превод: Георги Ангелов

Станислав Куняев е считан за лидер на патриотичната литература. В дните на Аксаковския празник писателят гостува в гр. Уфа.

С поета разговаря Елена Шарова

- Станислав Юриевич, Русия е богата на таланти, всяко ъгълче на страната може да се похвали с изтъкнати хора. С какво Ви привлече именно Аксаковият празник?

- Сергей Тимофеевич Аксаков заема специално място в руската литература. Талантливите писатели у нас са много, но все пак най-големите литератори винаги са се старали да решават глобални, така да се каже, месиански задачи – свързани с ролята на Русия в света, със загадките на руската история. Сергей Тимофеевич, въз основа на личните си преживявания, детство, младост, е описвал, на пръв поглед, битовата страна на живота. Но изведнъж именно това направление се оказало така плодотворно и дълбоко, че той всъщност станал основоположник на цял литературен жанр, който после намерил въплъщение в произведенията на Тургенев, Бунин, Лев Толстой. Така се получило, че описвайки патриархалните устои – домашни, семейни, битови, Сергей Тимофеевич стигнал много близо до загадката на руската душа. Ние живеем в апокалиптично време, време, когато се рушат империи, стремежът да се властва придобива глобални мащаби. И тази устойчивост, надежда за щастие и съгласие, с които са пропити произведенията на Аксаков, са крайно необходими на всеки народ, на всяко семейство, ето защо той не е писател на миналия ден, а е писател жив и може би е направил за бъдещето не по-малко, отколкото други руски гении. Той е бил човек на светлината, с висока простота на душата, а именно светлина сега така не достига.

- На рафтовете на книжарниците се появи поток от книги от най-различни жанрове, в анотацията всяка се поднася като сензация и несъмнен бестселър. Как в това разнообразие да се различи лошата книга от добрата?

- Бих казал, че «добра» или «лоша» книга са съмнителни термини, да кажем, че има книги живи и книги механични, мъртви, тук оценката е по-скоро на подсъзнателно ниво. Да, много книги потекоха от Запад, с умела завръзка, с ловко засукан сюжет, но всичко това е неистински живот, виртуална реалност. Въобще, родът човешки е отслабнал духом, това засегна и Русия, и наша задача, задачата на руската класика, е да не даде на това отслабване на духа окончателно да разруши човека. Мисля, че все пак в Русия има надежда за това, защото тя е съхранила голям резерв от духовност. Западните писатели също не се предадоха веднага, спомнете си литературата на Хемингуей, Фокнър, Стайнбек, Уулф, но американското общество реши, че подобна литература е прекалено сложна за еснафа и заложи на масовата култура, така че в крайна сметка великото, което се зараждаше в Америка, изсъхна, угасна. А ние все пак устояваме, поддържаме традициите на руската литература в съвременните условия, този конец при нас още не е скъсан.

- Лев Аненски дълго преди перестройката изказа мисълта, изглеждаща тогава възмутителна: когато отменят цензурата, литературата ще стане конюнктурна. Тогава бързо го заклеймиха, но в резултат какво се получи – литературата действително се създава днес основно за масовия читател. Доколко е висок процентът на тази конюнктурна продукция?

- Количествено тя наистина заема голямо място, но нейната слабост е, че такава книга остарява след два месеца, трябва да се пише после пак, и отново, и отново, иначе като писател за теб настъпва смърт, ще те забравят.

- Наистина ли конюнктурата е нещо толкова страшно? Ето Акунин: пише леко, завладяващо, изящно – читателят все пак трябва и да се развлича…

- А вие знаете ли колко романа е написал Акунин?

- О, много!

- А от Шолохов ще споменем «Тихият Дон» – и е достатъчно, на него и да пише повече не му е било нужно, това е вече писател с главна буква.

- Иска ми се да разбера: Вие не се страхувате да отстоявате своята гледна точка поради силата на характера си или благодарение на гражданската си позиция: «Кой, ако не аз?».

- И това чувство го има, но главното за мен, определящото, е търсенето на истината, и ако съм убеден, че вървя в правилната посока, нищо не може да ме спре, дори това ми дава нови сили.

- А силната личност има ли слаби страни?

- Да, Господи, пълно е, но по-добре за тях да знае жена ми. Аз често надценявам силите си, понякога съм самонадеян, особено когато вярвам в нещо, съм готов да разбия главата си, затова понякога търпя и поражения.

- През 1989 г. Вие станахте редактор на «Наш съвременник». Редакторът е повече администратор, отколкото творческа личност. Успявате ли да съвместите ръководството на едно от водещите литературни списания и писателската дейност?

- Редакторите са различни. Може да се каже, че съм играещ треньор, макар и скоростта вече да не е същата, очите – също, но с опит може много да се направи. И, знаете ли, издаването на списание също е творчество. Ние обсъждаме всеки брой, търсим материали, къде да ги разположим, как си съответстват един на друг. Колективът ни е много демократичен, всеки има право да се изкаже. Моят колектив е цял оркестър, и макар че съм диригент, без оркестър и диригентът няма какво да прави.

- Да, взаимоотношенията с колегите, единомишлениците, може би, процесът и да е плодотворен, но с чиновниците…

- Старая се колкото се може по-малко да влизам в този техен свят. Абонаментът ни дава почти всички необходими средства, затова, за щастие, не ми се налага да се унижавам, освен в много редки случаи. Около 50 процента от нашите автори са от Иркутск, Уфа, Орел, те постоянно публикуват, а значи, и пропагандират нашето списание – имаме добра, силна опора по места.

- В началото на 90-те г. заедно със сина си Сергей написахте биография на Есенин. Поет пише за поет – това, според мен, е правилно и интересно, но защо именно Есенин?

- Когато започна перестройката, отново се появи прословутият руски въпрос: какво и защо отново се случи в Русия? Може да се отговори само ако разгадаем тайните и противоречията на националния характер, а руският характер трябва да се изучава по живота и съдбата на най-големите, противоречиви, трагични фигури от нашата история. В началото на ХХ век считам, че такава фигура е Сергей Есенин, който е обичан от всички, но истински е познаван от малцина: убежденията му, силните му и слаби страни, множеството проблеми… Есенин е живял така, както и ние, в епоха на промени. За да се предусетят закономерностите на днешните пертурбации, трябва да се познава революционната епоха. За това, че нашата книга е интересна и необходима, говори и фактът, че тя претърпя вече шест издания.

- Какви въпроси Ви интересуват понастоящем и като писател, и като човек? Сега, доколкото знам, не пишете стихове, но пък създадохте десет биографии за поредицата “Животът на бележитите хора”, интересния и спорен двутомник (вече тритомник – бел. прев.) «Поезия. Съдба. Русия». Какъв етап започна във вашия живот? Дойде ли време за проза и анализ на новите проблеми?

- Да, сега не пиша стихове. Те се пишат, както казва Пришвин, с «неоскърбената част на душата», а от 1990 г. душата ми постоянно е оскърбявана от нещо. Оскърблението предизвиква раздразнение и желание за ответен удар, което ми позволява на мен, като писател, да го направя чрез публицистика, в редица случаи – с историческа проза. Опитах се да отразя чувствата си и своето време в стихове, но видях, че се подхлъзвам в пряка конфронтация, а стихове, дълбоки, обемни, лирически, не се получават. Разбрах, че по-добро от това, което съм написал, няма да създам. Но, слава Богу, съдбата ми даде възможност да пиша мемоари, да бъда историк (неотдавна написах книга за нашите взаимоотношения с Полша «Шляхтата и ние» – поляците и до сега ме проклинат), публицист, изследовател, а що се отнася до стиховете – не искам да опростявам жанра, толкова скъп за мен. По-добре да не пиша политически стихове, а да поразмишлявам за днешния живот в проза.

27.10.2005