ПАУН ТЕНЕВ – „ЗАВИСИМОСТИ”
ЗАВИСИМОСТИ
електронна книга
РАВНОСМЕТКА
Вечер, преди да затворя очите за сън,
припомням си станалото през деня.
Понякога избива ме на смях, друг път ме натъжава,
както се менят без ред надежда и покруса, радост и тъга.
Когато умора ме налегне и унил склоня глава,
смилило се небето на помощ праща ми утеха -
от всички хубави неща в света
опитал съм по малко до едно.
Ако зло на пътя ме е спирало,
не съм подло подминавал, покорил страха
сън сладък вечерта да си заслужа.
Преди очите за последно да затворя
надявам се спокойно ще посрещна времето
дошло за сметката накрая.
Дано доволно да си тръгне от дома ми
ударило печата. Сметката излезе вярна.
ИСТОРИЯ
Баща й почина надвечер в неделя,
братята му останаха да бдят,
доколкото могат и да поспят.
Място за нас не остана,
любезно и мило пак ни посрещна тавана.
Същата картина, която от паметта ни не излиза -
щайга с ябълки и дюли,
книга с неотваряни страници от години.
Само нашата страница стоеше отворена,
започната някога пак на тавана,
в очакване някой ден да я затворим сами.
БЕЛИЯТ ЩЪРКЕЛ
Взел каквото взел, дал каквото дал,
белият щъркел замина
оставил празно гнездо на комина
и измит от дъжда камък в градината.
И мойта зелена любов си стегна багажа,
поскита на воля, видя това-онова,
и пак се завърна, проскубана врана,
както си знае и може
с памук да ме гали и трови душата.
Дяволче малко, хитруша голяма
кой те тебе научи да бягаш от мене?
На врата ми да се обесиш, щом пък ти хрумне,
да се правиш кога на заспала, кога на умряла,
да изпищиш след минута с глас на ощипана.
До никое време да плачеш и пееш,
сама съм дробила попарата, сама ще я сърбам.
Не разбра ли, няма къде да се скриеш,
земята ще обърна, все ще те намеря,
като мартеничката под камъка.
ЗАВИСИМОСТИ
Ясно като бял ден,
вече на всички е ясно,
най-много на мен,
инфарктът ще те погуби.
Някой ден ще те открадне от мене,
отсега се чувствам ограбена.
Тогава на кого ще варя супа,
на кого ще чета новите разкази
на младите писатели.
На всички е ясно,
най-много на мен,
инфарктът ще те погуби.
Не живея с илюзии,
скоро ще те загубя.
Никой не знае кога.
И аз не зная кога
ще остана сама.
Инфарктът ще те погуби,
а не искам да те загубя.
Щом няма да има
за кого да се грижа,
тогава за кого ще живея?
ЮЖНИЯТ ВЯТЪР
Отдавна исках да го видя.
Чувах го как шуми и стене, прелита,
но не бях му виждал очите.
Втурнал се по пладне през вратата,
оставила си я отворена,
издул пердето на прозореца,
без малко да го отнесе.
Най-сетне го видях.
Така изглежда вятъра -
издуто перде на прозореца,
ти спиш на диванчето,
сянката на усмивката по лицето ти играе.
Бързаш да ми разкажеш съня си,
докато не си го забравила.
ЕДИН ДЕН
Купих му плат, китайско дубле,
да си ушие костюм за абсолвентския бал.
Бяла риза поплин му уших сама.
Добавих и копринена връзка райе,
с прилежно подбрани червено синьо и бяло.
Надвечер без облак заваля
оня кратък и топъл пролетен дъжд.
Тъкмо навреме дошъл бе дъжда,
пожелал да му върви все по вода.
Бях шивачка в цеха,
шиехме ризи за износ.
С ръка на сърцето отдалече го гледах,
беше млад, красив и щастлив.
Както си шиех на другия ден,
защо заплаках, сама не разбрах,
а и нямаше кой да ми каже.
Жените до мене, живели-видели,
се спогледаха мълчешката.
Оставете я, нека поплаче,
иначе как ще й мине.
Били сме щастливи и ние
макар и само за ден.
Много, много време има пред нея,
догодина на друг ще купи костюм
и ще му ушие риза поплин.
ПРОЛЕТ
От ден на ден снегът отънява,
на места земята съвсем почерня.
Днес остана да белее откъм северната страна.
Уморен от дългия път,
белият вятър не е стигнал до нея.
Едвам дочаквам времето, вечер си лягам рано,
но се събуждам само след час.
Чувам как белият вятър минава,
поспира за малко, на моя прозорец леко почуква.
Това почукване как ме тревожи, вълнува,
сърцето ми мъничко как се не пукна.
Все едно мъжки ръце се протягат към мене,
дори ги виждам в тъмното колко са жилави.
Господи, колко са силни, колко са хубави.
Ето, че ме достигат, в косите ми се заплитат.
Накарай ги да се спуснат още надолу,
да ме повдигнат цялата и нанякъде отнесат.
Идва за жалост нов пристъп на вятъра,
без милост ги грабва от мене, на далече замята,
на друг прозорец да спрат и почукат.
МОЯТ ДЯДО
Моят дядо обичал да ходи бос в браздата,
била хладна в жегата току-що разораната пръст,
милувка гальовна му изпращала самата подземна река.
Търсили го за помощ и съвет, понеже знаел много за света.
Обичал и виното, посръбвал си често,
но никога не вършел нередни неща.
Попрекалявал понякога, тогава се похвалвал на глас:
Каквото имам, царят го няма.
Имал шестима сина.
Двама били убити
в Първата световна война.
Дядо никога не узнал
къде са им костите,
а знаел толкова много за света.
ЦВЕТЯТА
Хубостта си има
много имена.
Често тя се крие
в дребните неща.
Тя така живее,
потребна като хляба и водата.
Поиска ми се да откъсна
няколко зюмбюла
от градината пред къщи -
сини край оградата
розови под стрехата.
Виждам ги във вазата
на градската ми къща.
Сините за аромата
розовите за очите.
Дали милост към цветята
или чистотата на росата
в тази ранна утрин
спряха ми ръката.
Родени край оградата,
когато дойде време,
нека тук да се простят с живота.
НОЩ
Една луна се е облещила,
напира да влезе в стаята,
иска да види следите
на нещо скоро станало.
В съседния двор две котки пищят,
за какво ли се карат,
какво ли не могат да поделят.
Луната зад облак се скрива,
котките под камък злото заравят.
На долния етаж едно бебе проплаква,
сигурно на сън е загубило майка си.
ГРОЗДЕ
Невестата се връща от лозето
на хълбока опряла пълна кошница.
Въздухът пред нея се отдръпва,
път и прави през полето да премине.
Леките й стъпки няма кой да чуе,
наведени, тревите ги поглъщат.
В пасището спира с подарък за овчаря -
блага дума като песен и чепка сладко грозде.
Злото куче забравя, че е зло и трябва зло да си остане,
кротко на нозете пред невястата поляга,
покорно във очите й наднича.
Овчарят стиска чепката памид
да не я изпусне.
Повярвал си, че стиска каквото му се иска,
не усеща как сокът по ръката му потича.
Омагьосан още гледа след невестата,
дори когато се изгубва зад дърветата.
СЛАДОЛЕД
Много мина, дайте си воля, потрайте,
дренки хапнете, съня прогонете,
нанижете още някоя низа тютюн.
Малко остана, наближава събора
на манастира Света Неделя.
Сушица е суха, там ще разпрегнем на воля.
Нека да дойде, само да дойде,
че като купим цяла паница сладолед…
И лъжици ще купим,
без лъжици не можем,
доста зор ще видим,
докато достигнем дъното.
Бяхме на събора, гледахме много,
но не купихме паница сладолед.
Гледайте, гледайте, колко е хубаво, колко е шарено,
очи напълнете, празно да не остане.
Сладоледът е вреден,
от сладоледа гърлото боли.
Още сте малки, догодина ще сте големи,
тази година не купихме,
догодина ще купим две.
СМЪРТТА НА ЕДИН ДЪБ
Дъбе, дъбе, защо си пораснал толкова голям,
ниските по ръст и дух да стоварят върху теб
гнева и завистта си,
за дето са останали ниски по дух и ръст.
Изглежда краят на драмата е бил предрешен,
на всяка цена дъбът да бъде унизен и унищожен.
Щедростта на великана беше безкрайна,
птици, дъждове и мъгли му бяха постоянни гости,
виелици сред клоните играха бесни, голи хора.
Никой не знаеше възрастта му,
нито броеше осакатилите го мълнии.
Мнозина опитаха с ръста му да се равнят,
но останаха до дънера мравките да броят.
Клети дъбе, чело в облаците забил,
събраха се нищите и решиха на теб да отмъстят.
Могъщият дънер заляха обилно с нафта,
подобно постеля суха слама постлаха,
драснаха тогава кибрита.
Горял, недогорял, дъбът пак не се предаде,
остана жив и прав, макар почернял и грозен,
високо горе продължи да разговаря с небето,
на крачка само от тайните на битието.
Когато заиграха брадвите, не можа да издържи,
за няколко дена изгоря в селските печки,
да стопли за последно премръзналите ръце,
които се връщаха с брадви от гората.
ПОТРЕБНОСТ
Младо и зелено бе времето,
когато се възгордях до небето,
задето от всичките желана,
тя спря очите си на мене.
Не съм съзнавал колко
нетрайно е богатството
паднало ми наготово
колко лесно преминава
от едни ръце в други.
Разбрах едва, когато го загубих -
не е стигало да му се радвам само.
Грижи и усърдия са били потребни
да го задържа за себе си.
Както цветето налага
да го поливаш всеки ден.
КАРТИНА
Един мъж поливаше царевиците от тъмно,
малко преди пладне дъщеря му носеше обяда.
Ако бях художник щях да грабна четката
да затворя в рамка рядко повторимото видяно.
От небето бяло слънце сипе жар,
чучулига както се премята, така замира премаляла,
по пътя в полето девойката ситни с обяда на баща си,
някъде далече в края слънчогледи се жълтеят.
Омарата трептяща на платното не се вижда -
тя само се усеща,
тя ту ума приспива,
ту кръвта вълнува.
На платното няма ме и мене.
Застанал някъде в страни,
глух и сляп за всичко,
само девойката аз гледам
как по пътя преминава
с обяда на баща си.
КОПНЕЖ
Бяхме на бригада в Доспат
с още будни очи и жадни души.
Залязваше плахо денят
зад спокойната зелена гора.
Тя се връщаше сама от извора,
удобен случай да я заговоря.
Беше толкова хубава,
че не посмях да я приближа.
Вероятно и тя се е надявала
някой да я спре.
Беше толкова хубава,
никой не набра кураж.
всеки се страхуваше от отказ
да не би да си спечели болест на ума.
Затова до края остана си сама.
По-късно се разбра
колко много й се искало
някой с две думи да я спре.
НИТО РАНО, НИТО КЪСНО
Не се бави, побързай да стигнеш навреме.
Тя е вече готова, измита и сресана,
надвила страха и смущението
от непознатото в края на пътя,
тя те чака на ъгъла до аптеката.
Времето е с тебе, за нея не е грижа голяма
какво вижда там, палат или колиба.
Сега е сляпа, друга мисъл я занимава -
каквато и да е, да е нещо различно,
и по-далече от тука.
Последствията нататък не я плашат.
Ако сама не се опари, как ще разбере,
кое от двете е трябвало да избере.
ОЦЕЛЯВАНЕ
Хареса ми цветето в храста -
синьо, напръскано с бяло, червено.
Ако й го поднеса, щом се завърна,
Маргарита ще се зарадва.
Как да посегна, как да го откъсна,
до него се е навила змия,
ако протегна ръка, ще ме клъвне.
Така понякога хубавите дребни неща оцеляват.
Някои се оказват недостъпни,
други недостатъчни,
трети ги пазят остри бодли
или пък нашия страх.
МУЗИКА
Цяла нощ слушах дъжда.
С него валяха и думи
за пръв път чути
преди много години
в едни светли и щастливи дни.
В тъмната нощ се намерих
на моята южна тераса.
Наред с познатите думи
дъждът ми доведе наблизо лица и очи
останали завинаги млади
в онези светли и щастливи дни
преди много, много години.
ОБИЧ БЕЗКРАЙНА
Смилих се над своето нещастие,
дори ми дожаля за него.
Подслонил го бях за кратко,
срока удължих безплатно,
защото нямало си дом и стряха,
където да се подслони, когато застуди.
Гнездо удобно свило си в мене,
уютно в гърдите ми се настанило,
доволно и щастливо, че ме погубва и души,
от което разбирало, че съм още жив.
Напомних му, че е време да си ходи.
Товарът собствен много ми тежи,
достатъчно съм носил и него на гърба.
Отказа да се раздели с мене.
Безмерно ме обичало,
нямало сърце да ме остави.
НАКАЗАНИЕТО
Тръгнал за букет, поспрях пред младата гора.
Опитах се с уста да наподобя
песента на птиците в храстите.
Излезе нещо странно, нито песен, нито плач,
достатъчно да разтревожи горските певци.
Ядосано едно врабче отнякъде се спусна,
без малко да ме перне със крилце.
Настана птича суматоха, закръжиха птиците над мен.
На мига вината си съзнах, никой не бе ме канил в гората,
те пък храбро бранеха си своя дом.
Отложих букета цветен за след някой ден,
нека цветята се порадват на още мъничко живот,
до тогава се надявам птиците да ми простят.
За днес ми стига само мириса зелен
на мешовите листа покарали съвсем наскоро.
Обещах си да внимавам следващия път,
да не забравям как се влиза в чужд имот и дом.
С таз заръка спокойно свърнах по пътя за назад.
Колко тежки загуби досега съм преживял,
та тази ли с букета няма да прежаля.
АРОМАТ
Да заспиш в къща,
която мирише на ябълки и дюли,
само една нощ стига
за още година живот.
Всичките ябълки и дюли на пазара
нямаха нейния аромат.
Сякаш самата природа
бе отстъпила пред нея крачка назад.
Ароматът на ябълки и дюли
я следваше по целия път.
Не я остави и горе, на върха,
където на гол камък поседна.
Озъртаха се да разберат -
ни едно дърво наоколо,
а мирише на ябълки и дюли.
ГРОЗДОБЕР
По средата на септември
все още слънцето напича.
Жените берат грозде
облечени като през юли.
Мъжете посрещат едни други мъже
дошли да купят грозде за вино.
Макар да са избрали, претеглили и платили,
те се бавят, не бързат да си тръгват,
а денят напредва и ги чака път.
Очите си не могат да откъснат
от жените с грозде в ръцете.
Някой беше взел някому да обяснява
как по гроздобер всеки малко-много полудява.
СМЯХ
Смехът й кръшен ме настигна,
когато ме бе налегнала грижа
и никак не ми беше до смях,
но се обърнах да видя откъде иде.
Смехът на жената не беше за мене,
очите й изпиваха друг в гърба.
Той обаче не го чу, не го затопли,
все тъй лениво подмина надолу.
ДОГОВАРЯНЕ
Няма нищо да ти отнема.
Косите, очите,
лицето, устата,
шията и гърдите,
корема и бедрата
си остават пак твои.
Все пак няма да е без нищо.
Нещо все ще поискаш за тебе.
Ще те взема цялата.
ТАЙНА
Малките тайни мъжът отнесе
със себе си.
Голямата тайна му уши костюма
за там.
Той се оказа по мярка,
макар да не го бе виждала никога.
МЕЛОДИЯ
Отляво е рекичката, отдясно са дъбовете.
Застанал съм в средата на пасището
и чакам да чуя една мелодия.
Тя трябва да ми заговори
с езика на всички времена.
Да е събрала познатите мелодии
само в една.
Да се усеща в нея -
шумоленето на крушовите листа
в застоялия покои на лятната жега,
ромона на бистрата вода,
жалбата на вятъра,
плача на дъжда,
пърхането на току-що излетялата птица,
сладостта на гроздобера.
Да ме опие накрая
сякаш съм пил вино мавруд.
ЦРНАТА
В надпреварата за стоки и вещи,
за сметки в левове и евра,
не забелязахме кога третата възраст
пристигна с косата в ръката,
на вратата почука и попита
дали сме готови.
Готови? За кога и къде?
За там, където стоките и вещите,
парите и златото нямат цена.
Където най-скъпи са
глътка въздух и глътка вода,
но не се намират никъде.
ВНИМАНИЕ
От прозореца гледам съседния двор,
там хубавата Елена полива цветята.
Тя не знае, че я гледам
и какво си мисля за нея.
Някой от прозореца си ме гледа,
когато минавам по улицата.
Не знае обаче накъде съм тръгнал,
нито какво ме чака в края на пътя.
На отиване или на връщане добре да внимаваме
да не настъпим някого
дори и само със думи.
Никой не знае кому какво е в душата.
БУРЯТА
След жегата по пладне притъмня, небето се раздра,
събраната вода до капка на земята се изля.
Някому стихията малко се видя,
тъмата над полето в краищата взе да побелява,
от смъртен страх и ужас всичко живо се разбяга.
Падна хлад смразяващ, обаче този, който ни наказа,
така и милост отгоре ни изпрати -
облакът разкъсан далеч към пущинаците запрати.
Градушката подмина, показа се дъгата,
отдъхнаха си скупчените в бостанската колиба.
Мъжете запалиха цигара, жените си оправиха косите,
припомниха си с половин уста къде и как ги свари халата,
какво ги чака тук сега и там, в селцето, сгушено зад хълма.
Както винаги бедите и грижите дошли с тях
отново им отвориха очите и душите.
ПЛАЖЪТ В АХТОПОЛ
Случи се в края на август
когато пристигнах в Ахтопол.
Тя беше полякиня, девойка пухкава и бяла,
сякаш преди час от пяната изплувала,
а бе дошла от севера далечен,
след някой ден където есен щеше да я срещне.
На плажа чепка грозде за обяд ядеше,
с резенче карпуза жаждата гасеше.
Цяла Странджа я гледаше с възхита,
небето не даваше прах да падне върху нея.
Наоколо кръжаха всичките момчета
подобно пеперуди край запалената вечер лампа.
Чепка грозде на обяд девойката ядеше,
с резенче карпуза жаждата гасеше.
На ни едно момче очите си не спря,
а бяха гладни, бяха жадни, готови да я изядат.
Когато си отиде, настана скръбна пустота,
макар нещата да си бяха на местата
и нищо не бе се променило край морето.
ВИНО
От баща й купувах вино -
гъст черен мавруд,
по-черен от нощ без звезди,
по чаша вечер със хляба
и лек памид,
за деня вместо вода.
Всеки мъж иска син,
но и дъщерята не хвърля на пътя.
Тя му била голямата грижа,
за нея събирал пари.
Момиче със зестра, другояче звучи.
Тя зад гърба му се смее,
прави ми знаци с ръце.
Не му искам парите,
виж как трепери над тях.
Ти сам си решаваш
само от тебе зависи,
дали ще пиеш вино
без лев да платиш.
ВРЕМЕ
И моето време ще дойде,
нарича си грозното момиче,
то сега някъде се ражда,
там някъде, където
извира водата
и тръгва надолу по Чая
да спре до мене,
да ми измие лицето.
Дълъг път ще измине,
иска се време на моето време
да стигне до мене.
Трябва добре да внимавам
да не пропусна да мине
край мене моето време.
Хладна вечер от прохода се задава,
нещо все шепне ли шепне в Чая.
На брега момичето още чака своето време
и често, често си бърше очите.
КРАЙНИЯТ КВАРТАЛ
Загледан отвека довека във планината
така осъмва, така замръква крайният квартал.
Къщичките тук са ниски
същински кибритени кутийки,
наредени от дъщерята на обущаря
когато била е още малка.
Цял ден обущаря чука,
шие със иглата, пее си без глас.
Днеска щом отвори, една жена от къщата наблизо
обувките си му донесе
и ги иска утре по обяд, по-хубави от нови.
Обущарят занаята няма да посрами,
сигурно ще станат, щом жената настоява,
предплатила щедро с белег син на глезена
и мъничко нагоре.
Тя му се закани с пръст, да не смее да повтаря с друга,
защото може да пострада.
Дъщерята на обущаря яде смокиня,
но е още гладна, а гроздето зелено.
Сега тя тръгва към пазара
да си купи нещо сладко,
което не расте в двора на баща й.
Върви по пътя, леко стъпва,
мислиш си, прелита пеперуда.
Де да беше пеперуда,
нямаше сърцето в гърлото ти да заседне.
Тя е сладка, сладка, по-сочна от смокиня,
тази сутрин почнала да зрее.
Ясно е, че наближава времето,
когато някой ще си я откъсне.
КРАСОТА
В библиотеката бе дошла за книга на Военно издателство.
Върна се в къщи без книга, но ми влезе в сърцето и душата.
Много ми се спеше след часовете в читалнята,
за разсънване я изпратих до моста на реката.
Несвършеното днес без жалост оставих го за утре.
Хареса ми първо името цветно Маргарита,
прозвуча ми екзотично, опи ме с тропическа сладост.
Едно по едно я откривах до моста на чаша боза -
имаше сини очи и копринена черна коса,
възмургав цвят на лицето, кана мляко с щипка кафе,
взета сякаш назаем от народната песен снага,
кръшна топола в полето сред синчец и роса.
Често я сравнявах по-късно със звезди и икони.
Веднъж ми напомняше младата Невена Коканова
друг път я виждах като чаровната Джаки Кенеди,
до края обаче остана единствена
с цветното име Маргарита.
Носеше ми сандвичи с кашкавал и бутилка боза,
на тавана под звездите на улица „Мали Богдан”.
Всяка хубост е единствена, никъде не се повтаря,
някого радва дори и на сън, друг натъжава.
Съвсем малко й липсваше да стигне съвършенството,
беше едва забележимо приведена в раменете.
СМОКИНИТЕ КРАЙ ЧАЯ
Бях захвърлил войнишкото кепе,
смятах се достатъчно узрял.
За някой лев осъмвах в нивите с мента и тютюн,
наесен виждах се студент.
От мене много по-голяма,
имаше си син и дъщеря
при това в една и съща година
дъщерята с мене бе родена.
Беше порочно хубава и алчна,
кипеше от живот,
толкоз погледи къде събираше, не знам.
Останала бе гладна, жадна,
сякаш дълго е била затворена
единствено на хляб и вода.
Дължа й благодарност за урока
по пладне направила ме мъж
в смокиновите храсти покрай Чая.
Верен на заръката докрай останах,
никому и досега не се похвалих.
Щом наистина съм станал мъж,
на мъж не подобава, тайната да разгласява.
Много книги прочетох в живота,
отговори на безброй въпроси открих в тях.
Ако някога ме парне в очите,
какъв ли отговор на въпроса ще си дам.
Защо тогава съм залюбил смокиня презряла,
а съм подминал момиче родено в година с мен.
ПОСВЕЩЕНИЕ
Каниш ме да дойда при тебе,
имало злачни поляни, сенки дебели и бистра вода.
Хубаво щяло да бъде по ракиено време
на открито да седнем и ударим по една.
Приятелю Босев, ти първи поведе хорото
и на всички ни даде урок -
колко лесно се умира,
колко мъчно се тика живот.
СЪДБА
В хосписа умираше моят приятел,
нямаше кой да му даде капка вода.
Жаден идва, жаден си отива човека
на прекрасния и грешен свят.
Белязан отрано, дълъг път ще измине
през самия едничък живот.
От първата глътка мляко
до последната глътка вода.
ВЛАКЪТ ЗА ХИСАР
Веднъж само я видях и дъхът ми спря.
Качваше майка си във влака,
след нея и тя потъна във вагона,
двете отиваха на баните в Хисар.
Измина много време оттогава,
повече не я видях и чух.
От ума ми още не излиза
картината от оня ден -
качваха се с майка си във влака
на път за баните в Хисар.
Щом за нея си помисля
отбивам се на гарата в часа,
когато тръгва влака за Хисар.
С майка си отиваха на баните,
омягьосан я изпращах,
а я нямаше на гарата.
БАДЕМИ
Дъщерята на Гривата отказа да ни изнася
по нещо от ресторанта на баща си.
Свършиха ни купоните за стола,
рядко намирахме стотинки за чорба леща
в „Шофьорска среща” на пловдивския път.
Същински страховити скакалци
бродехме в градините покрай Чая.
Нападахме бадемите още зелени,
след нас нямаше никога да узреят.
По онова време отровите срещу вредители
не бяха още открити.
Ако някъде ги е имало,
тук не бяха пристигнали.
Гонеха ни с псувни и закани
размахвайки тояги.
ПЪТ
Дълъг е пътя до хълма,
до гроба на моя баща.
В равното долу, под Ямача
сега само вятърът плаче.
Откога баща ми чака
зажаднял да смукне цигарка,
второ лято обаче
откак пътят е в ремонт.
Реша ли да тръгна, дори и с кола,
ще замръкна по пътя до там.
Какъв път е пътят,
щом не служи за път.
Щял да бъде готов през септември,
никой не вярва, че и през декември,
пътят ще стане годен за път.
Напразно ще чака баща ми
блага дума и угарка по-серт от серт.
Дотогава има достатъчно време
да ме разстрелят още няколко пъти,
при това без да хабят куршуми.
Днес може и само с думи.
ДВЕ ЖЕНИ
Две жени спорят във хола
коя ме обича повече,
коя има по-големи права
на моята обич.
Едната ми е майка, другата - съпруга,
майка на моите деца.
Хайде забравете, каквото сте си казали,
тук да остане.
Дайте да седнем на масата,
аз по средата, отдясно ти, отляво тя.
Чаша вино пред мене
пред двете мляко с кафе.
Татко отгоре да гледа
и да ни се радва.
СПОМЕН
Мажехме косата над челото
с влажни трици, поръсени със сол,
да ги оближе с език телето,
така назад косата да обърне.
Гледахме се в огледалото,
прическата дано да издържи,
докато мине момичето
по пътя за вода.
Какъв грапав език има телето,
по-грапав от шкурка,
когато ближе косата на момчето
намазана със трици, поръсени със сол.
МЪДРЕЦИ
Пихме вино и ракия
на старата маса
в старата кръчма.
Тупахме се по раменете,
гледахме се в очите,
спомняхме си жени и момичета,
убедени, че и те си спомнят за нас.
Накрая решихме въпроса
за смисъла на живота.
Стана много бързо и лесно.
А някои губят години време,
без да стигнат до някъде.
КОСАЧЪТ
Косачът размахва косата
навикнал да слуша плача на тревата,
колко я боли, колко тя страда,
не й се ще покосена да пада,
да вехне и съхне без корен.
Пъдпъдъчето тича уплашено, чуди се накъде,
без малко да му се пукне сърцето от страх.
В тази сурова битка за хляба
косачът гледа само напред,
мисъл не му минава, че наблизо някой ще пострада.
Косачът е моя баща, откак го помня,
все бърза, несвършил една, друга работа пак него си чака,
няма да мръкне доде не надвие и нея.
Ако остане време накрая
ще учи и мен да кося.
Хляба не с тоз занаят ще си вадя,
никой обаче не знае бъдното какво му кове,
някой ден може към него и аз да протегна ръка.
Дръж здраво косата, отпусни кръста,
по земята петата желязна, върхът нагоре да сочи.
Дишай леко, забрави неволя и мъка,
в таз черна несрета обещай на сърцето капчица радост.
Така се започва, добре запомни, часът е точно избран.
Пъдпъдъче къде си, бягай, пъдпъдъче спаси се,
да не ти взема душата, докато се уча коса да въртя.
СЕПТЕМВРИ КРАЙ РЕКАТА
Не спира, Чая тихо шумоли по пътя за Марица,
шарена е сянката оттатък моста.
Старецът разгръща вчерашния вестник като нов
премятайки ментов бонбон в устата.
Всеки ден си губи времето на това място,
да не се вре където не трябва
да не пречи на всички в къщи.
Чете за войни, земетресения и вълни цунами,
храбро, без да му мигне окото, понася бедите.
Кръвта му е студена, по-студена от водата в реката.
Новините минават край него като белия вятър,
минал-заминал за някъде, не оставил следа.
Кръвта му е студена, по студена от водата.
Поглежда ме разсеяно, защо му е да знае кой съм,
нито какво ме кара да се навъртам покрай моста.
Трепва щом я вижда да пристига в разкошна рокля от коприна,
и пленителна усмивка по-хубава от изгрев слънце.
Вестника изпуска в краката, забравя да го вдигне,
кръвта му е студена, по-студена от водата.
И ума си, колко ли останал, той загубва, оглежда се за него,
днеска или утре дано да го намери.
Гледа, мига и премига, роклята й сваля,
гола я пренася в едно далечно време.
ПРОДАВАЧКАТА НА ЧЕРЕШИ
Колко хубава е продавачката на череши.
Купи си килограм череши от нея,
както си знаеш, похвали ги и ти,
ще ти благодари с усмивка,
която ще помниш с дни.
Черешите й са като всички останали,
сякаш са брани от едно и също дърво.
Защо ли тогава кой от къде се зададе
избира пред нейната маса да спре.
Без завистници няма да мръкне дори на пазара,
някой мърморел, тръгвал си с по-малко череши
платил бил за сто грама отгоре.
Кой ще му повярва, че с таз чаровна усмивка
е способна да удари в кантара.
Колко хубава е продавачката на череши.
Занесох покупката в къщи и пак се върнах за други.
Не знам с какви очи съм я гледал,
надявам се за малко поне да ме погледне и тя.
Явно съм се разминал, закъснял или избързал,
не съм улучил часа, щом в края на деня
днес никак не й беше до мене.
Издърпала наполовина чекмеджето,
видимо щастлива, броеше си парите.
ПЪТУВАНЕ В БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ
Малко преди Сливенските бани
ще спрем да похапнем,
каквото си приготвила за път.
Ще продължим с кофа праскови в багажника
събрали захар и слънце в щедрата долина.
Още веднъж ще спрем,
някъде преди или след Айтос,
където понамирисва вече на море
за първото кафе на деня.
Ще минем транзит през Бургас,
на юг ще се провираме през рехави мешови гори,
докато стигнем по пладне в Ахтопол.
Няма да губим и минута време,
веднага ще изтичаме на скалите,
пак на нашето място
да напълним отново очите
гледайки надалече в морето,
където в безкрая се сливат лъжа и истина
и прегърнати потъват на дъното
с обещание за ново начало в живота.
По-нататък… По-нататък е пътят назад.
Още по-нататък…
Още по-нататък нито ще тръгнем от Пловдив,
нито ще стигнем в Ахтопол.
Тогава други двама ще седнат на нашето място,
нарекли го свое без да ни питат
в очакване да ги поведе напред
обещаното ново начало.
УТРЕ
Утре ще кося сено и люцерна.
Макар уморен, цял ден косата въртял,
няма да пропусна да мине без мене
танцовата забава в читалищния салон.
Ако Маргарита е там, ще остана до края,
рано ще си тръгна, ако я няма
да има време да поспя и събера сила,
щом съмне косата пак мене си чака.
Не ще се намери някой да ми завиди,
работата това лято все мене избира,
аз пък освен нея избрах и Маргарита.
Тя чете на децата приказка от нея измислена
с хубав край за бялото зайче подсказан от тях.
После ги извежда на разходка в парка
и ги учи да ядат супа и спят на обяд.
Кося трева и люцерна, от ума ми не излиза.
Вчера я срещнах, беше повела децата
да видят комбайна как жъне в полето,
понеже комбайнът не може да дойде в градината,
а го бяха виждали само на снимка.
Попитах я кога ще я видя за по-дълго сама,
а тя ми отвърна със смях и закана с пръст.
За къде си се разбързал, за всичко има време.
Търпял си до днес, постой още малко гладен,
когато дойде деня да ти се услади повече хляба.
НА ПЛОЩАДА
Лека полека по главната улица,
която някога тук ни събра
да стигнем Джумаята, сърцето на града,
под онова благо и кротко, зелено дърво,
аз на бира „Загорка”, ти на кафе.
Няма съмнение, край нас всичко живо е преходно
и ние сме гости на тоз свят.
Как неусетно изтича времето в пясъка
и все не се намира бент да го спре,
макар да се клехме във винаги и никога
на площада, когато ни беше толкова хубаво,
аз на бира „Загорка”, ти на кафе.
Ще си спомним, ще поговорим, ще помълчим,
загледани вече във идните дни.
Ти ще тръгнеш надолу към моста,
аз ще се върна обратно на моя таван
оставили празна бутилка и чаша недопито кафе.
Така се разбрахме, без чужда помощ решихме
да поживеем известно време без теб и без мен,
докато си дадем сметка един ден
дали отделно от теб, отделно от мен е по-добре
или сме си останали потребни както преди.
МЕЧТА
Моят стар приятел лягаше по гръб
и заспиваше веднага,
но се мяташе и викаше: На нож, на нож.
По залез слънце си спомняше
боя при завоя на Черна
и какви хубави обувки
имали убитите черни войници,
а нашите били гладни и боси.
Той пасеше една крава,
галено я наричаше Ганди
и търсеше за нея детелина
млякото ? да е сладко.
Аз пасях едно теленце
което растеше с мене
догодина да стане крава
с по двайсет литра мляко на ден.
Ядях хляб и сланина,
бързах да порасна,
да стана войник
с пушка и здрави обуща.
ГЛАС
Посред нощ внезапен вик
откъм реката се обади.
Плач ли беше или песен,
зачаках пак да се повтори
езика му да разбера.
Дали е бил копнеж или тревога,
който го изпрати
постигнал бе целта,
открадна ми съня.
Лесно е да го измисля,
дори име да му дам,
няма да е глас на птица,
а гласа, който искам аз да чуя.
Повече не се повтори,
може би е чакал моя глас ответ.
Когато се развидели навън
и светлина изми очите
познатите неща се подредиха
и оня глас със нощта отмина.
РАННА ВЕСТ
Бяхме се запътили за кафенето на площада.
От сиво натежало небето притискаше града,
а дим от старите комини напъваше небето да повдигне.
Побързай да избягаме от сивата досада.
На топло вътре художници, поети допиваха си питието.
Щом светлината ги полази, капчиците от мъглата,
в косата ти заплетени, блеснаха като елмази.
Един художник с момичето си стана
и със изискан жест масата посочи.
Двете се спогледахте и без думи се разбрахте,
от памти века на света едно и също се повтаря,
каквото е било ще бъде,
нещо непременно все ще ни опари.
Не можем да си обясним знамението на този ден,
как капчиците от мъглата, вплетени в косата, отвориха вратата
на подранилата пролет да влезе в кафенето заедно с тебе.
СТУДЕНО
Нощем спях с лице към стената
дал гръб на печката
по-студена от камъните
на улица „Мали Богдан”.
На тавана си имах охрана.
Гълъбите ме закриляха
кротко прибрали крила
да не би ако ги размахат
задуха вятър и засили студа.
Сутрин виждах на стената
разкошна дантела от скреж
на големина около една педя
изплетена от дъха ми.
Много е скъпа тази дантела,
няма кой да я купи,
ако реша да я продам.
КОСИТБА
Късно мъжете се връщаха от люцерните.
Вървяха бавно, косите на рамо не им тежаха.
Близко до село умората лека полека си тръгваше,
от гърбовете им слязла без шум.
Вече нищо не ставаше с бързане.
Очакваха ги стихнали къщи със заспали деца
и чорбица претоплена черна леща.
Жените будуваха още, копали цял ден памук,
дочакали своето мъчно, мъничко щастие
спуснато им от самия Бог.
ПРАХ
Жената изми прахта от нозете
преди да си легне в долната стая.
Мътната вода изля навън,
върна прахта, откъдето бе дошла.
Утре ще излезе отрано на двора,
с мотиката ще вдигне прахта пак на нозете.
КЪДЕ ЛИ, КЪДЕ
Къде ли не я търсих.
Къде ли не питах за нея.
Не бяха чували, не бяха я виждали,
но ме уверяваха, че я има,
да не се отказвам да търся.
А тя къде била…
Седнала на протрито чердже,
опряла гръб на коша,
нижеше ситен тютюн
с черни катранени ръце.
Брала по тъмно, нижеше го на светло.
Над главата ? асмата прошарваше,
гроздето наливаше сладост.
Встрани подскачаха на един крак
и пееха птички,
подканяйки я да запее с тях.
А тя от време навреме с две пръстчета
мяташе кисели дренки в устата,
защото много й се спеше.
СТУДЕНО И ЩАСТЛИВО
По улица „Мали Богдан” вървяхме двама.
До преди малко вилнял,
вятърът се бе смирил
и зъзнеше в голите клони.
Нека да зъзне, така му се пада,
на нас пък ни беше весело.
Говорехме си, че някой ден ще станем трима.
Плащахме десет лева на месец за един таван.
И нагоре, и надолу дървените стълби поскърцваха,
Често поспирахме да не вдигаме шум.
С гълъбите се бяхме разбрали -
нощем кротуваха прибрали крила.
Беше много студен този таван,
топлехме го с дъха си.
Къде отиде, къде потъна и повече не се върна,
най-щастливо време на света,
наречено младост?
ИДВА И ТОЗИ ДЕН
Догаря мойта свещ, догаря.
Пламъчето плахо-плахо потреперва,
иска му се още малко да посвети,
преди да трепне за последно.
Писал за смъртта
и мене тя ще вземе.
Дано да се намери кой да ме изпрати.
Дано не е горещо, нито пък студено.
ЗАСЛУЖЕНО
На пазара млад циганин
биеше красива циганка.
Опитах се да помогна на девойката,
хванах насилника за ръката.
Тя ме изгледа свирепо,
с ей такива зли очи.
Върви си по пътя,
тебе не те засяга.
Наша работа е.
И нареди на своя мъчител
с ослепителна усмивка:
- Бий ме, бий ме, убий ме,
защото си го заслужавам.
ГОРЕЩО ЛЯТО
Лятото в тухларната беше горещо,
по-горещо от много предишни лета.
Един ден тикахме вагонетките
с тухли към банкетите,
втори ден тикахме вагонетките
с горещи тухли от ринга.
Бяхме млади, още твърде млади
обитавахме квартири в изби и тавани,
тръгнали да превземаме науката.
С нашите тухли хиляди си построиха къщи
ние пак си останахме за дълго в таваните.
Дойде време, след много чакане
и ние се подслонихме.
Имаме си вече покрив,
а нещо все не ни достига,
та се будим нощем,
без да знаем от какво и защо.
ЧИСТАЧЪТ НА ВХОДА
Момчето живее на тавана.
Отдавна там не е самичък,
целият таван е населен.
След него надойдоха отвсякъде,
само то обаче склони
да чисти и мие стълбището.
Стипендията не му стига,
гледа да прибави нещо отгоре.
Във всичко бил толкова старателен,
обсъждат от къде да намерят пари
да му увеличат заплатата.
През няколко дена, за час-два, заменя книгите,
с кофа и парцал, с лопатка и метла.
Обира паяжините, мете и мие,
бърше листата на фикусите.
Казват нямало срамна работа.
Като е така, защо момчето все бърза,
накрая почти се озърта като крадец.
Скоро ни стана ясно.
Момчето се срамува,
не му се ще да го види с парцала в ръка
хубавото момиче от трети етаж.
СРЕЩА
На богата трапеза седнахме
оцелелите от някогашния клас.
Ядохме и пихме за душите на умрелите,
помолихме се за душите на живите.
А къде е Гергана?
От какво умира човек в днешно време?
От диабет, от рак и исхемична болест,
ако травма на пътя не го прекърши без време.
А къде е Гергана?
Ядохме, пихме и много остана.
Това останало гледахме тъжно и жално -
защо го нямахме в онези години,
когато си лягахме с гладни очи.
А къде е Гергана?
Гергана била някъде много далече,
живеела съвсем сама.
Често си поплаквала,
чували я понякога да пита:
Къде са онези бедни и боси, хубави момчета,
за които тогава нямах очи.
ЗА КОГО Е КОРОНАТА
По стълба от небето
на пазара слезе момиче
по-хубаво от белия ден.
Носеше рокличка на цветя
и леки сандалки на бос крак.
Момчетата гледаха и преглъщаха,
старците решиха в един глас:
- Това е новата Мис.
В бирарията вдигнаха чаши:
- Да пием за нашата Мис.
Момичето купи торбичка с домати
и с тоя товар се запъти
към дома си в панелния блок.
Там първо наряза салата на баща си
и му наля чашка за отмора,
после изпържи яйца за вечеря.
Накрая майка й намери някаква работа,
доде стане време за лягане.
Момчетата си изгледаха очите,
но я видяха чак на другия ден,
О, забравете млади и стари,
оставете всяка надежда.
Момичето никога няма,
няма да стане мис.
МОСТЧЕТО ПРЕЗ ЮНИ
На мостчето стоях от часове,
водата гледах накъде и как тече.
Долу в сянката дълбока
рибките и жабите се криеха от страх,
макар да не ги плашех с пръчка,
нито мятах камъни по тях.
Де да имах и на гърба очи -
наблизо момичета се гонеха със смях,
протягаха напред ръце,
но не се силеха да се достигнат.
От пчела ужилено едно заплака,
болката му бързо мина,
огледа се и на друго тихичко продума,
тъй че да го чуя аз:
Нас не вижда и не чува,
какво ли толкоз се надува?
Само рибките и жабите са му в ума
и назад водата чака да се върне.
ОРЕХИ
Септември напича, но е на път да си иде,
утре ще дойде октомври с дъжд и мъгли.
Сега е време да се прибират и сушат плодовете,
когато вънка забръска да ядем слънце със мед.
В задния двор с десетметрови пръти
яки, височки момчета брулеха ореха.
Кога беше, кога го садиха,
до вчера беше треперливо дръвче,
докато човек се обърне, огледа,
бързо порасна и стана за брулене.
Девойчета две пълнеха кошнички с орехи,
стъпваха леко, сякаш летяха.
Нямаше какво да им натежи,
зелени върбови пръчици през април.
Прегърнали прътите момчетата горещо се
молеха,
макар да сме гладни, не бързаме, можем да
чакаме,
не знаем обаче докога ще ни стигне
търпението.
Яжте повече, витамини взимайте, по-скоро
растете,
като този орех да станете и вие за брулене.
СЪБОТА ВЕЧЕР
На тротоара тя пристъпя полека,
един бастун й помага да крета.
Бастунът бил третият крак на човека,
но и с три не може да тича,
както е тичала някога с два.
Торбата с хляб и бутилка боза
кажи речи цял тон й тежи.
Него инфаркта пък с нож го рани,
право в гърдите дълбоко прониза.
От нея очите си вдига,
не иска да я вижда такава,
по-добре да си остане онази преди -
пъргава и хубава, весела, млада.
Като онова момиче на ъгъла,
с което се задява момчето.
Тях гледа и го боли.
МЕНТА
Над нивите с мента
небето сипеше жар.
Всичко живо ментата давеше -
веднъж със зелено очите,
втори път ноздрите с мирис
по-гъст от петмез натежал.
Неми двамата с Маги вървяхме,
сухи устни ближехме в сухия ден.
Накрая до изворче малко се спряхме,
пихме с наслада студена вода.
Лесно загасихме този пожар,
ала друг ментата разпали у нас.
В жегата без да се лутаме повече
и за него намерихме лек.
Посред зима попита ме Маги
каква бе таз мента тогава -
вино не бе, а ме опи, замаяна бях.
Чудя се как така не разбрах,
уж светъл ден бе в полето,
а не помня кога се стъмни.
ПРИКАЗКА
Пожелах си да напиша разказ,
разказът да стигне чак горе,
да го прочете там Хайтов и да каже:
„Станал е. Браво. Хубаво пише момчето.
Оръдието нека да гръмне”.
Написах десетина страници за един студент,
който живееше на тавана в къща
на стръмната уличка „Драговец”.
При него често идваше едно момиче,
на две смени то плетеше пуловери в цеха.
Студентът завърши и замина далече,
на гърба си и топлата дреха отнесе.
Момичето остана и продължи да плете пуловери.
Скоро се омъжи за своя майстор в цеха,
тази пролет нямало по-хубава булка от нея.
За разказа никой не ме похвали.
Не го забелязаха, подминаха го с мълчание.
И Хайтов дума не каза, изглежда не стигна до него.
Намери се един да напише няколко реда:
„Нищо оригинално. Позната, банална
история”.
Животът бил една голяма книга.
Всеки, който я чел, знаел това.
Повторил съм само известното и познатото.
НОЩТА СЛЕД ГРОЗДОБЕРА
И последната песен бе изпята
и последната кола с грозде замина.
Далече в здрача заглъхват гласове на момичета
от усмивки и шепот гальовен пияни.
До късно ще ронят зърната с лепкави пръсти от
сладост.
Ще се молят да ври и преври виното,
защото никога не е излишна в нощите на зимата
още малко дързост и сила на мъжете в очите.
Останал сам в обраното лозе с жената,
с падналата отгоре закъсняла твоя награда -
трева за постеля, мрак за завивка.
Какво са мъки, рани кървели?
Забравям ги всички, с лека ръка ви прощавам
само за нощ насаме с жената в лозето.
Не е беда, че отива си лятото,
щом накрая щедро то си плати за това.
КРАТКА ПЕСЕН
Горе има две дървета,
едното вечно зелено,
на другото есен капят листата.
Двете се крепят заедно
през всички сезони.
На това място и ние
ще си останем все заедно.
Никога няма да се разделим,
въпреки, че ти си отиде.
СЪН
Тежки мисли гонят съня от мъжа -
не изтекъл стария кредит, нов се налага.
Нощта минава, той още будува,
крои и пресмята от нищетата как да избяга.
До него невестата спи и сънува
как някой я леко, като перце,
високо, високо издига,
после слиза с нея
и на тревата нежно полага.
ЧЕРЕШИ
Валеше, в градината валеше.
Приядоха й се в дъжда череши.
Набързо набрах й шепа зрели плодове.
Тя само бегло ги погледна,
без да ги опита, отказа да яде.
Не са сладки тез череши черни,
искам други, искам бели.
Втурнах се да търся бялата череша.
Черешите узряха рано таз година,
бялата череша бе обрана,
не бе останала дори черешка на върха.
Валеше, в градината валеше.
МОМЧЕ И СТАРЕЦ
Едно момче лови риба с голи ръце.
Слънцето кожата на гърба му гори,
цялото жив ще го опече,
ако на сянка за малко не спре.
Чужд ум в главата то не търпи,
във водата момчето бавно пристъпя,
смело в подмолите бърка.
Крийте се, бягайте рибки,
спасявайте се както можете,
в тигана е по-горещо от пещ.
Аз ли бях това малко момче?
Кога съм порасъл? Кога побелях?
Как тъй сам не разбрах?
СВАТБА
Дияна се жени в неделя.
Днеска е събота, още ден
Дияна мома ще походи.
Утре ще дойдат сватбарите
и женихът наперен с тях.
Както е било, ще бъде -
Дияна булка ще стане.
Макар да има покана за сватбата,
рано в неделя едно момче ще осъмне в полето
да не чува тъпана, ни писъка и плача на кларнета.
Далече на хляб и сирене деня ще прекара,
кураж и сила той там ще събира
за живота напред, доде боли-преболи.
Дияна се жени в неделя.
СУТРИН
На спирката сутрин в пет
един мъж идва отнякъде.
Дълго го дави суха кашлица,
доде изплюе храчката някъде в тъмното.
Автобусът пристига и го отнася нанякъде.
Никой не знае кой е,
нито откъде е,
женен ли е,
дали има деца.
На разсъмване е толкова тихо,
почти като в село глухо,
дори един петел кукурига наблизо.
Хубав е сънят призори.
През деня никой не си спомня
как сутрин в пет на спирката
един мъж идва отнякъде
кашля и храчи в тъмното.
ПРАВИЛО НА ПТИЧИЯ ЛОВ
Сега, сега, докато не е станало късно.
Поздравления за добрия избор на пусия -
всичко живо минава по тази пътека зад блока.
Оттука и тя ще мине на път за Била,
баща й я праща за евтин салам и бира.
Яребичка пъстра, ето я, леко стъпя пристъпя.
Спомни си правило първо на птичия лов.
Разперва крилца, кани се да излети,
вече е на метър-два над земята.
Не повече, не позволявай да набере височина.
Сега е време, стреляй сега.
ЧИСТОТА И СВЕЖЕСТ
Рано, по видело,
дойдоха мъжете с ножовете.
Запалиха по цигара да си кажат някоя дума,
тогава заклаха прасето отзад на двора.
Отгоре ги гледаше едно кръгло слънце,
но не топлеше, а хапеше здраво,
та се налагаше често да си подават каната с вино.
Сръчни бяха, свършиха точно навреме.
На обяд ядоха и пиха в кухнята,
станаха чак, когато им омекнаха нозете
и взеха да им се затварят очите.
Дойде им сила да се укорят на шега:
И днеска взехме една душа,
пуснахме я да полети на свобода.
Една нищо и никаква свинска душа.
Тя изглежда нищо не разбра,
само в началото малко нещо я заболя.
Хубаво я подкарахме - и вчера, и днеска,
дай Боже все така да върви,
да поливаме деня с вино, не с вода.
Тръгнаха си с измити ножове,
чисти и лъскави, почти като нови,
за утре готови.
ЧАДЪР
Ръми ли ръми, слабо вали,
но не спира от вчера
първият есенен дъжд.
Сух ще остане само този,
който го гледа на топло с чаша в ръка.
Една жена върви под дъжда,
нито е млада, нито е стара.
В дъжда върви без чадър,
а дъждът набива, не спира.
Чадъра си сигурно е загубила,
или го е забравила някъде.
Може пък да се е повредил
някогашният скъп подарък,
който за нищо на света
не иска да смени с друг.
Не, не. Чадърът е тук,
под мишницата го стиска.
Каква ли грижа има,
какво ли на жената тежи,
та не забелязва, че вали.
ТОПОЛИТЕ
Помня зелени ливади
с бели тополи в края
като момичета хванати на хоро.
И гривести кончета там са играли,
пийнали в ниското бистра вода.
Тополите по-лани някой отсече,
три дена жално резачката ви,
даже слънцето горе зад облак се скри,
да не гледа как камионите
отнасят за Гърция трупите.
Сега седя сам под нямото сиво небе,
от сух дънер на по-сух се местя
и чакам да духне вятъра,
който накрая всичко живо отнася
и на мене, вярвам, няма да прости.
КВАРТАЛНОТО КИНО
Старото кино е нямо и тъжно,
водоскокът в градинката отдавна е сух,
саката липичка помръдва едва, оцеляла напук.
Колко по-живо и весело е било някога тук,
в район Южен, помни само Чинара,
когато гледахме в киното „Сладък живот”.
В сладкарницата отсреща след филма с чаша боза
гасеше пожара горчив всяка млада душа.
Едничка Гергана виреше нос и кършеше стан,
оставаше малко, да протегне само ръка
и вместо Гергана щеше да стане Анита.
Всички умирахме прави за нея,
тя обаче не забеляза от нас ни един,
даже замина Анита за цяла година,
сред облаци розови и луна от сребро се къпа и плува,
но по незнайна причина пак се завърна Гергана.
Оттогава на пазара зад старото кино,
на маса отрупана с плод зеленчук,
Гергана прилежно продава картофи и зеле, чесън и лук.
Малцина помнят, а и тя си мълчи, нито се хвали,
нито шуми, че била е Анита
в един минал заминал живот.
ЗИМНА ПЕСЕН
Дим над комина вятър върти и разнася,
някой на печка постна вечеря готви за сам.
Подвило опашка гладното куче скимти под навеса
кой ще се сети за него в тоз ден,
милост и щедрост толкова кът са дори за човека.
На завет, на ъгъла спрял да запалиш цигара,
помечтай си за супа гореща, да полегнеш на топло,
макар и сам самин в постеля за двама,
забравил за малко снощната болка,
сутрешна грижа отложил за утре.
В това време няма кой да ти дойде на гости,
да те попита сред халата как си.
Само вятърът донася понякога кратички вести -
добре се е наредила, родена с късмет, живее в палат.
Тогава защо да си спомня за тебе,
останал пак същия, предишен голтак.
ШИПКИ
Той в гората я заведе,
зрели шипки да берат.
Тя кутрето си убоде,
още малко да заплаче -
дребно трънче, пък боли.
Той с устни болката изпи
и поиска за награда
нещо тя да му даде -
каквото сама си избере.
Щом отгоре птица ги съгледа,
начаса далече отлетя,
да разкаже там на други,
че за болка и устните са лек.
ЯРЕБИЦИ
До моста на Сушица
отсам Араповския манастир,
в ден мек и бял като душица,
вдигнах ято яребици.
Изумителен вървеж вървяха птиците,
грация и красота събрал мига в едно.
Тъй ситняха ситно яребиците,
за очите самата Божа благодат.
Ветрец повя отнякъде
и пошепна стих от стара песен:
„Стъпяй, пристъпяй, булчице млада”.
БАНАН
Едно гладно момче открадна банан на пазара.
Подгонено момчето захвърли банана и хукна да бяга,
но не стигна далече, хванаха го и с наслада набиха.
Хората пошумяха, ох, колко крадци се наплодиха,
в родината мила, отгоре до долу, всеки краде.
Някой отсъди и красиви псувни изреди -
така е, защото сме меки, прекалено добри,
вместо да ги погалим с тояга, кога се налага.
Без малко момчето да заплаче от болка и срам,
но бързо забрави позора, настигнал го тук на пазара,
щом зърна онова девойче от вчера, пак босо и леко,
което кривна от пътя
и си купи цяла връзка банани.
Десетина крачки едва успя да направи,
не издържа девойчето мило,
на бърза ръка един банан си обели.
Най-невинно захапа и го загриза.
Без думи, само с очи, битото момче я помоли:
- Девойче хубаво, да бе подало от банана и на мене.
СНЯГ
Тази сутрин снощният бял сняг се разкаля,
почерня, погрозня като паднал от друго небе.
На улицата колите от тъмно ръмжат,
сърдито мятат пръските кални,
гневни, задето са ги запалили в тъмни зори.
На тротоара, сладко захапало баничка,
едно момче по пътя си кротко върви,
съвета запомнило - да се пази от кучета и коли.
Днес няма грижи душата му чиста,
по-бяла от снощния сняг.
Не мисли, не чува, не иска да знае,
че ще дойде време и над нея сняг ще вали,
и кал ще я пръска да не остане бяла до края,
душата му чиста, по-бяла от сняг.
Но този ден е далече, далече,
много вода дотогава ще изтече.
Върви си по пътя сега, не спирай, върви
по следите на твоята светла надежда.
Има време, яж баничката, мило момче,
доде е още мека, топличка, топла.
ЖЕЛАНИЕ
Нанякъде вървят момче и момиче,
момчето търси ръката на момичето,
но момичето се дърпа, не си я дава.
В другата ръка момичето стиска хубава каишка,
с която води дребно, пухкаво кученце.
В следобеда тих на септември
целият свят чува как момчето се моли:
Ако вържеш и мене с тази каишка
и аз като това кученце ще подтичвам след тебе.
Не го чува само момичето.
РАНО
Посадената наесен кайсиева фиданка
още тази пролет цъфна и върза.
Защо бързаш треперливо слабичко дръвче,
по-тъничко от върбова пръчица,
как ли устояло на вятъра през зимата,
защо бързаш рано да цъфнеш и вържеш?
Или се плашиш да не останеш без плод,
като онази тъжна черница до оградата.
КРЪГОВРАТ
Там, където снощи буря вилня,
утрото донесе тишина и покой.
Имаше плач и закани, едва се не стигна до бой,
днес станаха рано, тя го изпрати с кафе и целувка.
От плач и сълзи до смях и щастливо пиянство,
от преливане в пълно и празно и пак отначало,
от спица на спица, върти се колелото, не спира.
Това ги очаква и онези, сплели ръце на ъгъла,
днес се целуват, утре разделят и пак отначало.
НА ПАЗАРА
На пазара едно момиче продаваше сланина.
Стоката, напръскана с пипер, разделило бе на две,
отляво с черен, отдясно със червен,
и двете поръсени с праз.
Беше преди Коледа, със сух снежец пошепваше небето.
Сърдит баща й пушеше встрани,
не ще и дума, мъдро постъпил беше той.
Такъв навъсен, зъл, от него няма кой да купи,
докато при момичето мнозина ще поспрат,
дори да я погледат само, преди да продължат.
Хубаво е да похапнеш сланинка в ден студен,
ако пък намери се и чаша гъсто, черно вино,
ти направо по рождение си благословен.
След този пир чудесен никак няма да е лошо
в стаята да не останеш сам.
Момиче хубаво, за малко кантара на баща си остави,
ти ела насам, седни до мене, няма да те заболи.
ТЕМЕНУЖКА
Над полето, над гори, цветя и води
пак се спуска вечер прекрасна както преди.
Отново ще ме погали топъл мрак,
от който сърцето се свива, боли ли боли.
Ще почакам да съмне и отсам могилите
изгревът да повдигне небето и доведе утрото
и по ветреца ранен да ми изпрати
далечна, хубава вест от Маргарита.
Щом я чуя, ще я питам
как спа, сънува ли теменужката,
която цъфна на прозореца вчера.
Чу ли? Теменужката те моли и чака
не аз, иска ти да я полееш
с вода от подземната река.
МЛЯКО
Мъжът тика количката с два гюма мляко
да го излее в общия гюм на мандрата.
Върви и пресмята колко ще вземе в края на месеца,
с колко ще изкара и колко ще останат за банката.
Не той, друг някой горе пък ще пресметне,
колко от живота е минал, колко остава.
това дори и селската мадона Мария не знае,
край чийто дом мъжът всяка сутрин минава.
Тя все си намира какво да подвърши навън,
мъжа да подразни с приказка, която вади от джоба:
- Който има крава пие мляко.
- Пие и която няма крава,
стига да може и знае,
с какво, кога и как да плати.
РОГОШКИТЕ ГРОБИЩА
На тази стара нива живот
изкласихме и ние, годни за плод
но един се препъна
и падна като сноп.
Утре ще го изпратим в дванадесет.
Какво, че слънцето не ще ни пожали,
тръгнало в тези дни да пече хляб.
Роднини, приятели, да се сберем на Рогошките гробища,
утре, точно в дванадесет, на обяд.
Елате да се видим и помълчим,
защо и да не поплачим без глас.
Утре може, утре всичко може,
време не ни достигна за нищо до днес.
ДЪЖД
Побързай да тръгнеш преди дъжда,
баба си , майка си, пак излъжи.
Сложи в чантата тетрадка, молив,
кажи, че отиваш на важен урок.
С дъжда пристигаш без дъх.
Защо са стръмни тез стълби?
Защо си избрал живот под звезди?
След минута през смях си припомняш
как са те изпратили с онази заръка -
добре да внимаваш в урока,
твойто бъдеще сега се кове.
А дъждът на покрива трака ли трака,
повтаря, потретва, набива в главите,
да не забравяме, да запомним добре -
внимавайте хубаво всички в урока,
не вчера и утре, днеска вали.
ПРАЗНИК
Олелия до небесата, весел и шумен празник е вън.
В квартала сиромашки улицата е станала друга -
свалила старата дреха, в нещо свежо се кипри.
Децата пищят, надуват и късат балони,
важно се разминават мъже и жени
с новички, за празника шити премени.
Едничка жената зад прозореца
често надига бутилката с вино,
някъде нещо я стяга, ума й тревожи,
не иска да вижда всичките жени засмени,
мрази ги, не ще да ги гледа с тез нови премени,
както са сплели ръце в ръце със мъжете.
За последно жената надига бутилката с вино,
останало малко, едва блещука на дъното.
Вече не вижда ни улицата, ни жените засмени.
АСЕНОВГРАД
Държах в джоба ръката свита в юмрук
да не изпусна мойта малка пара.
В сладкарницата до киното, срещу Чинара,
щях да си купя голяма чаша боза,
донякъде с нея да залъжа глада.
Защо и как съм разхлабил юмрука,
джоба бил скъсан, паднала някъде мойта пара.
Върнах се няколко пъти по пътя,
с очите прерових стъпка по стъпка зад мен,
нийде следа не оставила скъпата моя пара.
Вместо мене, друг си бе купил голяма чаша боза.
Замръкнах гладен на брега на реката, гледах водата на Чая
как бавно, без грижа, лениво почти, надолу тече.
Не бях я виждал такава, тя си менеше цвета.
Тогава здравата сви ме стомаха, проклех си късмета.
Ах, защо си нямах ни лъжица, ни чаша,
ако в тоз час, както цвета си менеше,
водата станеше сладко кисела, резлива боза.
ПОЛЕТО С ФЪСТЪЦИ
Сънливо пладне трептеше
над фъстъченото поле.
Бавно напредвахме в нивите,
спъвани от преплетени стебла и треви.
Зеленото вече към жълто клонеше,
светлина, от която очите болят,
давеше всичко навред.
Макар на път да бе тръгнало,
късното лято все още гореше,
търсехме някъде сянка да подвием нозе.
Притихнали под дървото момче и момиче,
сами си повярвали, че ще ги подминем, без да ги видим,
но ги издаде долетяла от нейде пчела.
Момичето изписка и зарита с крачета,
изрови цяла яма в пръста.
Махай се нахалнице, никой не те е канил,
бягай далече от тука, иди си, отде си дошла.
Неканени свърнахме начаса след пчелата,
друга сянка да търсим в полето,
да си идем накрая, отде сме дошли.
КОЗИЧКАТА
В събота вечер козичката умря от тетанус.
Цял ден в неделя мама мълча и не хапна троха.
Козлето на козичката не се бе научило да пасе,
мама стоя гладна, но намери мляко от друга коза,
с биберон го захрани като малко дете.
В понеделник лека полека почна и тя да яде.
Козлето захраних, браво на мене, живо остана, ще порасте
трябва и аз да се взема в ръце,
да не би гладна, не дай Боже, се залежа.
С опит сдоби ме козлето, ще ми е нужен,
внучета чакам да дойдат наесен.
ОГЪН
Надвечер, преди да залезе слънцето,
доде е още видело,
ще запалим огън с дебела жар
от сухи пръчки и клони от дъба.
Не да си греем ръцете,
или сушим мокри чорапи.
Есента си е още тука,
все същата топла и мека.
Да удължим колкото можем деня,
да се гледаме на светло в очите,
както си говорим от душа и сърце
кротичко за нещата от живота.
АПТЕКА
От аптеката на ъгъла
излизат гърбави старци
с пълни торбички за всичко -
за памет, за шум в ушите, за сърце,
за болки в ставите
и задължителните хранителни добавки.
Излизат и млади майки
със сиропчета за деца.
Пътят ми само минава край аптеката.
За сега.
Някой ден и аз ще вляза.
В тази вечна пиеса живот
никой не е останал само зрител до край.
ПРАСКОВИ
Градината с праскови
е на половин час път от село.
Плодовете зреят в края на август
червени и сочни, ще се пукнат от сладост
като бузите на нашите момичета.
Момчетата спират до градината
изглеждат объркани, не знаят защо са дошли.
Жажда ги мъчи, не посягат на плодовете.
Горещи желания ги изгарят от вътре,
други праскови им се ще да откъснат.
Колко са хубави нашите момичета,
с бузи алено-червени и сочни.
Ще се пукнат от сладост
като зрелите праскови.
БЕЛИЯТ ВЯТЪР
Рано призори белият вятър
похлопа на балкона
и направи голяма пакост -
събуди сладко заспалата
млада невеста на третия етаж.
С меки пръсти тя
зави голото рамо
на спящия до нея мъж.
После дълго го гледа
и му се радва в тъмното.
Нека спи, уморен е.
Нека събира сила.
Не друга, пак тя
ще я изпие довечера.
ЖЪЛТО И ЧЕРВЕНО
Баничките сами се предлагаха
с червените си хрупкави корички.
От лавката само на крачки
момчето си броеше стотинките.
Местеше ги от едната ръка в другата
и ги броеше отново мърдайки устни.
Бяха все дребни и жълти на цвят,
как ги бе събрало толкова много накуп.
Един лъч в шепата на момчето проникна,
грейна като злато купчината стотинки.
Още веднъж ги преброи,
макар и златни, не станаха повече.
Не му достигаха двайсет
да си купи баничка с боза.
БАЛОНИ
В южния квартал нощите са благоуханно тихи и свежи,
сякаш от някоя звезда изливат пълни бидони парфюм.
Сънят в квартала е сладък и дълбок под милувката на
вечерника,
тръгнал от планината и избрал точно тук да спре.
Защо тогава сред толкова милост и щедрост небесна,
късно зад стените панелни жените често поплакват.
Тихичко плачат, сълзите си гълтат без глас,
да не ги чуят и питат защо след като си имат всичко.
Съвсем не се сдържат в майските дни
на абитуриенските вечери,
когато момичетата пускат свойте розови балони
да полетят по следите на техните пуснати
преди години
отдавна спукани нейде балони.
АЛХИМИЯ
Все налива нещо в епруветките,
смесва, разклаща, докарва го на мирис и цвят,
внимава да не кипне и си изгори очите.
Студентите гледат повече нея, има време,
къде ще избяга, ще го научат тоз занаят.
Хубава е, няма по-хубава в целия свят.
Така цял ден, цяла седмица,
месец след месец.
В пет сваля мантата,
облича си рокличката и хуква надолу.
Пак я чака на пейката,
измил си ръцете
от масло и бензин в гаража.
Зяпа в афиша,
да го питаш, не знае какво пише.
На залез слънцето
все още налива нещо в деня.
Смесва, разклаща, пият на вяра
и тръгват ослепели на път.
КЛАДЕНЕЦЪТ
Било година преди да се родя.
Когато дошла мама в село,
от своето село подир баща ми,
надникнала в кладенеца да се види.
От шийката й паднал във водата
наниза от тенекиени дрънкулки.
Често я виждах до кладенеца
загледана във водното огледало.
За какво й бе домъчняло?
Какво е искала да види отново?
Онези тенекиени дрънкулки,
или младостта си.
