Анатолий Владимирович Жигулин, руски поет и прозаик, е роден на 1.01.1930 г. в село Подгорное, Воронежка област, майка му е потомствена дворянка, правнучка на поета-декабрист В. Ф. Раевски, баща му работи като началник-поща. Малолетният Анатолий изпитва глада и лишенията на войната и живота в полуразрушения Воронеж в следвоенно време. Публикува първите си стихове през 1949 г. във воронежките вестници. Постъпвайки през 1949 г. във Воронежкия лесотехнически институт, Анатолий взема участие като член на ръководството й в дейността на «Комунистическа Партия на Младежта», нелегална младежка организация с антисталинска насоченост, (наброяваща около 60 души), арестуван е през 1949 г. През юни 1950 г. е осъден на 10 г. лагер със строг режим. Лагерник в Сибир, строи железопътната линия Тайшет-Братск, работи в Колимските уранови рудници, оживява по чудо. Освободен през 1954 г., реабилитиран напълно през 1956 г. През 1960 г. завършва Воронежкия лесотехнически институт, а през 1965 г. – Висшите Литературни курсове. Важна стъпка в живота на поета е запознанството му с Александър Твардовски през 1961 г. От 1963 г. живее в Москва, занимавайки се с литература. Член на Съюза на писателите на СССР от 1962 г. Член на КПСС от 1963 г. Много години води поетичен семинар в Литературния институт. В поезията си следва поетичната традиция на Тютчев, Фет, Колцов, Клюев, Есенин, Твардовски. Първата му поетична книга “Огньовете на моя град” е публикувана във Воронеж през 1959 г. После излизат над 20 стихотворни сборника, между които “Релси” (1963), “Памет” (1964), “Полярни цветя” (1966), “Прозрачни дни” (1970), “Соловецката чайка” (1970), “Калина алена – калина черна” (1970), “Животът – радост неочаквана” (1980), “Във вечна надежда” (1983), “Изгорялата тетрадка” (1987, цикъл стихове), “Летящи дни” (1989), “Половин век болка и любов” (2001) и на автобиографичната повест “Черни камъни” (1988, 1996), описваща лагерните му години. Академик и член от 1999 г. на Съвета на Поетичната академия, лауреат на Пушкинска награда (1996), на наградата “Венец” (1998). Последните години не са леки за поета – депресия, безпаричие, болести, тежка операция, разочарование от алчните митотворци в литературата… Умира внезапно на 6.08.2000 г. на 71 г. “Жигулин загина. Уби го равнодушието на средите, в които живееше, надмощието на литературните “олигарси” – пише съпругата на поета Ирина Жигулина. Погребан е в Москва. На български език е публикувана книгата “Полярни цветя” (1986, изд. “Народна култура”) в превод на Андрей Андреев.

Публикации:

Поезия:

С бели стенещи виелици/ превод: Иван Маринов/ брой 7 март 2009

На Ирина/ превод: Диана Павлова/ брой 7 март 2009

АРХАНГЕЛСКОЕ/ превод: Андрей Андреев/ брой 13 октомври 2009

ПОЕЗИЯТА Е ДУША, НЕ СПОРТ!…/ превод: Георги Ангелов/ брой 40 май 2012

КАЛИНА/ превод: Андрей Андреев/ брой 40 май 2012

РУСКИ ПОЕТИ/ превод от руски: Красимир Георгиев/ брой 53 юли 2013

ЗАВРЪЩАЙКИ СЕ ОТ ВОЙНА…/ превод: Александър Костов/ брой 53 юли 2013

ЦЯЛ ВЕК ГОРИ ЛАМПАДА…/ превод: Андрей Андреев/ брой 132 ноември 2020

ВСЕ ПО-МРАЧЕН Е КРАЯТ ЮЖЕН…/ превод: Андрей Андреев/ брой 136 март 2021

ВСЕ ПО-ТРУДНО, ВСЕ ПО-ТРУДНО ПИША…/ превод: Андрей Андреев/ брой 141 октомври 2021

АЛБУМ