Станислав Куняев

превод: Георги Ангелов

На 25 февруари 1956 г. Н. С. Хрушчов чете доклада си “За култа към личността и неговите последствия”

ХХ конгрес на Комунистическата партия на Съветския Съюз остана в историята благодарение на доклада на Никита Хрушчов “За култа към личността и неговите последствия”, произнесен на закрито заседание на 25 февруари 1956 г.

“Развенчаването на култа към личността” в този доклад имаше в своята основа много сериозна причина: да се прехвърлят всички престъпления на болшевиките върху Сталин и с всички възможни средства да се оправдаят те и техните съучастници, представяйки партията за главна жертва, пострадала от тиранина.

Добре известно е, че с черни ръце не се вършат добри дела. Използването на частица истина в потока от лъжи за изпълнение на главната задача – укрепването в борбата за власт – не можеше в крайна сметка да доведе до добри последствия. Разговорът за “революционната законност” нямаше смисъл, защото революцията отменя всяка законност като такава. И преките участници в това беззаконие – Постишев, Ейхе, Рудзутак, Кабаков бяха представени в доклада на Хрушчов като невинни жертви на сталинския деспотизъм.

Споменатият от Хрушчов февруарско – мартенски пленум на ЦК през 1937 г. имаше характер на пряка фалшификация. Той говореше за “съмненията в правилността на набелязания курс за масовите репресии”, за който някога се изказваха членовете на ЦК. В действителност на този пленум залата е била огласявана от зверския вой на бъдещите “невинни жертви”. Именно за репресии настояват Я. Гамарник, А. Егоров, Г. Камински, С. Косиор, П. Постишев, Я. Рудзутак, М. Хатаевич, Р. Ейхе, И. Якир и други “другари по оръжие”. В своята ярост те изцяло отменят проекта на Сталин за равни и тайни демократични избори от трима кандидати – един от блока на комунистите и двама – от блока на безпартийните.

За репресиите срещу безпартийните Хрушчов не споменава и дума. Своята лична вина за безпътицата на терора в Москва в периода на неговото лично пребиваване на поста първи секретар на Московския градски комитет на партията той също предпочете да премълчи.

Ето цитати от доклада му:

“Този човек като че ли всичко знаеше, всичко виждаше, за всички мислеше, всичко можеше да направи; той беше непогрешим в постъпките си. Такова разбиране за човека, по-конкретно, за Сталин, се култивираше у нас много години”.

От кого се е култивирало? Въпросът тогава увисва във въздуха. И верните съратници, тогава седящи в президиума, също благополучно замълчават.

“Нашата партия водеше борба за претворяването в живота на ленинските планове за построяване на социализма… Ако в тази борба беше проявен ленински подход, умело съчетаване на партийната принципност с внимателно отношение към хората, с желанието не да се отблъснат хората, а да бъдат привлечени на своя страна, ние вероятно нямаше да имаме такова грубо нарушаване на революционната законност, използване на методите на терора по отношение на много хиляди хора”.
За “внимателното отношение към хората” на самия Хрушчов не се налага да говори.

Спомняш си такива убедени, последователни в своето неприемане на съветския строй хора като Иван Павлов и Владимир Вернадски, работещи за Русия, отдали за нея всичките си сили, без да пристъпват при това своите убеждения и не подлагани на репресии… Но не до тях, разбира се, е било на П. Поспелов (Фейгелсон) и неговата команда, подготвили този доклад за Хрушчов.

“Съветската наука и техника дадоха преди войната великолепни образци на танкове и артилерия. Но те не бяха пуснати за масово производство и ние започнахме превъоръжаването на армията в самото начало на войната”.

Кой е виновен? Нима не “невинни жертви” като Тухачевски, “увличащ се от “ненаучна фантастика” в областта на разработката на нови въоръжения, или Уборевич, “посякъл” опитните модели на новите автомати?

Четем сега доклада на Хрушчов, натъкваме се на лъжата в него, на кривенето, на премълчаванията, на пазенето на себе си и своята любима партия, която уж Сталин възнамерявал да лиши в края на живота си от всички реални властови функции, и възприемаме тази гръмка реч в контекста на следващите събития: разстрела на студентската демонстрация в Тбилиси, разстрела на работниците в Новочеркаск… Това ли беше възстановяването на “революционната законност”? Също така новият курс към унищожаването на селото, лишаването на колхозниците от помощни стопанства, свирепата война с Православието и обещанието да покаже по телевизията “последния поп”…

А сега да си спомним с какво започна печално известната “перестройка”. С химн за “ленинските идеали”. С лозунга “Октомври и перестройка, революцията продължава!” С гледане през пръсти на украинския национализъм. С дива антируска пропаганда. И всичко това бе съпроводено с химни за “скъпия Никита Сергеевич”, когото “злодеите” свалили от трона, устройвайки срещу него “заговор”. И с обещанието, че ако тази “перестройка” бъде “провалена”, то “ние” ще я доведем “до край”.

И я доведоха. До разрушението на страната. До неизброими жертви, не отразени в нито една статистика. (Мисля, че мнозина ще си спомнят бързо растящите гробища през зимата на 1991-92 г.). До милиони руснаци, отрязани поради новите граници от страната си.

За всичките години от съветската власт нито веднъж не бяха огласени истинските цифри на загиналите в лагерите и осъдените на най-строго наказание. Нашата власт позволи да се шляят на Запад каквито искате цифри, да спекулират явните врагове на страната ни с всякакви сюжети от родната история, да се изопачават всички факти. Волю-неволю възниква въпросът за появилите се в едни или други условия разклоняващи се комбинации за сътрудничество между същото 5 управление на КГБ и дисидентските кръгове със западните “съветолози” и родните властови структури, общата цел на които беше разрушението на съветския строй и страната. Тези комбинации са подобни на връзките между нелегалните революционери и царската охранка в навечерието на 1917 година.

Не само доклада на Хрушчов си спомняме в месеца на юбилея на ХХ конгрес.

сп. Руски Дом. 25.02.2006