НЕЛИ КОЛАРОВА – „ПОЕМАМ ТОЗИ РИСК”
ПОЕМАМ ТОЗИ РИСК
електронна книга
ТОВА НЕ Е СТИХ
Има час, в който хребетът пламва и лятното слънце -
нар рубинено златен - потъва в планинската пазва.
И налягали хълмове - там - като шарени грънци -
се заслушват да чуят гората какво им приказва.
А пък тя отдалече донася им речния шепот
и додето речта й е с птичия хор в надпревара,
от дантелен ръкав, късче синьо небе вади шепа,
да попие последните пръски от сока на нара.
С привечерния вятър се спускат от хълма стадата
и току пред кошарите стихва гласът на звънците.
Натежават с познатата сладка умора телата
и от семчици златни в небето покълват звездите.
А, с дървата в огнището, мъжкият смях се разгаря.
Как ухае на мляко и прясно разчупена пита…
Има час на въздишка, покой… има час благодарен…
Има час… В този час, чак до дъно, сърцето е сито.
Тук отпускам с усмивка ръка върху тези свръхсложни
малки бримки, наметки, разцветки - в една амалгама…
Да, това не е стих, ни картина на майстор художник,
а пуловер, изплетен за мен, от ръцете на мама.
ЗИМА
Гълъбите прислоних
топло, горе под стрехите -
да заспят цветята тих
и спокоен сън в лехите.
Всички семена приспах
в тихата си бяла пазва.
Чак до пролет обещах
приказки да им разказвам.
И реката укротих.
Млада е, затуй не знае -
дълго чакал я жених
повече ще я желае.
Взех от скреж една игла -
много тъничка и фина…
Ден в сребристо - нощ в лила
избродирах на коприна
и наметнах дървеса,
и полята - до безкрая,
а с дъха си чудеса
мога от мъгла да вая.
Плашат се от студ и мраз,
и вратите си затварят.
Мислят, че ми липсва страст,
ала в шепите им паря
и сега са в моя власт
ветрове, и бури снежни…
Но и в хладния ми глас
има струни тънки, нежни…
Аз съм Зима. С шепот тих
слях света в едничко цяло.
Дишам като влюбен стих,
в който времето е спряло.
ПЪРВА ПРОЛЕТ
Звън… С камбанка на кокиче
ме пробужда утринта…
Топъл вятър разсъблича
снежната ми белота…
Сещам погледите скришни
и от свян сега пламтя…
Нека видят в цвят от вишни
и череши как блестя.
Как, погалена от слънце,
с поглед светъл и лъчист
ще разсъня всяко зрънце,
ще разлистя всеки лист…
И ще хукна през полята,
без да стъпвам на пети,
да пресрещна там реката
със молба да ми прости.
Любовта й е безкрайна -
и слепец ще разбере -
няма как да пазя в тайна
среща на река с море.
Ще пошепна над дворове
приказка за топъл дъжд.
С тихия вечерен повей
да лети на шир и длъж…
В клона щом запее славей,
зазорява, значи, вън.
Първа Пролет съм - наяве
сбъднат лястовичи сън.
***
Аз съм писана стомна, напита
от едно лудо младо момче!
А бре, момко, защо не попита -
ей я долу - чешмата тече!..
Ами грабна ми пъстрите шарки
и от гърлото жадно отпи…
Разхлади си ти устните жарки,
а момата от свян се стопи.
Че не знаеше малко момиче
де омайниче тука расте…
И доде си откъсне любиче,
и във китка доде го сплете…
и доде си приглади одежда,
и си руси коси нагласи,
а пък дружки се скришом споглеждат,
теб ти жажда сърце покоси,
та надигна му китната стомна
с неначената още вода…
Ала, момко, да знаеш, че помня!
Ти на мен си оставил следа.
Помня с мойте три шарени кръга -
все едно - мене дума си дал!
Може много моми да си лъгал,
ама тая не ти е халал!
Като слънцето златно изгрява,
инак, жълтото мое челце
и ми песен сърцето запява
само в нейните бели ръце.
Не е младо момче аджамия,
че момата - тъй гиздава, зер…
Още днеска, преди икиндия,
че я иска проводи хабер!
Цяло село за мен сега пита,
сякаш мед от уста ми тече.
Аз съм писана стомна, напита
от едно лудо младо момче!
ПРОЛЕТ
Слънцето с лъчи ме гали
и под ласката му - взрив
вече мисля за сандали…
Ех, че е Дъждът ревнив!
Тия двама юначаги
спорят хич не на шега.
В срещата на двете шпаги
в миг ще иззвънти дъга.
Въж ги, двама Казанова!
Че и в лютия си спор,
роклята ми чисто нова
взели са като декор!
Зная как да ги ядосам.
На кавгата им напук,
презглава ще хукна боса
с Вятъра, дошъл от юг.
И колата му е бърза…
Ще ви кажа под секрет -
и… кесията развърза -
вижте този тоалет!
Има ли подобен блясък -
на земята, на света?
Нека Лятото слънчаса!
Пък чадър - за Есента!
Аз съм Пролет и в косите
искам Вятър - луд и бял…
На любов е ненаситен
и отдаден ми е цял.
ДВАЙСЕТ И ОСМИ МАЙ
На Диана Димитрова
Защо си тръгва капещият ден? -
Последните дъждовни стъпки глъхнат.
Кап - кап и по зеления сатен
след мъничко следите ще изсъхнат.
А аз го искам точно ей такъв -
окъпан да блести… И да е чисто…
И алени, големи капки кръв
да нижат по черешата мъниста.
Тревата да разстила аромат
на младост - негорена, некосена…
и чувство, че си приказно богат.
И собственик на цялата вселена!
От звуците на капещия ден
звънлива песен славей да нарежда.
Светът да се усмихва прероден,
притихнал и изпълнен със надежда.
ПРОГНОЗА ЗА ЛЯТО
Ще дойде лято! Пак ще бъде синьо…
Липите от пчели ще забучат…
Ще кипнат пак сърцата - младо вино -
на млади птици литне ли смехът…
От токчета ще звънне булевардът.
На мода ще са късите поли.
И тъкмо пред инфаркт на миокарда,
спасително, за час ще превали.
Морето ще цъфти и този юни,
под слънцето на южния балкон,
където през април посях петунии,
с лилавите ми мисли в унисон.
Треви ще лепнат в нощи високосни
на лятото по босите прасци…
Щурците тънки струни ще докосват…
Какво е стих за лято без щурци!…
Ще бъде юли пагубно чаровен,
а август - без часовник и без грим.
На всичките лета, като любови,
дъха във своя дъх да задържим!
АВГУСТОВСКИ ЩРИХ
Под тъмния поглед на чашките бял порцелан,
въздиша сладкишът от праскови - пухкав и объл.
А Август лениво опира брадичка на длан,
току на перваза на моя неделен следобед.
Люлее безгрижно сандали и просто мълчи
с горещите птици в дебелата сянка на клона,
и гледа отсреща, с наслада премрежил очи,
жената, която простира пране на балкона.
Тя вдига се леко на пръсти по стар ритуал,
докосва небето, с ръка си отмята косите…
Балконът потъва във купеста облачност цял,
а Август въздъхва, от женската хубост преситен.
Не може да чака! Би чакал отвън с часове,
но мисъл едничка сега му отнема покоя:
С кого ли, по дявола, влезе да пие кафе…
Сладкишът от праскови, мисли си той, за кого е…
Припламват мушката по всички балкони сега.
Излиза жената и с няколко майсторски щриха
събира прането, а сякаш рисува Дега…
И цялата грее във своята празничност тиха.
КАФЕ
Носиш тъничък фин аромат
на очакване, нотка лирична…
И звучиш като стар непознат -
всеки път - все едно и различно.
Ти четеш - без бижута и грим,
споделени и несподелени,
всички мисли, които таим -
в тези няколко глътки кафени.
Като бялата длан на жена
порцеланът е топъл и крехък…
Някой път ни е нужна една -
точно толкова крехка утеха.
С теб започва и свършва денят.
Тиха сладко-горчива соната…
Нека другите чаши звънят -
ти топли и гали сетивата!
***
Това е стих. Започва в този час
и всички цветове ще преоблича,
наметне ли се хълмът срещу нас
на залеза с опашката лисича.
Избухне ли върхът му в зарево,
запеят ли полите му в позлата -
не зная по-велико тържество
от този стих, макар и много кратък.
Небето е кърпикожух - гигант,
в ефирната си празнична одежда,
с вроден и изключителен талант
във всеки миг различно да изглежда.
Изящна като гълъбова гръд
луната млада каца преди здрача.
Защото има много дълъг път,
поела си е дъх и е прозрачна.
От Витоша сега повята хлад,
а вятърът изсипва изумруди.
Не си представям колко е богат,
но, явно, няма рано да се буди.
И мисля си: сега да бях поет,
да мога с думи аз да го опиша…
Безпомощна съм, сякаш съм на пет.
Затварям си очите… и въздишам.
ОТПЕЧАТЪК ОТ РАЯ
Мое детство - от извор вода -
тъй невинна, добра и висока…
Още няма от мене следа…
Още нямам посока.
В бяла пазва, под бял балдахин
под клепачите дишаш полека
като кладенче с дух светлосин…
Още нямам пътека.
Нека вярва сънят ти дълбок,
че в пустинята свети оазис…
Още нямам, опазил ме Бог,
страхове и омрази.
Този свят някой ден ще горчи
с думи тежки и с поглед оловен,
недокосвани с устни очи…
Още нямам любови.
Просълзиш ли от полъха тих
на ресници, ще хукнеш в безкрая…
Затова те заключвам във стих.
Отпечатък от рая.
КРИЧИМ
Имам мъничък град във сърцето,
приютил векове и посоки…
Тук Родопа изсипва небето
във река със води дълбооки.
Колко мъдрост от две шепи слети
има още и още да пия…
утолената вяра щом свети
в бяла църква и в тънка джамия!
Ех, задачи с по три неизвестни!
Неизвестни ми дайте - плеяди!
Тука всички задачи са лесни…
Тука мама и татко са млади.
Тук и зимата щъркели има…
Знам, че никой не вярва, обаче
аз си спомням в най-бялата зима
щъркел бял как донесе ми братче!
Точно както разказва гората,
щом крайречният вятър засвири:
Има брат и сестра в планината,
има брат и сестра - язовири.
Тук се смеем на сълзите даже
на мечтите с разбити колене,
„Ставай!” - има кой да ти каже -
„Инак как, как се учи летене?”.
Под дъгата на моста железен,
Въча с песен от детството тича
и със синя боичка ще влезе
във рисунка на малко момиче.
ЛЯТНО КИНО
Спомен за юлските нощи над Кричим
Притаила съм дъх на балкона на хладната длан,
а луната си свира челото до мен, любопитна.
От екрана на лятното кино един великан
пуска шепа светулки в нощта и ги духва - да литнат.
И политат над малкия град милион светлини,
щом се срещнат очите на двамата главни герои…
И блестят изумруди в очите на всички жени…
Аз съм малка жена, но блестят изумруди и в моите.
И понеже… и снощи на същото място стоях,
помня точния миг, в който сякаш изригва Везувий,
а един само глас, като снощи, избухва във смях!
Знам, че в този момент Той внезапно със страст Я целува!
Репетиции, глъчка, оркестър, солисти, декор…
Диригентът не спря до последния час да ломоти,
а щурците от небезизвестния Кричимски хор
тук - на този рефрен - са си глътнали всичките ноти.
Ех… преди да потъне в нощта, изпод черния плащ,
великанът последната шепа светулки разпръсва.
А пък аз - от балкона на нашия трети етаж -
ще ги видя в косите на всички жени да възкръсват.
На кого му е тук до светулки - в големия град.
Там… не зная дали лятно кино до днес съществува,
ала в спомен за юлските нощи - задъхан и млад -
под дъжда на светулките целият град се целува.
МЕЧТА
Посвещавам на Кричим -
града на моето детство
Била съм в Рим, в Париж, дори в Багдад…
През осем планини оттук - в девета -
живее ми се в малък южен град
с река и със смарагдови дървета.
Реката - с кръшна момина снага -
весден да се гласи и преоблича…
А мостът? - Мостът… нека е дъга -
на никой друг в света да не прилича.
Гнезденце като шепичка любов -
не си мечтая по-голяма къща -
където вечно, с онзи древен зов,
сърцето по инстинкт да се завръща.
И синя планина като море
да вдига гръд додето поглед стига…
Старинните легенди, с дух смирен,
в омая да прелиствам като книга.
Огрян от слънце вечно снежен връх
отгоре като църква да просветва -
високо като лястовичи дъх,
не, още по-високо - като клетва.
ДВАЙСЕТ И СЕДМИ НОЕМВРИ
Земята е отронила нощес
въздишка на самотна тъмна къща.
Но чуло е небето… Вижте, днес
с небесна нежност тихо я обгръща.
А тя, като обичана жена,
отдава благодарното си тяло
и цялата излъчва светлина…
Додето стига погледът е бяло.
РОЖДЕСТВО
Да пиша май съм закъсняла
до Дядо Коледа писма,
но нищо, искам само бяла
пътека, спряла пред дома.
Прозорец светъл е написал
стиха - от всички най-висок -
стиха, във който има смисъл
до днес идеята за Бог.
И нека е докрай разнищен
и рухнал всеки идеал…
Във пламък на едно огнище
светът ми се побира цял.
Боя се, че… това е спомен
от времето, когато бе
светът учуден и огромен,
и светлосин като небе…
Но виждам питката с късмети,
която помня от дете,
в ръцете мамини да свети
и пак да я разчупват те.
***
Снегът се сипе -
празничен и тих,
тъй сякаш
доверява
на земята
най-святата си тайна -
като стих,
откъснат
от небето на душата,
от искреност
и преданост
блести,
и слепвал дълго
думите в кристали
стотици километри
по инстинкт
копнее за земя.
Да я погали!..
***
Добре, кажи ми, Господи, Творецо,
със кой акъл човека си създал?
Такава грешка има в образеца,
че питам се - не си ли я видял…
А може би и ти не си безгрешен -
щом твоите подобия - грешим…
Човек да бе… човечен ми се щеше!
Дано си го направил поправим!
ПРЕД КРЪСТА
И да се кръсти
с чевръсти пръсти,
който се кръсти
заради кръста,
той е невежа,
кръстът му - тежък.
Той не обиква…
Няма реликви…
Пълен с омраза
и без боязън,
мисли - лъжата
е до вратата.
Всичко зачерква,
влезе ли в черква.
С пръсти невещи
ще пали свещи,
ще се опитва
и чрез милитва
да стигне Бога…
Във изнемога
ще вдига кули
или ще хули…
А Бог какво е? -
Бог е покоят.
Чувство бодливо
за справедливост.
Умът не смила
тайната сила -
не на колене
да сме смирени.
Знаят душите…
И Бог честит е,
във нас възкръснал,
загърбил кръста,
със светли пръсти,
да ни покръсти
в Любов и вяра.
Бог ни е мяра.
***
Ние носим живота като трънен венец,
но от капките кръв по челото
някой вие цветя, други лее свинец
по неравния път към Голгота.
САПУНЕН МЕХУР
Я, имало сапунени мехури,
до днеска преживели тежки бури,
далеч отпреди ерата на компа,
понеже някой егото им помпа!
И гледам тука, скъсал е синджира
един и даже драпа по баира -
надут и лъскав, тъй самонадеян…
Какво го чака, няма си идея.
Не става да летиш на стара слава,
макар да знам - човек се изкушава!
Внимавай, че, невидима и тънка,
ще срещнеш някой ден бодлива трънка!
***
Цветята задушават се в боклук,
а плевелите вредом избуяват.
Не само, нещо повече - напук
камари от лакеи ги възпяват.
Защо?.. Защо не ги изкоренят,
а вдигат им широки магистрали?
Ще видите, настъпи ли денят,
че своя ход добре са изиграли!
Защото не е все едно дали
летят до бръмбар или пеперуда!
Едва ли има толкоз будали,
да търсят по-възвишена подбуда!
Посредствени, без цвят и аромат,
от бурен по-нахални са и ловки.
За цветето ще хвърлят компромат -
дано попадне в техните уловки.
И без да ги чегърта съвестта,
все с нови, съкрушителни идеи,
потъпкват красотата на света -
и плевели, и техните лакеи.
И както рекламират се сами,
и кланят се на своите фетиши,
додето суетата им гърми -
под сянката на техните афиши,
то - цветето, живее в собствен свят -
високо над похвали и обиди
и знае - някой трябва ли му цвят,
не в бурен, ами в тъмно ще го види.
За цвете, ако имате очи -
на вас ще ви послужи за утеха,
на другите - сега ще загорчи:
привидно само този цвят е крехък.
Да, джунглата си има правила
и силният по-често надделява.
Но виждала съм цвете на скала
как твърдо и красиво оцелява!
Повтарям си безмълвния урок,
когато се прегръщам с ветровете.
Щом днеска да си цвете е порок,
ти трябва много сила да си цвете.
ИЗГУБЕНА БИТКА
„Има опера!.. Аз пея чалга!” -
тръсна млад и наперен идалго.
„Ти със мойта широка агитка
много трудно ще влезеш във битка!
Защитаваш изгубена кауза!” -
скочи той и се гмурна в аплауза.
Знам, човече, недей се вълнува!
Да воювам със теб не си струва!
Че изглеждам ли толкова плитка? -
Със посредственост кой води битка?
Няма хап против нея - мъждука…
Всеки път си намира пролука.
Щом гласуват за нея, се ежи,
има все по-големи стремежи,
взема все по-висока октава
и накрая все тя побеждава.
То е ясно, че пак за боклука -
не за чалгата, реч иде тука.
Тъй било е, така и ще бъде -
щом е с качества някой осъден,
по-добре е да хване гората -
тук ще бъде персона нон грата.
Но и в най-неуютния климат,
бяла врана все трябва да има.
ЕДНО НАМИГВАНЕ
КЪМ НОВАТА ПОЕЗИЯ
Поезия от седем-осем думи,
без много, много връзка помежду им?!
Аха, да се обвързват - демоде е!
Свободно всяка дума си живее.
Тя има собствен ред и се простира
на него като в собствена квартира.
И вярва във дълбокия си смисъл -
нали, все пак, поет я е написал!
Поезия обичам и започвам,
но още в първи ред ми се източва
ядосана, от края, малка буква.
Обръща се към първата и руква:
„Прощавай, но не може да си главна!
Ти, тука ли си, с нас ще бъдеш равна!”
И нищо, че е в първи ред - отляво,
горката главна буква се смалява
и всеки миг очаквам да заплаче.
Преглъща тя сълзите си обаче
и днес отлага, без да възразява,
за друго място своята изява.
Зачитам се, но нещо напоследък,
не виждам ясно - точица ли бледа
или чертица - тъничка и жалка…
а може би, следа от химикалка?
Е, случва се, решавам да си трая,
но бдителната буквичка от края
надига глас: „А тия камънаци?…
Махнете препЪнателните знаци!
Каква ти пунктуация! - Преструвки!
Съсипваме си новите обувки!
За думите сме важни само ние!
Не може никой знак да ни закрие!”
Те, знаците, естествено, че пречат,
но малката сега прибира меча.
И тука тежка битка предугаждам,
защото цяла дума се обажда:
- Нахалници! - към своите колежки,
със думи оскърбителни и тежки,
изригва - Хей, откъсвам ви ушите!
Не може като мене да звучите!
Започна ли със вас да „хармонирам”,
секира вадя - иначе - умирам!
Разкарайте се с тъпата си рима!
Аз искам да звуча неповторима!
- Я, стига си гърмяла, че ми писна! -
от по-надолу, дума зъби стисна:
Очаквам да си мъничко по-скромна!
Какво си се надула като стомна?
Аз искам нещо важно да попитам:
Долавяте ли вие този ритъм? -
Измислени от памтивека стъпки?
Направо ме побиват хладни тръпки!
Не виждате ли, работата куца,
запрегнат ли ни сричките в каруца!
Хей, никоя от вас да не изпуска
от свойте срички с чужди да препускат!
- Повторена си, идва ми до гуша!
Така де, само тебе ли ще слушам! -
подава друга дума от реда си:
И тука има две - от нас по-къси…
Бъди добра, при себе си вземи ги,
че няма да ни стигнат десет книги!
- Повтарят ме, защото съм значима!
А в теб, кажи, какво във тебе има?
- Сега ще нададеш неистов писък:
Изобщо нямаш място в тоя „списък”!
Дотука бе Стихът самоуверен.
Сега, за своя смисъл разтреперен,
източен като модна вратовръзка,
замисля се за някаква развръзка:
„На тия тука виещи сирени
как страстите да бъдат усмирени?”
- Ах, думи мои, думи мои мили!
Простете, но не бихте ли склонили
да спрете да се карате за малко!
За смисъла ще бъде много жалко!
- Какъв си ти, бе? Ние сме актриси
и смисълът ти тук от нас зависи!
Я, виж го ти, на крехките си плещи
го носим, а пък той ще ни се блещи!
- Егати, самовлюбените гърли!
Поетът ей сега ще ви изхвърли!
Добре ме чуйте, мили ми сестрички,
поетът тъй велик е, че и с трички
от вас ще сътвори един шедьовър!
Коя да го последва е готова?
- Аз, аз и аз, и аз, и аз, и всички!
Но нека е без точки и чертички!
И всяка дума яхва своя смисъл -
нали, все пак, поет я е написал.
Поетът свойта слава пък пришпорва…
Кой би посмял таланта да оспорва?
БЯЛА ТЪГА
Аз, откакто от всичкия шум оглушах,
сетивата си в Нея покръстих
и нестройният пламък на мойта душа
търси завет под нейните пръсти.
Има тръпка в узрелия вкус на живот,
оцелял след измамни победи,
както - точна минута за златния плод,
засиял на дървото последен.
Там, под осмия цвят на небесна дъга -
в недокосната още идея -
влизам в църквица малка от бяла тъга
и пречиствам света си във нея.
НЕПРОСТИМАТА НАША ВИНА
Колко много любов е побрана под звездния купол,
който бди над съня на едно неродено дете…
Но тогава защо, Боже мой, я прострелва от упор,
с непредвидена ярост то, още додето расте?
Докато се пропука зората… и вече е късно…
Но кога сме натрупали толкова много вини?
Още тъничък стрък - на игрите смехът е откъснат.
Изведнъж са пораснали малките детски войни.
Изведнъж ли героите приказни стават палачи?
Не видяхме ли - в детските взори огньове кълбят!
Мои малки герои, бащите ви горестно плачат!
А почернени майки до края си все ще скърбят!
Но това не е филм, в който Лошият бива наказан,
а е нашият собствен живот, който не е готов
да прости, че обличаме свойта любов във омраза
и неловко прикриваме свойта омраза с любов.
***
Помислиш ли: „Ръцете ми са къси”,
ти няма да доплуваш до брега.
Виж как се доверява на дъха си
кокичето, затрупано в снега!
А може би брегът не съществува
преди самият - да го създадеш…
Кокичето съвсем само рисува
на слънцето лъчи - с иглички скреж.
РАЗПЛАКАНА ПРОЛЕТ
Реквием за убития щъркел
Щърко бял, прелетял половината свят,
да се върнеш в дома си,
ще простиш ли на нас, че изгубихме свяст -
божи дар да откъснем?
Долетя с пролетта и земята засмя…
… (губя разум и слово)…
…тази наша земя, тази твоя земя…
да те срещне с олово.
Днес почернено ято кръжи и тъжи…
Как тежи над полето!
Колко още далеч, щърко бели, кажи,
е човек от небето?
ТРЕВА
Дъждът е стъпкал младите треви -
нехаен и безмилостен… Ех, мигар
душата на тревата не кърви…
Но по-зелена всеки път се вдига.
САМОТА
Защо съм синя? - Паднах от небето.
И всичко ми е чуждо в този свят.
Не се ориентирам в битието.
И мен не ме познават… С тоя цвят…
Не ви разбирам буквите, езика,
амбициите, фалша, гордостта…
Ни лявата, ни дясна политика…
На малките деца жестокостта…
Общуването ви с емотикони
и татуираните ви тела…
Пред ваште силиконови икони
ведно бледнеят мойте светила.
Завиждате за всичко и на всички.
А след това, ви липсва свобода?…
Кажете ми, видели ли сте птички
да си строят по няколко гнезда?
Със облаци ако не сте живели,
си мислите, че гневни са и зли…
Но искрени са. Пак ще бъдат бели,
гневът им щом докрай се извали.
„Звезда” у вас е сякаш диагноза.
Тъй лесно е да се унаследи
загнезденото в някой „звезден” мозък.
Но, все пак, аз съм виждала звезди.
Защо съм синя? - Паднах от небето.
И много дълго вече съм сама.
Но все нагоре тегли ме сърцето
и искам да се върна у дома.
***
Ако тръгнем сега, ей така, без багаж -
като птици в небе - ни остава
само мах на крилете над онзи мираж,
скрит в капана на звездната слава,
дето всяка нелепа суетност гнезди
и от завист очите са слепи…
Нека никой не види как капят звезди
върху нас от небесните шепи.
Да изхвърлим гнева, до последния вик,
и последния дъх да похарчим!
Ще си струва да чуем как, всъщност, велик
е езикът на просто глухарче.
Нарисувай ни само небето на май,
звън на вятър мъглата да вдигне!
Съчини ни криле и не се колебай -
знам, че вярата в тях ще ни стигне!
***
Не съм ви ближна? - Да, ама ви бях!
Не помните ли като имах яхта?
Шампанското, кристалния му смях…
Как изгрева посрещахме на вахта…
Днес вее се могъщият ви флаг
и вдигате осанката си горда…
Когато ви спасих на моя бряг,
не бяхте ли удавници зад борда?
Празнувахме живот! С вода и хляб.
Е, без пенливо вино, но без грижи!
Кълна ви се, че би видял и сляп
как целият ви свят ми беше ближен…
Е, да - не беше яхта - само сал.
Каква алтернатива е на дъно!
Светът ви днеска би ми се изсмял,
ако във онзи ден не бе потънал.
ЗАКЪДЕ Е СВЕТЪТ НИ БЕЗ ХРАМ
Най-красивият символ на вяра - откъснат -
лумна в залеза - зъл и зловещ.
Християнският свят коленичи, но късно…
Нотр Дам се стопи като свещ.
Но гласът й спасен е, гласът й остана…
Само глас е от днес Нотр Дам.
Хора, чуйте, че бие последна камбана!
Закъде е светът ни без храм?
ДЪРЗОСТ
Не знам дали светът ще разбере,
че всеки ден в живота си рискувам:
да бъда пълна колкото море
и колкото море да се вълнувам;
И колкото земя да ме боли;
И колкото гора да съм красива…
Сърцето ми е топка от бодли.
И с този огън трябва да съм жива.
Сега, ако внезапно загорча,
съм истина в посока срещу вятъра.
Е да, но - ако днеска замълча -
неистината вече е посята!
Не много по-голяма от дете,
рисувам цвете, спряло на паважа.
Светът, ако не може да чете,
с една рисунка всичко ще му кажа:
Не искам да превземам върхове,
или пък да се меря с „боговете”.
И не, че се боя от ветрове…
Поемам този риск - да бъда цвете.
Вина голяма имам пред света -
държа се, както тук не е прието!
Не знам ще ми прости ли дързостта
да бъда синя колкото небето.
МОЙ УТРЕШЕН СВЯТ
Пак ще светят във небето
лястовичите ята…
И ще те боли сърцето
от любов и красота.
Пак ще има мед и вино,
дъхав хляб ще се пече…
Ще опива час къпинов
пак момиче и момче…
Ще се раждат Леонардо,
Яворов, Шопен, Моне…
Шумни градски булеварди
ще изправят рамене…
Пак в следобедния трафик,
над забързания град,
няма да е включен в график
есенният листопад.
Зная, някой ден ще срещнеш
други, нови светове.
Дишат умовете днешни
утрешните ветрове -
с вяра - в непосилни дози…
Впрочем, Бог ще е един!
Няма нужда от залози -
изречи със мен „Амин”!
Да тъжиш е неуместно…
Камъче в космичен път,
семенце в бразда небесна -
пак ще бъда твоя плът…
И ще светя във небето
с лястовичите ята…
Пак ще те боли сърцето
от любов и красота.
***
Опазил Бог да чакам на Атлас
небето с рамена да ми подпира!
Отде ще знае старец беловлас
небето докъде ми се простира!
Изобщо… накъде ми се лети…
И колко надалеко ще отида…
Дано не ви звучи от този стих,
че хвърлям към титаните обида,
но, всъщност, колко здраво го държи?
Защо е непосилно да се диша?
Егати опашатите лъжи!
Че даже в Уикипедия ги пишат!
Не знам какво си мислите за мен…
Навярно, че съм опака и дръзка.
Аз мисля, че Атлас е уморен.
Не вярвам в здравословната развръзка.
Не казвам, че е лесно… Ако бе,
защо сме си измислили титани…
Но който има собствено небе,
е най-добре самичък да го хване!
***
Не разменяй болката за смях!
Той е евтин. Скъпи са сълзите.
Болката, която преживях,
беше най-добрият ми учител.
Не гони съмненията днес!
С тях намерих в тъмното покоя.
В тъмното сега на пръсти влез!…
Видиш ли цвета ми - ще съм твоя.
***
От приказка ли бе или същински?
Ловец! Тя се вторачи по детински.
Е, да - не беше в тон с добрите нрави.
За пушката Ловецът бе забравил.
В очите й зелената дъбрава
видя как става топла и кафява…
Мираж. Два доверчиви меки бряга.
Не трябваше ли, по инстинкт, да бяга?
Но, нейният инстинкт ако мълчеше,
Той трябваше да бъде безпограшен.
Пред него беше Тя - на изстрел само…
А смътен страх тежеше му на рамото.
Една кошута… Сякаш нарисувана…
И сякаш над страха му тържествува…
Навярно бе неопитна и млада…
И Той потърси опипом приклада.
Във този миг в зениците й бистри
изпърха бяла птица… екна изстрел.
Виновно вятър в клоните простена.
Гората стана пурпурно червена.
С покруса мракът бавно сви копита:
„Сега, Ловецо, нека те попитам,
къде е радостта ти от трофея?”
Ловецът коленичеше пред Нея.
Мъзга в очите й и тиха прошка -
както прощава на секач овошката…
И на гората тъй зелен е скута
в очите на препускаща кошута.
НЕДОСТЪПНИЯТ БРЯГ
Беше много висок. Бе красив, но студен и далечен.
Този каменен бряг беше сякаш на вечност обречен.
Малка синя вълна, от спокойната гръд на морето,
се надигна на пръсти и плисна щастливо в небето.
После гмурна се пак, пред скалистия бряг затанцува.
Той - във свои си мисли, изглежда, че беше отплувал.
Бе от някаква тъмна тревога денят му белязан -
сред вълните големи изобщо не я забеляза.
Проследила очите му, вдигнати в тая посока,
дето облаче бяло в небето кълби нависоко
и усетила слънцето огнено пак да прежуря,
тя си спомни нощта на голямата, страшната буря.
В привечерния здрач прогърмя и притихна морето.
Разяреният вятър го дра на парчета, додето
се разцепи небето на две - сгромоляса звездите…
Рукна дъжд - отведнъж се надигнаха бясно вълните.
Към брега заприиждаха с ярост, на тъмни талази.
Той огъна гръбнак, но решен свойта дума да спази,
се изправи пред тях величав и разби ги на пяна…
Ала тъй съкрушен се почувства от тази измяна.
Полудяла, да търси звездите, се спусна луната.
Малка синя дъга се изви над брега в тъмнината.
Ах, нима тази глупава малка вълна бе решила
да премери с високия каменен бряг свойта сила?
Беше мъдър брегът. Той протегна ръка, улови я
миг, преди да я блъсне свирепата морска стихия.
Тя отпусна глава на гърдите на своя Спасител
и ръцете му силни сега бяха нейна обител.
Но вълните в нозете му тъй и не падаха духом -
той посрещаше удар след удар, въздишаше глухо…
А в душата му, странно, спокойно и празнично беше.
На гърдите му малката синя вълна тихо спеше…
И сънуваше: В тяхната кухня със жълти пердета
как запрята ръкави и меси кайма за кюфтета.
После прави салата, старателно бели картофи,
а пред нея Брегът е щастлив в свойте топли пантофи.
Той внезапно притисна вълната, със страст я целуна,
а в ръцете му парещи тя затрептя като струна.
Потушил и в гърдите си бурята - бавно я пусна…
И трепереше цял… Тя - засрамено хапеше устна.
Малка синя вълна пред скалистия бряг затанцува.
Той - във свои си мисли, изглежда, че беше отплувал.
Май тъгуваше, както морето - за мъртвите птици.
„Ще изпия тъгата!” - тя вдигна солени ресници
и разплиска се. Толкова искаше той да я види,
че се стрелна до дъното чак, гребна шепичка миди,
по детински протегна ръцете си с поглед обиден,
но разбра, че ще трябва по-близо до него да иде.
И решително скочи, в стремеж своя път да проправи.
- Ей, фъстък, а къде ти останаха благите нрави?
- Май е влюбена, а? - Много малка е, не е заплаха!
И вълните, с разпенени бели яки, се разсмяха.
Не отвърна. Заплува спокойно в посока на бриза.
Колко беше висок! Колко по-красив беше отблизо!
С подкосени колене, притвори очи от възхита
и почувства сърцето й как като птица полита.
Грациозно се плъзна и гребенче върза на джувка…
Тя не знаеше никакви други игри и преструвки.
Бе използвала всички, познати й, изразни средства -
топъл поглед, усмивка, вроденото женско кокетство…
Ах! Не беше… Не беше! Но как досега не се сети?
И сърцето й бясно заудря в нестройни куплети!
А в нощта, под звездите големи - когато най-тихо е,
тя прошепна на тъмния бряг свойте влюбени стихове.
Той остана безмълвен, дълбоко замислен, а в мрака
тя наведе чело и за пръв път горчиво заплака.
На морето в прегръдката ласкава бавно притихна,
а когато заспа, в тъмнината, брегът се усмихна.
Разлюляха вълните гърдите си си с трепет, когато
хвърли слънцето първата шепа монети от злато.
Уловило далече познатия шепот на бриза,
с вещи пръсти, морето монетите златни наниза.
Над вълните понесе се прелестна златна каляска.
Те не бяха го виждали никога толкова бляскав.
Беше много висок. Беше много красив в бяла риза.
И за пръв път го чувстваха толкова топъл и близък.
ЕТЮД ЗА ДВАМА
Звънливо междуречие…
Изящна тишина…
Копнежите - съблечени
до свойта същина.
Без сянка на съмнение,
премерената реч
от тяхното значение
е толкова далеч…
Стоте разумни довода
против? - Избухва смях…
Ах, сламката на словото
потъва преди тях.
Изплават бели острови
зад розови вълни…
Естествено… и просто е
без думи! Погледни!
Как прелестни са устните,
когато завали
от пуснати, пропуснати
от думите, стрели.
***
В очите ти дълбоки, като в бездна,
полита непосилната тревожност.
И ставам безвъздушна, синя, звездна…
И всяка невъзможност е възможна…
Ръцете ти, отприщили пороя,
в миг стапят безпределната далечност…
И повече от всякога съм твоя…
Във този миг кому е нужна вечност?
***
По дявола вещи, пари, суета…
В живота си мога да мина
със толкова малко и прости неща:
Усмивка една - без причина.
Една доверчива и силна ръка
да трепне под моите пръсти;
Един поглед пъстър да грейне така,
че целия ден да изпъстри.
Отпивам… как сладко кафето горчи,
в слушалката мракът топи се,
щом топло на мама гласът зазвучи:
„Студено е днес, облечи се!”.
И само мечтите ми тихо растат,
а аз все дете си оставам,
защото, от мойта усмивка, светът
за времето губи представа.
И днес, ако имам в главата си стих,
моливът ще бъде излишен…
Ще пиша с усмивка - сега го реших!
С молив всеки може да пише!
ИДЕЯ ЗА ЛЮБОВ
На В.
Париж - великолепен и могъщ.
И древен, и модерен, и… лиричен…
Париж! Не е ли все един и същ -
в момчешка длан - ръката на момиче?
Със Лувъра, с Монмартър, с Нотр Дам,
с Булонската гора и все нататък…
… с la Tour Eiffel, Версай и всички там -
актьори във един блестящ спектакъл…
Очаква ни в зори Шан-з-Елизе…
Лепя на кроасаните пред щанда…
О, два! (Без съвестта да ме гризе!)
Кафе и пак - по моста Александър…
Над Сена - за ръката ме държиш,
а корабите слагат й корона…
И аз не знам какво би бил Париж
без своята изящна примадона.
Защо го взехме тоя катинар? -
Виж, все пак, ако някой ден потъне
с милиардите сърца и Пон дез ар…
Не искам да заключваш любовта ни!
Парижка нощ, под тъмносин опал,
блести и силуетите римува…
Кажи ми: „Et si tu n’existais pas…*”,
една причина аз да съществувам!
Идея за Любов!, с която бях…
забравила, навярно, да боравя -
Париж! - Какъвто с тебе го видях!
И повече не мога да забравя!
——————-
*Ако ти не съществуваше /фр./ Песен на Жо Дасен.
MОМИЧЕТО
ОТ ЦЪФНАЛАТА РЪЖ
На В.
Отпивайки изящната нетрайност
на онзи миг, едва ли някой мъж
опивал се е с мисъл за безкрайност
с момичето от цъфналата ръж.
Каква причина може да намериш,
освен, че… сме вечеряли веднъж,
от тридесет години да вечеряш
с момичето от цъфналата ръж…
Сега съм премалялата поляна,
окъпана от топъл летен дъжд,
задъхан звън на празнична камбана…
Сега съм Джени в цъфналата ръж.
ЮЛСКО УТРО
Този час е така съвършен,
че не смея да трепна с ресници.
Ти си знаеш от първия ден,
че не мога да пържа мекици!
Кафеварката щом зашепти
и дъха си кафеен разпъпи,
на килима, със боси пети
мойто утро засмяно ще стъпи.
Ще налееш две чаши със сок -
от вълшебния - касис с череши…
Силуетът на новия блок,
за момент в катедрала предрешен,
ще ни върне отново в Париж,
докато срещу нас, над бетона,
се подава на слънцето - риж
и невчесан, все още, бретона…
На квартала дъхът ще му спре.
Двама с теб, над панелните дюни,
ще сме остров в Лилаво море
сред вълните на мойте петунии.
Има слънчеви зайчета - две…
И в очите ти щом се сборичкат,
всички следващи, днес, часове
ще рисувам със златна боичка.
***
Облизва тишината всички думи,
припрени и излишни, и без глас
се мушва като коте помежду ни
да стопли и разнежи този час.
Денят, изхлузил мръсната си дреха,
е чисто гол на на мекия килим
и, въпреки че толкова е крехък,
не се бои да бъде уязвим.
Опива тъмнината като биле,
додето тиха мантра зазвучи
под веждите й, лъкчета извили,
в съзвездие от четири очи.
Но луднал вятър тънките завеси
надипля като пролетна река
и космосът, загубил равновесие,
опира се на твоята ръка.
***
Може би е било точно седем без пет,
тоест точно две капки дъждовни.
За да сложа вселенския хаос във ред,
въобще не ми трябва часовник.
Знам, че имаме само един светъл миг
и една много дълга раздяла
по това, че внезапно пропукана с вик,
след това тишината е цяла.
Ще ми трябват две думи и щипчица сол,
да притопля минута за двама…
Неусетно, най-нежният час е набол
от върха на трептящия пламък.
И когато, от страст, този час изгори
ще сме хвърлили всички окови,
а стрелките ще бъдат небесни гори,
приютили безсънните сови.
Може би е било точно седем и пет -
имам точно дванайсет трошици
и на малката южна тераса банкет
ще устроя на гладните птици.
Знам, че в този момент циферблатът е бял.
С бели ботички тръгва обута
през снега, цяла вечност навярно валял,
ах, една закъсняла минута.
ЩУРЕЦЪТ ОТ САНДЪЧЕТО
С ПЕТУНИИ
Сандъчето с петунии повехна.
Тъгува денем сивият балкон.
Но вечер, щом прозореца открехна
да пусна късче звезден небосклон,
със полъха на витошкия вятър,
там нейде - изпод сухия листец,
от спомен за петунии посята,
пониква тънка песен на щурец.
И става вечерта ми пак лилава,
и всички мисли, някак, по-добри…
Единствен ти не пееш ни за слава,
ни, Господ те опазил, за пари.
Навярно си роден в това сандъче
и цяло лято пееш за Любов…
Приятелче, аз знам какво те мъчи -
аз знам, че е за друга твоят зов.
И вместо да запаля полилея,
и тази вечер сухите цветя
със мъничката лейка да полея,
ей тая мисъл в мене иззвънтя:
Тъй както си в сандъчето с петунии,
доверие ми имай и върви!
Побратимите твои късат струни
зад блока, във високите треви…
Сега - солист на хора на щурците -
не чакам да ми върнеш този жест!
Аз искам само тука - под звездите -
да чуе Тя албума ти „The best”!
ЗИМНА ПИЕСА
Ще напълниш ли каната с вино, догоре налей -
да прелее брега за душата на мъртъв приятел,
да се слеят в очите сълза и усмивка - елей -
щом разперят над нея снежинките бели обятия!
Както трупат се преспи и свири отвън северняк,
нас ни чака един удивителен зимен спектакъл!
Усмихни се се на прага, изтупай нозете от сняг,
с тънкостенната кана в ръка като пурпурен факел!
Нека всичките спомени в нея сега заискрят
и, преди да предскаже на чашите пълни години,
да усетим дъха й над потната алена гръд
с аромата на слънце и лято, цветя и малини…
Като празничен звън на камбана е първият тост,
а в очите ти злачни вълни на лозници се стелят…
Ако песен на птиче дочуваш, навярно е кос,
дето в лозето лятос е хранил и гърло, и челяд.
Гроздобер да е - не е - от каната лее се смях…
По страните ни румени грижи и болки прегарят…
И от всичките песни за обич, които изпях
като есенен грозд ти проблясват очите, Лозарю!
Нека пием до дъно и чашите пак напълни!
Да разцъфнат в ръцете ни още два алени мака…
Ако моя сегичка откраднеш, от всички жени
аз съм тази, която с теб сетния сняг ще дочака.
Че за миг, ако устни до моите устни допреш,
ще усетиш ти виното как във кръвта ни лудува…
Като огън разпален дъхът ти е млад и горещ…
И… недей да затваряш очи, докато ме целуваш!
НАЗДРАВИЦА
ЗА НАШАТА ЛЮБОВ
Наздраве, любими!
За нашата дълга Любов!
Какво те попитах
пред първата кратка целувка:
Пилял си години
по цялото земно кълбо?
Днес търси ли някой
момиче
с кристални обувки?
Намерих те! - каза,
а целият град зашумя:
Скандал!
Невъзможна любов!
Да е трижди проклета!
Но вярвахме с тебе,
че има далечна земя -
високо над всичките
седем
оловни
небета.
Висока земя е… метафора.
Нямаше път.
Сценарият - слаб,
постановката - още по-лоша.
Да бяхме герои от филм…
Ала бяхме от плът…
Оставаше само
да хвърлим
сценария
в коша.
И с боси нозе -
на коприва по лютия мъх…
И нека стрелите летящи
в гръдта ни да спират…
И нека вселената млада
остава без дъх
от този изящен баланс
на върха на рапира!
Животът изглежда ни смахнат -
какъв мизансцен!…
Животът изглежда ни смахнат,
а всъщност е гений!
За тихия остров
на моето бурно сърце!
За твоето,
лудо от страст,
девет бала вълнение!
Наздраве, любими!
За нашата… кратка Любов!
О, да,
поправи ме, да видиш тогава!
Горко ти!
Мъже!
Бил ме търсил
по цялото земно кълбо!
Та аз те очаквах
във всички
предишни
животи!
***
Умееш като никой досега
във чашата ми звуци да наливаш.
Наливай, докато звъни дъга
и блика пъстрогласата й грива…
… и, в шепот след сподавения вик,
пропуква топлината на жарава…
Наливай, докато съм жаден миг -
преди да стана ден, живот, забрава…
Защото в тишината зрее звук…
И нищо, че… не мога да остана…
Когато съм си тръгнала оттук,
ще капне звън на сребърна камбана.
А ехото ще бъде като стих,
валял във песента на самодива.
Помни, че всички звуци аз изпих,
понечиш ли на друга да наливаш!
