ГЕОРГИ АНГЕЛОВ – „ПАМЕТКИ ЗА УТРЕ”
ПАМЕТКИ ЗА УТРЕ
електронна книга
ДОГАДКА
Наистина ли
кръгла е земята?
Защото
дълго гледах -
не видях
да се завръща никой
от онези,
които пуснах сам -
да си отидат?
Навярно те
от другата страна
на земното кълбо
се качват
и им трябва
още малко време -
с ожулени ръце
да се изправят
пред моите
разлистени очи.
* * *
Пак вдишвам с пълна гръд озон…
И днес във утрото прекрачих.
А ще ме спре ли с нощен гонг
смъртта -
ще проверя
след здрача.
Но дотогава ред по ред
ще нарисувам с всяка сричка
словесен мой автопортрет,
познат
от пергамент
античен.
ИДОЛИТЕ
Прах не ги покрива и към тях
не тревясва никога пътеката…
Имената им са Глад и Страх.
Но диша в първородния ни грях
и връщането на Богочовека.
РОДОСЛОВИЕ
Не питайте какъв съм -
аз съм българин:
направих къща върху мост,
отглеждах думи
от кълнове,
посети преди време…
Дали е вързал плод
не ще науча,
тъй както тези преди мен
не знаеха
кой във разораното
ще сее…
* * *
Под покрива на зимна селска къща
или на слънце в градския джендем, -
усмихнати, разсеяни, намръщени, -
ще трябва някак да се разберем,
че както ни изпитва в много случаи
да се въртим във омагьосан кръг,
животът постепенно ни научи:
трудът ни е служение и дълг.
Разбираме по липсата на смени,
че няма време да подвием крак -
трудът ни е сравним със бит военен,
зачеркнал въпросителния знак.
И както снайперистът без въпроси
сразява набелязаната цел,
така трудът ни ясен смисъл носи,
макар и вкаран зад бодлива тел.
Привичен, тежък, но многокаратов
е той, а щом го прегради врагът,
пак си проправя път като водата,
когато искат да я отклонят…
ВЪВЕДЕНИЕ ВЪВ ФЕОДАЛИЗМА
Причината
за свойте неуспехи
не би разбрал, ако си още чист,
но липсата на рицарски доспехи
не се прикрива
със смокинов лист.
Че всяка общност
е у нас затворен
и строго йерархичен резерват,
във който Чуждият, без свои хора,
е отстраняван
още като млад.
МИЛОСЪРДНО
Те ми отнеха всичко.
Дори отчаянието.
Боговете обричали смъртните
на различни трансформации.
Нехора
се опитаха да ме смачкат,
превръщайки ме
в доживотния
излишен.
И успяха.
Преобразих се.
Сега съм
спокоен,
невидим,
безпристрастен.
Като куршум.
БЕЗ БЪДЕЩЕ
Лишиха те
от правото на труд,
от другите права неотменими.
А ти трепериш - зъзнеш ти от студ
с надеждата
за поносима зима.
Земята и дома ти
ще отнемат,
а ти стоиш и се надяваш глупаво,
че в път, осеян с рози, ще поемеш…
А вече е
България
под клупа…
ПО БОТЕВ
Едва ли
ти ще се събудиш,
скотоподобно население,
и свестните ще смяташ луди,
защото е така
по-лесно.
Ти мислиш,
Божия присъда
ще те подмине, но напразно.
Било си, беше и ще бъдеш
на гибелта си
съучастник.
ВЪПРОСЪТ
Смъртта ме навести,
размаха пръст и
ме остави тук озадачен.
Но и дори, когато ме прекръстят,
ще ми тежи
неизораното
от мен…
И тъй като не знам
кога ще свърши
преходът на българския срам,
ще питам всеки, който дойде Там:
„Бяхме или не
до края
мърши?”
НЕПОДЧИНЕНИЕ
Бях на племето си главатар
и веднъж събрах го, и високо
им извиках силно като цар,
който поданиците
си хока:
- Всяка жаба да си знае гьола!
Слушаха ме, затаили дъх.
Но един провикна се отдолу:
- Блатото е
на самия връх!
ОТКЛИК
Честно вярвах:
всичко съкровено
се множи във хиляди сърца.
Но мълчаха хората студено
и дори извръщаха
лица.
На дървото,
вместо на човека,
казах го с пресъхнала уста
и във отговор дочух полека
тихо шумолене
на листа.
НАДПИСИ
Сам върху високите скали,
гледам: слънцето във облак влиза.
Надпис за сражение били
изкопали някъде
наблизо.
На дърво вековно - птичи стожер,
надпис друг съглеждам начертан -
да научим всички как не може
някаква Галина
без Иван…
ГЕНИ
Отдавна трезво
гледам естеството,
но все пак нямам отговор готов
защо ли плевелите в обществото
се хранят
от родителска
любов.
И ето, случва се
нееднократно
и гените да сбъркат своя ход,
така че и дървото на писател
да се прослави
със отровен
плод.
ИЗМЕРЕНИЯ
Търсим трескаво
в дните си смисъл
и се впускаме глупаво в бой,
а звездите над нас са надвиснали
и разливат
вселенски покой.
Търсим сляпо
поредната вяра,
за да свършим със вик в пустота,
а звездите безшумно повтарят
своя път
милиарди лета…
ИЗ ЧЕРНОВИТЕ
НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ
Тайна остава това откъде са пристигнали,
но още в дълбоката древност ги виждаме тук.
Отпечатък нерядко намират във лава застинала
от някой безстрашен землянин, издигнал юмрук
към стръвната шайка, родена в недрата на космоса,
свирепо сплотена във пътя си на паразит…
Докато за мощта им се трупали бавно въпроси,
те придобили полека човешкия вид.
И цялото земно кълбо постепенно оплели
по своя безскрупулен план. Предстои ни финал…
Единици едва разгадавали техните цели,
но как са завършвали - питайте черната кал.
На нашия свят се рушат ежедневно подпорите.
Спете, зомбита тъжни. Лъжа е лукавият враг.
Зрели хора не вярват във фантастични истории.
Вестоносеца, моля, не убивайте утре все пак…
ДЖИН
Наглед и страховит,
и бърз, и странен,
в каква ли роля само не съм бил,
но в лампа древна изтърпявах, хванат,
свой грях, извършен
в султанат
край Нил.
Пребродих
сънищата на земята
и всяка гънка на простора син,
но придобивах битие, когато
ме викаше
от мрака
Аладин.
СЛУХ
Твърдяха, че намерил нещо
един. И хукнаха натам.
Осела оседлах, взех свещи
и със
приветствие
„Сезам!”
поех след тези, дето викат
високо в тъмната гора.
Когато стигнах - няма никой.
И даже
няма
пещера.
АНТИЧНА ВАЗА
Върху едната й страна
сюжетът ясно се разбира:
спечелил някаква война,
цар над врага си триумфира.
Но върху другата, пробил
праха сребрист, лъч слънчев ляга:
ридае унизен Ахил,
от костенурката надбяган.
АДАМ
След рая помня тежък плуг и ниви,
неспирна пот и нито миг покой,
но Господ с нас постъпи справедливо,
а поругаем не остава Той.
За гордост бащина роди се Авел -
синът любим. Накрая плаках с глас
и дълго галих в горската дъбрава
косата му окървавена аз.
Но Бог във трудностите ни кове.
Намерих мир от битките в живота
на мястото, което векове
по-късно бе наречено Голгота.
Не помня колко спах под онзи хълм
но щом прокапа кръв по моя череп,
Спасителят - прошепнах - е дошъл!
И сякаш обещано бе ми вчера.
* * *
На падналия ангел низостта
е плод на гордостта му спрямо Бога.
И всички ни очаква участта
на този избор -
с цялата му строгост.
В смирение пред Бога искам аз
да мина своя път и да си ида,
а после в хора Му да влея глас
без никаква
преглътната
обида…
ЕВА
Врагът на целия ни род
до мене се добра с измама -
подлъгах се по онзи плод,
довел до,
както знаем,
драма.
Роди се Каин - дух триклет.
И даде ми се Авел - късен
и точен мой автопортрет,
от зрялото ми аз
откъснат.
И бурно гените им - факт! -
започнаха двубой епичен.
А всъщност змеят бе двукрак
и люспест -
неметафорично.
* * *
Пиеш, друже мой, и си навъсен.
Ще ти кажа не сега, по-късно,
че расте с вина и без вина
от „горчиво!”-то - горчивина.
Но да пазим с тебе пола нежен -
той ни ражда, той ни и отрежда
и по целия ни път - до края
е жената кръст, но и омая…
А от нас щом тя си е отишла -
то добро за нея или нищо.
ИЗБОРЪТ
Гледах те, когато легна болен
и се мяташе във треска блед.
После турци щяха да те колят -
а ми обеща
масло и мед…
Губи се по Влашко три години,
знам ли те къде си заорал?
Ни една съседка не отмина
портата ми,
без да хвърли кал.
За какво обаче да говорим -
бях готова всичко да ти дам,
но се лъгах - ти безотговорно
към въжето си
поемаш сам.
Тръгваш, Христо, на разпети петък,
във торбата - нож, барут, самун…
Мен ли предпочиташ - и детето,
или Левски
с неговия бунт?
АПОСТОЛЪТ
С раната
отворена в корема
той обходи цялата страна,
но изпълни българското време
с мълчаливата си
светлина.
Но го няма в нас -
въпрос доказан,
няма го - почти или съвсем,
носим ли в душиците си празни
мисълта
за пълния корем.
* * *
Говореща глава
плете език,
а после ще я заменят с реклама.
И след като излъчат друг мръсник,
ще продължат
нататък с мелодрама.
Еднообразен,
смазващ кръговрат,
на който са железни правилата…
Така съм уморен от тази смрад,
която гълта
всеки ден
раята.
КРАТКИ НОВИНИ
Въстанаха роботите у нас
и под диктат отвън и много тихо
поставиха те своите на власт,
предишните
роботи
отстраниха.
И този втръснал му до смърт театър
народът гледа просто омерзен -
измамен пак, на сухото се мята:
къде в робот
хуманоиден
ген?
* * *
За войната между Бялата и Червената роза
не питайте кралските хроники - лъжат ви те.
Търсете я в ужаса на провинциалната проза:
до мъртвата майка чер къшей дояжда дете.
А после ще скита в суровата пустош и никой
няма за него да каже във книгите дума една.
Но то и безмълвно в съня ни навярно ще вика,
че малките плащат за всяка голяма война…
* * *
Всичко се вижда,
всичко се чува,
всичко се помни Оттатък.
Има го, чака ни, съществува
в измерение
непонятно.
И ще се срещнем
без изненада
с ответите безвъпросни…
И ако в тях не са раят и адът,
тогава не знам
в какво са.
ВЪЖЕИГРАЧ
На крака при нас съвсем не дойде -
към успеха сам откри врата
и във цирка гледа го народът
как лавира ловко в небосвода
повече от тридесет лета.
Омагьосваше ни за минути
със десетилетия наред,
но когато шатрата се срути,
изхода позна внезапно шутът
със крака изпружени напред.
ПОСЛЕДНАТА СТРАНИЦА
Ще си замине
циркът с хленч и вой,
отнесъл номерата си несметни.
Но в бликналия най-подир покой
ще видим, че животът ни - и той
достигнал е
до страницата
сетна.
КЪМ КАРАСЛАВОВ
Книгите ти днес
не се четат,
което смятам за несправедливо -
пред твоята Марьола всеки път
кръвта ми
в изумление застива.
Пред теб е
Стивън Кинг ракия слаба,
но направи се, че не си го чул…
Уви, не само битката за хляба,
тук всичко
се решава
със татул.
НИЕ ИЛИ ТЕ
Верните решения едва
две са май и се броят на палци -
няма да излезем наглава
с кръвожадните
неандерталци.
За прогреса отговорността
ние, кроманьонците, ще носим.
Мила, дай ми джиесема, та
да решим
с тоягите
въпроса.
ПИРАТ
Със други плячка за да не делим,
на борда клахме се като диваци.
Но щастието литна като дим -
не се превърна то в парични знаци.
Че към Тортуга търтихме на бяг,
но кралски галеон ни изпревари
и във затвора - беден стар глупак -
въшлясвах с оцелелите другари.
След години в хищната му паст
поуката от скръбната ми участ
оспорва тъжния Еклесиаст:
мъртъв лъв бъди, не живо куче.
Във гробищата на Мадрид лежа -
уви, умрях в затвора като кранта.
А ако нещо някому дължа:
във левия ботуш е диамантът.
ЗАКЪСНЯЛО
Не съм разбрал,
повярвайте, до днес,
но времето отново ми посочи,
че всичко се измерва с интерес,
по-краткотраен
или дългосрочен.
За да съм ясен,
ще повторя пак:
щом нямаш полза, си за всички странен.
Признавам, че не знаех този факт
и бих желал
невеж да си остана.
* * *
От родоотстъпници и стерви
аурата ми е в кръпки цяла.
Те не заслужават мойте нерви.
В моя дух
са като чуждо тяло.
Мисля си понякога неволно:
те са кал невиждана, нечувана;
знак, че обществото ни е болно,
но горко му,
който
го лекува…
ОСИ
Все някой ден, когато спра да дишам
и спре житейското ми колело,
на съд ще ме изправят пред Всевишния -
да ми отмерят
за добро и зло.
Щом види как самодоволни, важни -
ме жилеха бездушните оси,
Той току-виж по-малко ме накаже,
а може нещо
и да ми прости.
ПРЕБРОЯВАНЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ
Макар и есен днес, не ми тежи,
че жилеха по-лошо от коприва -
душата ми е сита на лъжи,
но пълна като изкласила нива.
Простил съм малка и голяма гадост,
но питам се понякога все пак:
къде са всички те, които с радост
подлагаха ми предвидливо крак?
Кой вятър и къде ги е отвял,
и струва ли им се невероятно,
че хвърлената срещу мене кал
в лицата им е плиснала обратно…
А аз от всяка кал ще правя глина,
и съд ще опека, и ще раздам -
дано поне насън не ги отмине
така и неродилият се срам.
* * *
Хвърлящият пред свинете бисер
е наивен или е поет.
Но е неуместен и безсмислен
този жест, макар красив
наглед.
Не по-малко вредно е тълпата
да съзира твоя самосъд -
отпътувалите ни събратя
нека той успокои
отвъд.
СРЕЩА В ЗЕТЬОВО
В памет на Делчо Чапразов
Две хиляди и някоя… В селцето
за малко по имуществен въпрос
се е завърнал той, но общо взето,
не се усеща
тука като гост.
В гласа му бавно се разпалва пламък,
като несмазана врата скрипти:
- Пищеща машина още нямаш,
какъв писател си
тогава ти?
Усмихвам се и възразявам меко,
че интернет започва своя ден,
но създалият Площад „Славейков”
за миг замира,
явно огорчен.
И нищо, че го няма от години,
аз пак го виждам - старомодно-мил,
когато трака с пищеща машина
щъркелът на стълба
през април…
* * *
Преводач
ми трябва за света -
все по-малко вече го разбирам.
Зад заключената ми врата
все по-рядко
радостта
пулсира.
Стрес, тревоги,
гняв и преумора
наслояват във душата здрач.
И дано на близките ми скоро
и за мен
не трябва
преводач.
ПРОИЗШЕСТВИЕ
В градината
не мога да съм сам
със кипариса, с цъфналото цвете,
със котката, мяукаща едвам,
с доматите в лехата,
ако щете…
О, миг, поспри!
Щях да потъна в тях,
ако не беше ме отвлякла драма:
осите гони и пищи от страх
в басейна надуваем
дъщеря ми.
КЪСНО ЛЯТО
Зеленото
в листата потъмнява.
Денят прибира своите крила.
Но генералът Жега не прощава,
безмилостен
към вещи и тела.
Но ще оцелее ли,
се питам,
изнеженият европейски свят,
когато утре приближат войските
на други генерали -
Студ и Глад…
ЕТЮД В ДО МИНОР
Отдавна вече нямам вест от него -
той като в прежда се е омотал,
но сигурно гигантското му его
е стълб на утвърдения морал.
И се е вписал трайно в обществото -
покорен, правилен, опитомен…
А вярвах, че духът му воеводски
е в кръчмата на Странджата роден.
През него мина валякът спокойно,
беляза го познатият печат…
И вятър свири над полето бойно
етюд за дезертиралия брат.
МИР ВАМ
Трудно може да се предположи
колко път е бил пеша до нас,
но всички го наричат тук набожен.
И ето го сега, изгрял в анфас:
- Ще ме приемете ли, мили хора? -
усмихва се със устни от бакър.
Гласът му е висок и непресторен,
а погледът му - ясен и добър.
Спокойно казва: - Мир на тази крепост…
Но ще го помним, както си личи,
не по това, а че трохите в шепа
събира с най-смирените очи.
* * *
Прикриваме го
и таим,
а с времето се той отдръпва
зад тежка пелена от дим,
където паметта
не стъпва.
Но глас прошепва
някой ден
и този глас сърцето чува:
грехът, до днес невъзмезден,
ще трябва
да се изкупува.
БЕЗ ГНЯВ
Къде си, друже мой, и днес?
В каква ли нова траектория,
изпълнен с уморена чест
изправяш
кривия ни корен?
Какво се случи с теб все пак,
та се размина с всички музи…
И пред властта преви гръбнак -
това не те ли прави
гузен?
Навярно вече знаеш ти,
бездействието подлост значи.
Ти бе приятел, но прости,
бе и съратник
на палачи.
Прощавам ти и този факт,
и финтовете неуморни.
Животът тука е антракт.
Цената се заплаща
Горе.
ДУМАТА
Без бързане,
без нетърпение,
след дни на работа до мрак
улучих трудната мишена -
намерих думата
все пак.
Обезценяват се
обидите,
успехът придобива плът.
… Какво, че няма да го видят,
а видят ли,
ще премълчат…
* * *
Кълвачът е далече,
но гълъбът е близо,
далеч е планината, но в Тракия цъфти.
Намятат върховете зелените си ризи,
а чайка над житата
със мах широк лети.
Дори и да прониква
с любов в сърцевината
на тоя свят и дните да среща във покой
човек не може всичко да има на земята,
а и защо му трябва
да има всичко той?
НЕИЗПРАТЕНО ПИСМО
Литературата концесия
завършва като резерват…
Кажи, приятелю, къде си,
да се напием
до откат
със стихове като с омая:
в тях войнът нека вдигне гард -
поручик Лермонтов го знае -
от тук
до по-добрия свят…
ХОРО
В ритъма
стремително и живо
рухва времето като стена.
Песента, народната, се влива
право във сърцето
на деня.
Вятърът
свисти до изнемога
във развените край нас коси.
И пораства ствол - оттук до Бога,
общия ни кръг
да извиси.
С ЕМИЛ СИМЕОНОВ
НА „ЮЖНА ПРОЛЕТ”
На тридесет съм,
той - на петдесет,
но пием непрестанно и трагично.
Лауреатът пак не е поет,
но пак желае
да почерпи
лично.
На ризата
със мъничко петно,
смирено пием водката голяма.
Тъгуваме, но само за едно -
че Ели Видева сега
я няма.
Тя сред тълпата
лебеди снове
и отривисто всекиго поставя
на мястото му, а за думи две
копнеят
кандидатите за слава.
Но и без думи
нашият отбор
разбира кой сред тях е автентичен
по добрия, но объркан взор
на ненаградените
привично.
А аз, отдавна
минал петдесет,
си спомням как - във нищо неизлъгал,
Емил стиха приключи с ведър жест,
а после се изправи
и си тръгна,
но не на враговете си напук,
а просто знае винаги поетът:
щом мисията си завърши тук,
се предислоцира
на небето.
ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА
Навън вали спокойно пръхкав сняг.
Звездите чакат във небето синьо
да ги открием и си спомним как
от извора сме
пили
райско вино.
А после е дошъл за нас грехът
и гените ни - променени сякаш -
са се просмукали в нетрайна плът,
преди да ни
откупи Бог
от мрака…
НА ДЪЩЕРЯ МИ
Прекрасно е
да не изпитваш глад
и музиката на дъжда да слушаш.
Но най е хубаво на тоя свят
да нямаш очила
и да не пушиш.
Да можеш
всичко вкусно да ядеш,
от досадник да не си зависима.
С усмивка ведра да запалиш свещ
над приятелството,
ако те отписват.
Но ти самата
и във скръбен час
не зачерквай никога живота,
дарен ти с толкова любов от нас.
И дано битът
не те
закотви…
РАЗКАЯНИЕ
Да си го кажем искрено и просто:
не бяхме най-добрите синове.
В семействата си често бяхме гости,
оставяхме ги
в тъжни часове.
А повалила бе съдба окаяна
родителите ни на колене…
И своя грях ще трябва да признаем
все някога
пред себе си поне.
МЕТАМОРФОЗИ
- Чушките пося ли? -
на авера
казва, а след миг на мене: - Жив
е навярно в темата за Герника
имплицитно тоя наратив,
но ще го докажа в нова книга…
Пак към оня:
- Да не сбърка нивата?
И към мен:
- Повтаряме ли? - смигва.
Но друго - не,
а път непредвидим
ни е чакал на перона в дим:
близките ни смърт
да ги застигне.
И със него
да се разлетим.
ЗИМНО
Петлите не пробождат тишината.
Затрупва кротко нивите снегът.
На книгата достигнал до средата,
оставяш страниците
да поспят.
А снежната ръка на януари
обгръща семенцето - да кълни.
Два гарвана като клюкарки стари
от двор на двор
разнасят новини.
* * *
Змия на стълбите лежи.
А след минута, виж, я няма.
Но още дълго ще тежи
във теб усещане за драма,
която Бог ти е спестил….
Но са последни времената.
И си припомняш Михаил
и битката му със Змията.
На двора ти е пак покой
и може ведро да се диша.
А как ще свърши онзи бой
във Откровението пише.
* * *
Дъх брезов
в лятната гора.
Насам-натам ветрецът хуква.
Угнила паднала кора
под нас потъва
и изпуква.
В гората
движим се без цел -
изглежда ни добра и празна.
Но някой клони е преплел
загадъчно
хиксообразно…
РАЗСЪМВАНЕ В ГОРАТА
Очаквах лъч - уверен, остър, блед
да прониже сънните дървета.
И той се появи. И неусетно
докосна дървесата
ред по ред.
Гората цяла затрептя във злато…
Но аз мълчах от камъка по-ням
и няма показания да дам
за тайния живот
на светлината.
ПАВАЖ
И да мълчи отминалото в нас,
все някой трябва да го изговори.
Това е трудно, но във твоя власт
е да се взреш във градския си корен,
наречен просто с думата „паваж”.
Ти върху него си оставаш тоя
тежащ на мястото си камък. Страж.
Но не загубил в крайна сметка боя
за паметта, в която се таи
и тънък конски мирис на талиги,
и лозунгите с пресните бои,
книжарките с дебелите им книги…
А този, който ще те утеши
пред киното билетчетата къса….
И няма спомена да разруши
това, че е понякога навъсен.
Той ще те пусне в залата със жал,
дори билетът ти да е просрочен.
А след паважа, всичко преживял,
Партиен Дом ще се издига, впрочем.
ПЛОДОВЕТЕ НА ДЕМОКРАЦИЯТА
Обхождам мислено квартала свой,
където съм пораснал и където
аз не намерих никога покой -
скроено много тясно бе градчето.
С клишета пълен всеки некролог
съвсем не казва как са си отишли
децата в този траурен поток,
с които съм играл във пек и киша.
С кола убиха се най-малко двама,
от наркотици си отиде друг,
а за четвъртия дочухме само,
че е загинал някъде на юг.
Откриха пети мъртъв на реката,
обесили го - пусна се мълва.
И майките им срещах в студ и лято
посърнали, с почернена глава.
На гробовете им съм палил свещи
и гледал съм тревата как расте.
По улиците майките им срещах.
А после се изгубиха и те.
РЕКВИЕМ ЗА КОТО ИВАНОВ
Самоубил се горд и непрекършен
във онзи кървав и прекрасен ден -
за Кото Иванов животът свършил,
от башибозуци
обграден.
България дали е наша люлка,
щом мълчим пред нейния покров…
Любители на гайди и гъдулки,
погребахме ли
Кото Иванов?
Защото той в съня ми се прокрадва
и ясно виждам, че е разгневен:
немеем с вас, когато идат с брадва,
за да затрият
българския ген,
и безразлични сме към свободата,
която той в ръцете ни е дал…
Не го търсете в гугъл, а в душата -
там може
още
да е оцелял!
ПРЕПРОЧИТАЙКИ ВОЕНЕН ТРАКТАТ
Как силният на слаб да се преструва,
кога стръвта постига свойта цел,
къде не трябва да се лагерува,
ще знаеш,
ако книгата
си чел.
Коварни клопки, майсторски засади,
измамни ходове по таен план.
И тъй нататък… Но на нас се падна
съдба
на риби гупи -
във буркан…
На маса храбростта ни е за трима,
но всъщност, както сочи всеки знак,
властта за слепи котета ни има
и с нас
се разпорежда
като враг.
А ние чакаме от друг атака
и с късните геройства сме във час.
Но малодушните какво ги чака
Сун Дзъ е казал
много
преди нас.
РЕПОРТАЖ ОТ ДОНЕЦК
Пак бият страшно по Донецк.
Секундата на ден е равна.
Но с вас към каменния век
сме се запътили
отдавна.
Не пропаганда, не мълва -
наяве кръв невинна блика…
Тук свикнали са със това.
Но как със ужаса
се свиква?
ПЛАЧ ЗА ДОНБАС
Разкъсани
деца, жени, мъже,
с одеяла покрити на площада.
Не споменавам думата „въже”,
но късно е
отдавна
за пощада.
Размазаната
мъничка глава
обезмисля всичките ни спорове.
Не мога да говоря за това,
а няма и какво
да се
говори.
НЕ ПО ИВАН КАРАМАЗОВ
Мразиш ли насилието, брате?
Но животни с каменни лица
всеки ден взривяват тишината,
стреляйки
по църкви
и деца.
Нека първо късната разплата
тъмните дела да разплете.
После ще говорим за сълзата
на едно
обидено
дете.
ОПАСЕНИЕ
Стихът е като лекар в бой:
под яростен картечен вой
спасява те и после чак
те пита свой си или враг.
Но гледам как луната плува
във кръвта на този век
и за човека се страхувам -
дали все още е човек?
* * *
Руският човек отлично знае,
че в сраженията неведнъж
се доказа и успя докрая:
който пази своите, е мъж.
Но и нека бойната история
да запомни кой е бил велик:
пред комбайните вървят сапьори -
който пази хляба, е войник.
* * *
Не, Картаген не е Русия.
А Трети Рим. Ще устои.
И свръхчовеците ще вият
в поредните развалини.
Ще се върти земята, старата,
звездите ще трептят в покой.
И този бой ще се повтаря
до най-последния двубой.
ЧИНОВНИКУ
Тогава трябвах ти и беше
мек, обтекаем, кадифен.
Но вече знам - за купа леща
ще продадеш
не само мен.
И нека други кротко, славно
да галят твоите перца,
без да разбират, че оставаш
безлик
при толкова
лица.
НЕЗНАЧИТЕЛНА ИСТОРИЯ
Шутът, който всъщност е слуга
отдавна по кьошетата дочува,
че кралят е носител на рога,
кралицата с оръжие
търгува,
а свитата, която води той,
фалшиво пее, свири, рецитира -
оръженосци, невидели бой
и трубадури, непознали
лира.
Но за това в двореца се мълчи.
Там той е свой - признат и уважаван.
Там меко се усмихва и очи
върти според посоката
държавна.
Не шут, а злато! Не чиновник - лъв!
И утре по градчета като шугав
с турнета пак ще се помъкне пръв…
Но тази нощ дилемата
е друга:
за първи път от много време сам,
е сполетян от най-практична мисъл -
дали да чисти в пощата си спам
или косата си
да боядиса.
ОТ ДВЕ ЗЛИНИ
Назначенец, жаден за награди.
Истински Тартюф - от плът и кръв.
Бюрократ, от нафталин изваден.
Сватбен генерал.
Паркетен лъв.
Но за теб ще трябва да гласувам -
не че вярвам в светлия ти лик,
но алтернативата не струва -
не по-малко зъл,
но истерик.
Кой на тази участ ни обрече -
за властта във нашата страна,
да избираме до края вечно
винаги
по-малката
злина?
ПРОШКА
Дано да не звучи високомерно
и обвинително да не звучи,
но аз съм те претеглил не от вчера -
за мене нямаш
повече
очи.
Ти можеш много пъти да ме мамиш,
труда ми да ограбваш ден след ден -
за безхарактерния няма памет,
тъй както
за подлеца -
монумент.
Ще ти простя с готовност, бивши брате,
защо да се товаря с твоя срам,
а предателя къде поставя Данте
във своя „Ад”,
ще го научиш
сам.
* * *
Крадат
от моя труд скопци
безочливо, с усмивка мека.
Но съвестта във тях резци
не врязва
с времето
полека.
Срамувам се
по някой път,
че давах им без време рамо.
А те крадат, крадат, крадат…
И себе си
ограбват
само.
* * *
Като гледах
котката как чисти
малкото си - да прогледне то,
постепенно в мене се избистри
отговор на не едно
„защо”.
Животното
полека придобива
все по-разумни и добри черти.
А човек във скотството се срива
и не иска
да му се прости.
УЧАСТ
Ако си поет,
роден в България,
нямаш място -
всяко е заето.
За небето
дума не отварям -
там е пълно
с български поети.
ПАМЕТКА
Аз съм проводник на сили,
отгоре изпратени.
Безсмислени тук са ирония,
завист, учудване.
Делата ми имат едничко
покритие златно:
дали и доколко вярно
записвал съм чутото.
* * *
Какво признание, каква ти слава,
очаква ме добрата стара тлен.
Това е ясно, че ще съм забравен,
тъй както са
мнозина преди мен.
Опитах своите да възкреся.
Занятие изцеждащо, самотно.
И за награда острата коса
ще ме прибави
в тъжната им рота.
Но в строя ни ще чакам нов съратник,
излят от същата стабилна сплав,
при мен да спре в едно незнайно лято
и да ми каже,
че не съм бил прав.
ПРЕДИЗВИКАНО
Квадратни умове,
в света ви тесен
научих трудно простия урок:
безумие е с вас да бъда честен,
по-важно е
да бъда искрен с Бог.
ДЕНЯТ НА ПОБЕДАТА
И болката
си има своя летва -
да падне в бой едничкият ти син
на осми май четирдесет и пета
във развалините
на Берлин.
Но пред лика
на благия Спасител
ти да Го молиш в селския си кът
да не могат врагове прикрити
победата ви
да обезценят.
* * *
Изпитваш
моето търпение
с въпроса си какво е чест:
смъртта на картечар чеченски
при отбраната
на Брест.
Но откровено
да си кажем
какво е също и позор:
загребали в хранилка вражеска,
да я прославяме
във хор.
* * *
Сол ми сипа в раната, човече,
че ни няма в бъдния атлас.
Може ти да виждаш надалече,
но в дълбокото
се вглеждам аз.
Тези, дето все ни трият с гума,
не разбират родния ни ген -
той ще се изправи
след безумния,
покосил го
като чума
ден.
Ние с теб тогава ще сме мъртви.
Но и Там ще потвърдя със чест,
че последните ще станат първи -
нищо, че изглежда
чудно
днес.
СБОГУВАНЕ С ВАРВАРИТЕ
Димят съдби във залеза на Рим
сред територия, която бавно
напуска той, Градът опозорен.
Донесе ни стотици хекатомби,
мизерия, разруха. И си тръгва.
Но лакеите му си остават
и да ги търпим ще е нелепо -
тях, варварите неолиберални,
които като многоглава хидра
множат се в копията си бездарни.
Но тръгне ли си Рим, а те останат,
обсебили хранилката държавна,
то значи, че не сме разбрали още
как се изтръгва всеки нагъл плевел
от жилавата пръст на битието -
единственият начин да я има
незадушена, нивата на Бога.
СПЕЦНАЗ
Тук свършва пътят.
А натам сме ние -
не би открил ни, даже и със свещ,
а как прошушва скритата стихия
едва ли
някога
ще разбереш.
Не се предаваме
и в краен случай,
но ако сред нас проникне гном,
по начин труден трябва да научи:
врагът е враг,
Отечеството - Дом.
Не ни търсете
в шумните събития,
невидими сме като вятър тих,
мълниеносно минал през горите,
без да нощува
даже
в този стих.
КЛЕТВА
Малък е,
ако от птичи поглед
гледаш стройния му силует,
но работното му време обед
не разделя,
нито свършва
в пет.
В тази стара крепост
не е гост
и не питай по каква причина
все така опазва той на пост
спомена
за своята
Родина.
КЪМ ИЗВОРА
Счупените огледала
не носят
нещастие
на стъкларите,
разсипаната сол -
на производителите на сол.
Всичко,
което се отдалечава
от своя първоизвор,
неизбежно
обраства
със суеверия.
Затова полека
да обгърнем
световното дърво -
за всички ни ще стигне
хлорофилът.
