Станислав Куняев

превод: Татяна Любенова

***

Ненапивам се с речна вода,
подкоси ли ме тъмна умора,
да се будя не бързам - спя.
Сякаш век имам още в живота.

Утре камък изпод нозете
ще се сурне - иди го гони:
тук, където и да погледнеш
все по камъни ще вървиш…

Как летят, не ще се нагледам,
бели облаци над пустиня,
в планината не ще се надишам
на сладникав дъх от пелина.

Сякаш бог знае колко остава!
Сякаш век ще съм още здрав!
Вечност сякаш в запас ми е дадена
за любов да се отплатя.

1967

***

Вчера взирах се в синевата,
преизпълнен със земен покой
и се вслушвах как шепне в тревата
мека лиственица от хвойна.

А пък днес към реката се спуснах
и видях, че водата е гъста,
а над жълтия пясък - иня,
сякаш сол, под нозете ми съска.

Гледам нощем: строени във ред
островърхите черни ели…
Над вършините звезди горят -
както никога, сякаш, преди!

Преминава нощта - под леда
спи на езерото простора…
Ти къде си, мой пес? У дома
искам с тебе да си поговоря.

1975

БЕЗИМЕННО ЕЗЕРО

Тишина. Нито куче, ни хора
на Сътворението от деня.
Само лебедов сватбен стон,
царствен блясък на бели пера.

Само мъхове в голия лес,
бели нощи безмълвни горят,
пламък блед от полярно небе
езерата, с очи, отразят…

Ако има в човека душа -
да се върне тук след раздяла,
под шума на камъша, струящ,
в светлината езерно-бяла.

Нека заедно са със света,
в многоцветния залез без мене,
нещо свое да шепнат така -
Тя - безименна, със Безименен.

Да се носи в пустинния край,
за съдбата предишна забравила,
като своя да я приласкай
ято лебедово и бяло.

1976

***

На разсъмване тръпка студена
ще разтърси сънното тяло,
ще потръпнеш - без да разбереш
дъжд ли мина, живот отлетя ли…
А край нас оголява леса,
окъсяват все повече дните.
Във горичката - капят листа,
а над нея небе - синева
се процежда над трепетликите.
И на този разгул септемврийски
ние гледахме, незаплакали,
може би на нас затова
ни вървеше във всичко нататък.
Риба бе, на пари ни вървя,
от бедите се скрихме случайно.
И не трепна веслото в ръка,
а китара звънеше печално.
Със простинал глас аз хриптях,
че се спуска утро мъгливо,
в това време, докато пях,
листи падаха милостиво.

1967