превод: Георги Ангелов

Руският поет и публицист Станислав Куняев на 75 години

Главният редактор на сп. «Наш съвременник» СТАНИСЛАВ КУНЯЕВ в разговор с журналиста ВИКТОР КОЖЕМЯКО

- Станислав Юриевич, Съмърсет Моъм нарече някога известната си книга «Предварителна равносметка». Мисля, че още Ви е рано за равносметка. Но все пак, ако огледате изминатия път, какво от преживяното Ви достави най-голямо удовлетворение и радост, и кое – най-голямо огорчение?

- Оглеждам мислено изминатия път и си спомням пушкиновото: «На какво, на какво бяхме свидетели!». Аз раснах в сурово време – детството ми мина в 30-те години, когато във въздуха се чувстваше военната заплаха; когато току-що бяхме преживели разрухата, глада и разкулачването, а на крака се изправяха колхозите; когато моите родители живяха и работеха, подчинявайки се на законите на мобилизационния проект, наречен строителство на социализма.
И все пак в паметта ми радостните спомени, независимо от аскетичните нрави на епохата, са повече от тягостните и тъжните… Спомням си Циолковски, който живееше в провинциална Калуга на нашата улица. В паметта ми на петгодишно дете са останали пушкиновите тържества през 1937 година, както и октомврийските и първомайски демонстрации, шумното разноцветие на които вълнуваше моето детско сърце.
А след десет години, през 1947, помня щастливите минути от живота си, когато аз, вече 14 годишен ученик, минах през целия град с противогазна чанта, пълна с учебници, и си пеех наскоро чутата велика песен «Летят прелетните птици». Тогава ми се прииска да я изпея с цял глас, свих към Ока, спрях на една стръмнина и изпях в чистото, студено, есенно небе думите към Родината, които и до сега ме вълнуват: Желанията свои и надеждите / свързал съм навеки с теб. / С твоята сурова и ясна, / с твоята завидна съдба./

Много по-късно научих, че това стихотворение е написано от Михаил Исаковски.
А тъжното… Също ми се наложи да изпия немалко от нея. Едно от най-горестните ми впечатления е известието за гибелта на баща ми в блокирания Ленинград, което ни свари с майка ми и сестра ми в евакуация, в северното село Пищуг.

- В етапната Ви книга «Поезия. Съдба. Русия» сте дали много интересна и многостранна картина на съветския живот. Вие, както и аз, а и цялото ни поколение, можете да считате себе си в определен смисъл син на съветското време – в него сте се родили, учили, формирали като личност. Днес, според мен, с онова време ужасно се мошеничества. Какво, според Вас, трябва да се направи, за да имат младите по-правилна представа за живота на техните бащи и деди?

- Не трябва на идеологически ренегати, русофоби, лъжеисторици и купени журналисти да се дава да поругават съветската епоха. Тя беше величествена, може би най-великата в историята на човечеството, независимо от всички свои трагични противоречия и неимоверни жертви. Това беше епоха, освободилата човешката душа от разрушаващото всевластие на парите. Епоха, създадена от народ, който – и само той! – успя да съкруши фашисткото семе на човечеството, коварно отхранено от идеолозите и дресьорите на западния «демократичен» свят.
Каквито и материални трудности да изпитваше съветската цивилизация, хората строили я и живели в нея, бяха по-честни, по-чисти, по-съвестни, по-самоотвержени от днешните хора. И душевно, и физически бяха по-здрави. Неслучайно, независимо от всички несъвършенства на съветския живот, и браковете бяха по-трайни, и деца се раждаха повече. Сегашните мошеници-демографи твърдят, че населението ни се съкращава, защото това била обща закономерност във всички развити страни. Но ние измираме не защото страната ни е развита, а защото са налице 30 000 убийства на година (в съветско време в РСФСР бяха 6 пъти по-малко). Толкова загиват и на пътищата, 70 000 умират годишно от нашествието на наркотиците в Русия… Към това трябва да се добави куп «демократични» болести, които липсваха или почти липсваха в съветските 60-70-те години – СПИН, туберкулоза, сифилис, хепатит и т.н.
А тези причини за измирането съвсем не са свойствени на високоразвитите страни (където хората не искат да раждат деца, за да поживеят за свое удоволствие), а на страна, стигнала до неоколониален начин на живот. За това може би и написах спомените си «Поезия. Съдба. Русия», за да опровергая, въпреки малкото си сили, лъжите и клеветите, които наемните «демократичните» пера изливат върху съветската епоха.

- Чух, че юбилейната си вечер в Централния Дом на литераторите сте определили за 21 декември. Това е рожденият ден на Сталин. И денят на паметната дискусия «Класиката и ние», един от инициаторите на която някога сте бил Вие. Как се съотнасят тези две дати за Вас?

- Тогава, преди 30 години, дискусията «Класиката и ние» се случи на 21 декември 1977 г. съвсем неслучайно. И аз напълно съзнателно реших да отбележа своята 75 годишнина в този ден и каня в Централния Дом на литератора всички свои приятели, всички патриоти – читатели на «Наш съвременник».

- Именно след тази дискусия започват особено настойчиво да Ви лепят «твърди» етикети. Това фактически продължава и днес. Как го възприемате?

- Първо, аз не мога сериозно да се отнеса към всяка пропагандистка риторика, когато моите врагове ме наричат «шовинист, националист, расист». Това е тяхната идеологическа истерика. В отговор, студено и спокойно – понякога пред себе си, понякога публично – казвам: «Господа, престанете да беснеете в конвулсии, по-добре кажете прав ли съм или не в един или друг случай». Например, неотдавна отговорих на Марк Дейч, заявил, че репресиите през 30-те години са вършени от руски чекисти, и посочих факти. ГУЛАГ в доежовската епоха е ръководен от еврейския квартет: Берман (началник), неговият заместник Раппопорт, Плиннер, Кацнелсон. Командвал ги е наркомът Ягода. Дейч крещи: «Те са били болшевики!» Да, но в анкетната графа за националност са писали не «болшевик», а съвсем друго.
Аз съм руснак по бащина и майчина линия. Пораснах и започнах да разбирам руско-еврейския въпрос, както и всички ние. Четях «Февруари» на Багрицки и неговите жестоки стихове. «Но ако векът каже: «Убий!» – «убий»… и се ужасявах. После се убедих, че култът към чекистите от 20-30-те г. е създаден, освен от Багрицки, и от Павел Антоколски, Михаил Светлов, М. Голодни, Джек Алтаузен, П. Коган. Всички те са от «малкия народ». Такъв култ у руските поети няма: нито у Твардовски, нито у Павел Василиев, нито у Исаковски, нито у Заболоцки, нито у Ахматова. Това е истината.
А кои редове за Чекистов-Лейбман винаги са се изземвали от поемата на Есенин «Страната на негодниците»? А за какво са съдени Есенин и неговите приятели («Делото на четиримата поети») и е разстрелян Алексей Ганин? За прословутия антисемитизъм. А за какво Виктор Шкловски («Златното яйце на мисълта», по думите на Вознесенски) предлага през 1934 г. на I конгрес на писателите да се «съди» Достоевски? За същото.
Неслучайно Георгий Свиридов казва в своите дневници за него: «Ако по-рано… Шкловски предлагаше Достоевски, нашата велика гордост, от трибуната на конгреса да бъде «съден като изменник», то сега той в своите фалшиви, мошенически книги лъже за Толстой, осквернява и него, и творчеството му.».
След безбройно количество от подобни факти напълно възможно би било да станеш антисемит, но къде да денеш любовта към поезията на Манделщам, към прозата на Юрий Домбровски, към пейзажите на Левитан!
А ако трябва да се потърси някакъв «общ знаменател» на руско-еврейската история, трябва да се каже ето какво. Еврейският въпрос – това не е национален въпрос. Това е въпрос на борбата за власт в най-чистия и съдбоносен смисъл на думата. А да се борят за нея те умеят…

- Вие сте поет, прозаик, публицист, главен редактор на забележително списание. По какъв начин успявате да съвместите всички тези дейности и кое считате главно за себе си днес?

- Успявам по чудо да ги съвместя. Навярно поради дадената ми от природата увереност в моите сили и на известно лекомислие, благодарение на което много пъти в живота съм избягвал тежки, бих казал, неизбежни катастрофи и поражения. Съдбата е такава, нищо не можеш да направиш. Но ако говорим сериозно, винаги съм си спомнял руската пословица: «Уловил ли си се на хорото, ще играеш»…

- Искам пак да се върнем към темата за нашето минало, към темата за руската история, в това число и съветската. Вашия голям приятел и съратник Вадим Кожинов, получил много голяма известност като литературовед и литературен критик, в края на живота си стана неочаквано историк. Или, както той обичаше да уточнява – историософ. Впрочем, това не беше съвсем внезапно за него самия: потребността му да навлезе в нашата сложна история беше продиктувано от дълбоки вътрешни мотиви. Същото се чувства и при Вас. Много Ваши работи през последните години са посветени не толкова на литературата, колкото на историята. Например, руско-полските отношения. А ако говорим за списание «Наш съвременник», ръководен от Вас, в него, според мен, най-силният раздел е публицистиката, свързваща нашата история със съвременността, анализираща съвременността от историческа гледна точка. Така ли е?

- Да, прав сте. Аз научих много от Вадим Валерианович Кожинов. И книгата за Сергей Есенин, която написахме със сина ми, нямаше да се получи толкова значима, ако в ума ни не беше блестящото му жизнеописание на Фьодор Тютчев, издадено по-рано в същата поредица «Животът на бележитите хора». За съжаление, Вадим не дочака «Шляхтата и ние», но мисля, че би му допаднала, както и последната ми работа – «Лейтенанти и маркитанти», публикувана в септемврийския брой на «Наш съвременник» за 2007 г. Ето тази статия, която писах цели две години, бих подарил на моя приятел Вадим с чувство за изпълнен дълг и законна гордост.

- Казват, че човек не е преживял напразно живота си, ако е посадил дърво, построил дом и възпитал син. Ако считаме за Ваше дърво плодотворното литературно творчество, а за дом – създаденото от Вас в днешния му вид списание «Наш съвременник», то можете да бъдете поздравен и с Вашия син. Името на Сергей Куняев отдавна е заело достойно място в нашата литература. Наскоро бях на представяне на новата му книга в ЦДЛ, и оценката на този му труд беше много висока. Аз също се присъединих към нея в моето изказване. Считам, че може да очакваме от него още много интересни неща: замислите, които той сподели, бяха просто завладяващи.

- Благодаря за високата оценка на книгите, написани от моя син. Той научи също много от Кожинов. Радвам се, че от него се получи истински, страстен критик, добросъвестен литературовед, честен историк на литературата. С особено вълнение чакам жизнеописанието му (за поредицата ЖЗЛ) на великия поет Николай Клюев. Това е изключително трудна задача. Аз не бих се заел с тази работа. Дай Боже, да се справи. Планираме да я печатаме в списанието в началото на 2008 г.

- Кажете, ако обичате, какво означава за Вас списание «Наш съвременник» и как виждате неговата роля в съвременното руско общество.

- В наше време, когато силите на глобализма унищожават суверенитета на народите и държавите, разрушават националното самосъзнание и култура, като таран използвайки идеологията за «правата на човека» и мощта на транснационалните компании, списание «Наш съвременник» е, според мен, удивително явление.
В руското кино стана обичайно участието на чуждестранни режисьори и актьори. Същото е и в театралния живот. За спорта, а той е част от културата, няма смисъл да споменавам: там са само легионери, сражават се не национални същности, а пари срещу пари. На естрадата, в някаква си Евровизия, нашите «звезди» вият на развален английски. По «истинското радио» – «Радио Русия» – слушаш истински глупости почти през цялото денонощие. Разказват ни за съдбата на джаз и рок кумири на Америка, как блестели през 20-30-те и прочие години, колко получавали, колко жени имали, какви наркомани били в зенита на славата си… Абсурд. Ако си спомним, че не слушаме по това «Радио Русия» нито Сергей Лемешов, нито Иван Козловски, нито Надежда Обухова, нито Алекандър Пирогов, нито Максим Михайлов, нито Лидия Русланова и т.н., какво отношение има това радио към истинската Русия!
И в това мътно море, в тази световна помийна яма «Наш съвременник» мъжествено стои като крепост на националното битие на руския народ и всички коренни народи на Родината.
Ето в какво аз виждам великата историческа заслуга на списанието в нашето смутно време.

- Наричат «Наш съвременник» идейно списание. Така ли е?

- В списанието през последните 17 години се изработваше с общи сили националната идеология. Руската национална идеология днес – това е абсолютен отпор на извънредно прагматичната световна мисъл от всяко политическо направление, отпор на обществото на потреблението, отпор на сладките примамки, които се хвърлят на целия «трети свят», в това число и на нас, сега едва ли не затворени по икономическото си развитие в този «трети свят». Отпор на привържениците на световно господство! Това господство няма да се осъществи, защото прагматичната мисъл във всички времена рано или късно, достигайки своя предел, търпи съкрушително поражение. Ще претърпи пълно поражение и мондиалистката потребителска идея за ново световно господство. Еднополярният мондиалистки свят ще пропадне. Тази система е толкова лишена от религиозност, че руският манталитет няма да я изтърпи. Руснакът никога няма да се примири с нея и няма да успеят да го сломят с никакви организационно-политически материалистически похвати.
Руската идея – това е идеята за съпротивление на края на историята. Защото краят на историята се управлява не от «седморка», не от Бжежински или Кисинджър, не от «тристранната комисия» и даже не от цялото «световно задкулисие». Краят на историята се управлява от Божията воля, от Провидението. Днешните извънредно прагматични материалисти искат да вземат Божията функция. Те са новите Емелян Ярославски. Но Емелян Ярославски се превърна в прах; в крайна сметка и те ще се превърнат в прах. Русия и мюсюлманският свят днес са главните огнища на противопоставянето на безсмислената прагматична идея за безумно потребление. Затова и искат да ни скарат.
«Наш съвременник» прави всичко, което е по силите му, за да не се случи тази катастрофа.

- Приемете моята благодарност, скъпи Станислав Юриевич, за интересния разговор. И поздравления за юбилея – от мен лично и от «Съветска Русия».

- Благодаря. Това е моят вестник вече от много години.

в. Советская Россия, 27.11.2007