Литературен свят

Станислав Куняев

Станислав Юриевич Куняев, изтъкнат руски поет, литературен критик, публицист, общественик, главен редактор на сп. “Наш съвременник” е роден на 27.11.1932 в град Калуга в семейството на преподавател, загинал по време на ленинградската блокада, и лекарка. Неговите предци са земски лекари, офицери, губернски чиновници, един от тях пише стихове и дори ги публикува в сборници в Петрозаводск. Майка му произхожда от калужки селяни, в съветско време завършва две висши учебни заведения – институт по физкултура и медицински, става известен лекар в своя град. Братът на майка му – щурманът от авиацията за далечно действие майор Сергей Железняков е включен в “Книгата на паметта” на Калужката земя. Летецът Железняков в началото на войната не веднъж бомбардира Берлин, за което е награден през октомври 1941 г. (когато почти никого не награждават) с орден “Бойно червено знаме”. Името на дядото на поета – Аркадий Николаевич Куняев, виден земски лекар и професор по медицина, е увековечено на две мемориални плочи в Нижегородския край – в самия Нижни на зданието на болницата на Червения Кръст, основател и първи главен лекар на която е, и на стената на земската Карамзинска болница в Арзамаски уезд около Дивеевския манастир и Серафимо-Саровската пустиня, където дядото и бабата на Куняев работят като лекари в началото на века. В кабинета на главния лекар от 1912 г. и до сега се намира портретът на А. Н. Куняев, тъй като по решение на земството той трябва, за неговите заслуги, да “бъде вечно там”. В годините на войната семейство Куняеви е евакуирано в северното село Пищуг, където Станислав завършва четирите първи класа на началното училище. В руския север се раждат и първите му стихове. Едно от тях, посветено на войната, дори е поместено в стенвестник. След войната семейството се връща в Калуга. Следвоенната младост на поета минава в родния му град. През 1951 г. завършва със златен медал училището в Калуга, където някога е преподавал Циолковски, после учи (1952-1957) във филологическия факултет на МГУ (Московски държавен университет) и по своя воля заминава през 1957 г. в град Тайшет, Иркутска област, на работа в районния вестник «Сталински път». Отначало е завеждащ селскостопанския отдел на местния вестник, после е кореспондент на областния иркутски вестник «Източно-Сибирска правда». Стихове започва сериозно да пише в университета (печата поезия от 1956), първите му публикации – в Иркутск и в Новосибирск (списание «Сибирски огньове») се появяват по време на сибирския период от живота му. В Иркутск се запознава с Валентин Распутин, Александър Вампилов, Вячеслав Шугаев. Там влиза в комунистическата партия на Съветския Съюз (КПСС), която не напуска през 1991 г. В Сибир работи от 1957 до 1960. След връщането си в Калуга издава първия си стихотворен сборник «Пътешественици» (1960). С тази си първа книга е приет през същата година в Съюза на писателите на СССР. През 1960-1970 г. влиза в групата на поетите на т.нар. «тиха лирика», опираща се на коренните традиции на руската поезия (ярки представители – Николай Рубцов, Владимир Соколов, Анатолий Передреев, Юрий Кузнецов, Анатолий Жигулин). Именно те през 60-80-те г. са представители на патриотичното, почвеническо, руско национално начало в съвременната поезия. Оттогава до сега публикува над 30 книги – стихотворни сборници, критика и публицистика, за една от които – «Огън, блещукащ в съдината» е удостоен със званието Лауреат на Държавната награда на Русия. Куняев не без основание е считан за един от най-значителните поети от своето поколение. Някои от стихотворенията му са широко известни – («Доброто трябва да се отстоява с юмруци», «Размишления на Стария Арбат», «Карл Дванадесети» и др.). Именно в този период неговата поезия постоянно присъства в идейните схватки и спорове, които се водят в печата и устните дискусии между различни, понякога враждуващи групи от критици и поети. Куняев рисковано няколко пъти в живота си в съветско и в постсъветско време поставя на карта и литературната си репутация, и кариера, и житейско благополучие. През 1977 г. той е един от главните участници в знаменитата дискусия «Класиката и ние», ознаменувала първото голямо въстание на руските културни сили, борещи се за влияние в обществото със силите на съветския еврейски културен истаблишмънт, поддържан от прозападната част на партийната върхушка. Продължавайки тази борба, през 1978 Куняев пише известното си писмо до ЦК на КПСС (поводът е издаването от група съветски писатели дисиденти на алманаха «Метропол»), където директно обвинява висшите партийни чиновници в политическо двуличие, в поощряване на антируски и антидържавни писателски групи, процъфтяващи по онова време в литературния живот на страната. В резултат на тези две акции, през 1980 г. поетът е освободен от длъжността секретар на Московската писателска организация, където работи от 1976 г. Цялото следващо десетилетие Куняев живее като свободен писател, много пътува из страната – дълго живее в Сибир, в руския Север, пише стихове, разкази, очерци, живее заедно с геолози, рибари, ловци, което впоследствие му помага в създаването на тритомника със спомени и размисли «Поезия. Съдба. Русия». През 1984 г. Станислав Куняев отново «предизвиква огъня» срещу себе си, открито осъждайки «необуздания и вулгарен култ» към Висоцки, насаждан от пресата и телевизията. Поетът поема щафетата на руското национално движение в литературата от своя предшественик поета Сергей Викулов, и от есента на 1989 г. (с помощта на Викулов, Бондарев, Распутин и Белов) става главен редактор на водещото днес литературно и обществено списание «Наш съвременник», обединяващо всички най-здрави литературно-патриотични сили в страната, такива като Василий Белов, Валентин Распутин, Юрий Кузнецов, Александър Проханов, Владимир Личутин, Вадим Кожинов, Владимир Солоухин, Юрий Бондарев, Михаил Алексеев, Сергей Викулов, Виктор Боков, Лев Гумильов, митрополит Йоан Санкт Петербургски, Игор Шафаревич, Святослав Рибас, Иля Глазунов, Татяна Доронина, а също така всички изтъкнати политически и обществени дейци, стоящи на патриотични позиции, независимо от техните политически и религиозни възгледи. «Наш съвременник» печата монархисти, комунисти, демократи, православни, атеисти, стига те да не излизат извън широкото патриотично поле, толкова необходимо днес на Русия. Куняев и сега е главен редактор на списанието. На този пост той убедително доказва себе си като продължител на най-добрите национални традиции на държавническото патриотично крило на “шестдесетниците”. Списание «Наш съвременник» за тези години става истински духовен център, обединяващ всички духовни сили на Русия. В условията на жестока борба за съществуване, открито борейки се с масонския прозападен горбачовско-елцински режим, списанието търси пътища за възраждането на Русия и спасението на народа. Куняев взема активно участие в събитията от август 1991, открито поддържайки опита на ГКЧП да спаси страната от разрушение. В интервю от 20 август 1991 г. той категорично застава на страната на ГКЧП и извънредното положение, заявявайки, че “съдбата на държавата и народа за него са по-скъпи от личната свобода на творчество”. След няколко дни, когато в Съюза на писателите на Русия пристигат «активисти», изпратени от префекта Музикантски с разпореждане за закриване на «антидемократичния» Съюз на писателите (поради подкрепата му за антигорбачовския ГКЧП), поетът демонстративно скъсва заповедта на префекта и я хвърля в краката на смаяните чиновници… Поетът взема участие и в събитията от октомври 1993 г. при Белия дом и телевизионния център Останкино. «Демократичните реформи», провеждани в Русия, поетът не приема, считайки ги за път към заробването и смъртта на неговата Родина. След книгата със стихове “Пътешественици” (Калуга, 1960) Куняев публикува поетичните сборници: “Звено” (1962); “Бурята влиза в града” (1966); “Нощно пространство” (1970); “Златни хълмове” (1971); “Избрана лирика” (1971); “На края на небесните планини” (1972); “Вечна спътница” (1973); “В обкръжение на скални реки” (1973); “В септември и април…” (1975); “Свитък” (1976); “Ръкопис” (1977); “Дълбок ден” (1978); “По белия свят” (1978); “Избрано” (1979) (предисловие от Сергей Чупринин); “Отблясък” (1981); “Слънчеви нощи” (1981); “Път” Стихове от различни години. (1983) (предисловие от Вадим Кожинов); “Липи в крайградската градина” (1983); “Езеро Безименно” (1983); “Пространство и време” (1985); “Руски сънища” (1986); “Избрани произведения” в 2 т., (1988) (предисловие от Лариса Баранова-Гонченко); “Майка изобилна земя” (1988); “Висша воля” (1992); “Със сълзи на очи” (1996). Автор и на книги с публицистика и статии за руската поезия: “Свободна стихия” (1979); “Огън, блещукащ в съдината” (1986, 1989); “Времена и легенди” (1990); “Не си сътворявай кумир…” Статии и дневници от епохата на перестройката. (1990); “Изтерзани сенки” Избрани страници от делата през 20-30-те г. във ВЧК-ОГПУ-НКВД, водени срещу приятелите, роднините, литературните съратници, а също така срещу литературните и политически врагове на Сергей Есенин. (1995) (в съавторство със Сергей Куняев); “Сред шумния бал…” Повести, разкази, публицистика (1996). Заедно със сина си Сергей Куняев издава биографичната книга “Сергей Есенин” (1995, 1997, 2001). Публикува мемоарите си “Поезия. Съдба. Русия” в 3 тома (2001); “Възвращенци. Където е добре, там е и родината” (2006), “Моите печални победи” (2007). Заема последователна антиперестроечна, антилиберална позиция, подписва антиперестроечното “Писмо на писателите в Русия” (1990), обръщението на 43-та “Спрете реформите на смъртта” (2001). Член на Съюза на писателите (СП) на СССР (1961). Избиран за член на ръководството на СП на РСФСР (от 1985) и ЦРК на СП на СССР (1986-91). Председател на комисията по литературното наследство на поета Николай Клюев (1987). Член на ръководството и секретар на СП на Русия (от 1994), съпредседател на СП на Русия (от 1999), почетен съпредседател на СП в Подмосковието (от 1999), член на ръководството на Обществото за приятелство с Ирак. Бил е член на редколегията на вестник “Ден”, член на редакционния съвет на списание “Роман-газета ХХI век” (от 1999) и вестник “Росийски литератор” (от 2000). Награден с ордените Дружба между народите (1984), Държавна награда на РСФСР (1987), награда на списанията “Млада гвардия” (1988) и “Наш съвременник” (1988), награда “С. Есенин” (1996), “На Русия верни синове” (2000), Голямата руска литературна награда (2000), наградата “Дмитрий Кедрин” (2001). Активно превежда поезия на народите на СССР: автор на многобройни преводи от украинската, грузинската, абхазката (Л. Мушни, Д. Гулиа и др.), киргизката (Токтогул и др.), бурятската, литовската (Е. Межелайтис и др.) поезия. Превежда от латинския оригинал «Песни на зубъра» на Н. Гусовски – първата епическа поема за белорусите. Някои произведения на Куняев са преведени на български, чешки и словашки езици. Има син – Сергей, трима внуци, увлича се от лов и риболов, спортува за здраве. Умее да отстоява личната си чест. На оскърбления обикновено отговаря с плесници, което могат да потвърдят С. Рассадин, пародистът Александър Иванов и други. Винаги подчертава, че е руски човек от провинцията. Живее в Москва. На български е превеждан от Светлана Панчева, Гюлчин Чешмеджиева, Иван Маринов, Константин Шанов, Георги Ангелов, Диана Павлова и др.