Кръвта от 93-та година - по ръцете на “децата на ХХ конгрес”

Станислав Куняев

превод: Литературен свят

Централната телевизия започна по първи канал да показва многосерийния (13 серии!) художествен филм, създаден по романа на Василий Аксьонов “Тайнствената страст”. Персонажите на тази киноепопея - Аксьонов, Евтушенко, Ахмадулина, Вознесенски и други - са изобразени като романтици на епохата, като чисти искрени поети, съпротивляващи се на всесилното КГБ и тъпите бюрократи на съветската система, като възвишени либерали и герои на своето време.

В действителност те бяха до голяма степен галеници и фаворити на системата, за което свидетелстват техните книги, техните съдби, техните постъпки. Те сами се наричаха “деца на ХХ конгрес” - онзи същия ХХ конгрес на КПСС, който се състоя през 1956 година и на който партийният авантюрист Никита Сергеевич Хрушчов заради завземането на висшата власт в страната прочете печално известния си доклад, оклеветил трагичната и героична сталинска епоха.

Племето на литературните приспособленци, за които този доклад стана “учебник по живота” и “ръководство за действие”, нарече само себе си “шестдесетници”, а епохата, която настъпи след ХХ конгрес, - “размразяване”.

Съдбата на тези “дечица” се разви предимно удачно. Те станаха любимци на партийния елит, отрекъл се от сталинската епоха, и всички като един се заклеха в “ленинското” време в стихове и поеми: “Казанският университет”, “Лонжюмо”, “Секвоята на Ленин”, “Двеста и десет крачки”, “От януари до април”, “Ленин, том 54″ (автори - Евтушенко, Вознесенски, Коротич, Рождественски, Сулейменов и прочие възпитаници на “партийната детска градина”).

Семената на онова, което Хрушчов лукаво наричаше “ленинизъм”, бяха посети в техните души през 1956 година. Но обществото научи същността на тази сеитба по плодовете им почти след 40 години, през 1993 година.

Един от ловките “деца на XX конгрес” през лятото на 1993 г. написа стихотворение, посветено на Р. Рождественски и обясняващо общата им съдба: “Кои бяхме ние, шестдесетниците? // На гребена на пяната // в двадесет век, като десантчици // от двадесет и първи. <…> Удряйки звънки плесници, // за да не заспива съвременникът, // ние пробихме затворения // прозорец към Европа и към Америка. // Ние за някого бяхме “модни”, // някого славата ни обиди, // но вас направихме свободни, // днешни оскърбители. <…> Нека съскат, че сме бездарни, // продажни и лицемерни, //но все едно ние сме - легендарни, // оплювани, но безсмъртни!”

“Прозорец към Америка” изсякоха - и първи в него потъна Евтушенко заедно със сина на Хрушчов.

И ето в какви чудовища се изродиха тези “верни ленинци” през октомври 1993 г.: “Аз желаех на онези, които са се събрали в “Белия дом”, едно - смърт. <…> Те загинаха от нашите ръце, от ръцете на интелигентите <…> не трябва да бъдат обвинявани за случилото се момчетата-танкисти и нашите командоси-омоновци. Те изпълняваха заповед, но тази заповед беше формулирана не от Грачов, а от нас…” (из статията на В. Новодворска “На онази единствена гражданска”, списание “Огонёк”, главен редактор В. Коротич, № 2-3, 1994 г., стр. 26-27).

Статията е написана от името на всички 42, подписали позорното писмо в „Известия” (5.10.1993 г.) - подписано от “шестдесетниците” А. Адамович, Б. Ахмадулина, Г. Бакланов, А. Боршчаговски, А. Гелман, А. Дементиев, Р. Казакова, А. Иванов, Ю. Карякин, Ю. Левитански, Б. Окуджава, Р. Рождественски, Ю. Черниченко и други “деца на XX конгрес на КПСС”; тя не предизвика техните възражения.

А в това писмо защитниците на Дома на Съветите, убивани в онези дни, бяха наречени “червено-кафяви чудовища”, “убийци” и “хладнокръвни палачи” - сякаш не техните тела в октомврийската нощ бяха товарени на шлепове и откарвани в неизвестна посока, а труповете на Елцин, Лужков, Гайдар и прочие “хуманисти” и “реформатори”. Така че кръвта от 93?та година е по вашите ръце, “безсмъртни и легендарни”.

в. „Завтра”, 9 ноември 2016 г.