превод: Константин Шанов

интервю на Сергей Доморощенов

Към поета, публициста, главния редактор на списание „Наш современник” Станислав Куняев можем да имаме различно отношение, но да не го забелязват не се отдава нито на „левите”, нито на „десните”, нито на останалите литератори, читатели, политици.
Не отдавна С. Ю. Куняев за пореден път посети Архангелск, където се състоя и това интервю.

- Станислав Юриевич, през 1979 г. прочетох благодарение на Самиздат Вашето писмо до ЦК на КПСС по повод на „Метропол”, в който се публикуваха Ахмадулина, Аксьонов, Битов, Вознесенски, Липкин, Лисянская и други известни и малко известни поети и писатели. Както казвате, Вие сте се ръководили от руските национални интереси, затова сте се изказал така рязко по повод на този алманах и неговите автори. Имахте ли големи неприятности във връзка с това писмо?

- От начало в ЦК искаха да потулят писмото, все едно никога не е съществувало. Чиновниците, особено Вашият земляк Алберт Беляев, направиха всичко възможно да локализират моето изявление. По това време аз бях секретар на Московската организация на писателите, т.е. достатъчно високопоставен чиновник. След като се озовах „на тепиха”, ме извика нашият първи секретар, вологодчанинът Феликс Кузнецов, който сега е директор на Института за световна литература. Той ми каза: „Стасик, по-добре си вземи отпуск”. Аз, да ви кажа честно, даже се зарадвах, тъй като не обичах да служа и ми беше трудно на тази изборна длъжност. Свободолюбив съм и характерът ми е малко анархичен, а тук всеки ден – бюрократичен режим, бумащина, заседания. Душата ми постоянно се противеше на рутинната, организирана работа, но в края на краищата се наложи да свикна. Попитах: „Феликс, ще ми дадеш ли два месеца?” Той ми отговори: „Шегуваш ли се? Вземи половин година!” За половин година аз, слава Богу, и се наловувах, и риболовствах, и книга написах. Знаех на какво се излагам, нарушавайки неписаните закони за идеологическо поведение. Очаквах да има последствия. Скоро ме изключиха от Секретариата, но свободният живот ми беше по-скъп.

- Извинявайте, Вие може би сте предвестник на днешните скинхедс?

- Не, това вече е прекалено. Скинхедс са опростен тип на съвременно младо поколение. Това всъщност са нещастни хора, изхвърлени от нормалния живот през годините на реформите. По-добре да говорим за нашите предшественици, за тези, на които можем да се опрем – хората на културата и литературата. Аз отдавна изучавам руската съпротива срещу космополитната бюрокрация. Не случайно издадох книга за Есенин и неговото обкръжение. Издадох чрез Северозападното издателство и книгите на Алексей Ганин, Николай Клюев. Изработвайки мирогледа си, се опирах на тях, на Шолохов и на много други писатели-патриоти, особено от следвоенното поколение, макар че те се държаха особено предпазливо. Аз познавах убежденията, мислите и чувствата на „селските” писатели. По това време даже и нямаше помен от скиндхедс. Този стихиен уличен процес не съществуваше и никой не мислеше, че ще се появи.

- Във Вашето списание беше публикувано писмото на Распутин, Бондаренко и Шафаревич в защита на Солженицин. Това не предизвика ли разкол в редакцията?

- Не предизвика. Атмосферата естествено малко се промени. Цялата работа беше в това, че ние се надявахме Солженицин да стане наш вожд, лидер на руското национално движение. Когато започна перестройката и ние почувствахме, че партийните основи на съветския мироглед се изплъзват из под краката му, започнахме да търсим нов фундамент на руското национално светоусещане. За такъв в тази сложна обстановка ние считахме Солженицин. Той в емиграция написа „Матрьонин двор” и други важни произведения. Писа и за Бродски, без да го признава, което нас ни зарадва, тъй като Бродски е космополитен поет. Солженицин рязко се изказваше и за Синявски, чувствайки, че такива хора са опасни за нашата култура и история. Не друг, а Синявски нарече Русия „кучка”. Като главен редактор на „Наш съвременник”, аз помолих Солженицин за статиите (на първо място за образованието), за които бяхме чували от чуждестранните публикации. Той отказа. Написа, че иска да се завърне в родината си по-скоро като писател, а не като публицист и историк. Това ме удиви, разочарова и малко обезпокои. На нас ни трябваше нова идеология и публицистика. Чувствах предпазливостта на Солженицин или неговата политическа игра. Разочарованието ми растеше, въпреки че когато се завърна, той като че ли не намери общ език с новата власт. Не промени отношението си към Шолохов, което беше и най-голямата му грешка, до ден днешен непризната от него. Със своята антишолоховска позиция той нанесе много вреда на нашата интелигенция. Максимов и много други емигранти промениха своето отношение към съветската история, намирайки в нея огромни положителни явления. Солженицин си остана антисъветчик, не застана на обективни исторически позиции. Може би заради своето драматично минало, лагерите и обидите. Накратко, тази известна „власовщина”, която си остана в него, ни отблъсна окончателно.

- „Власовщина” е може би пресилено. Такива оценки доведоха до това да наричат списанието ви радикално.

- Историята на Власов – това е лакмусът на руския патриотизъм. Власов не беше руски патриот. Всички програмни документи, които е приемал, намирайки се под опеката на върхушката на Райха, са всъщност проява на кадетската идеология на Временното правителство през този много слаб исторически период от живота на Русия. Идеолозите на онова време бяха готови да продадат Русия на когото и да е, само за да се задържат на власт. Не случайно през 1917 г., по време на Февруарската революция, страната беше наводнена от чужди разузнавачи – френски, английски, японски. Не напразно Колчак, преди да стане върховен управител на Русия и да започне борбата си с болшевиките, присъства на приема на американския президент, където му е поставено следното условие: помощ ще му бъде оказана само срещу грамадни териториални и други отстъпки, които той трябва да направи, ако дойде на власт. Русия щеше да бъде разделена безжалостно, но на противниците й не стигнаха силите, те мислеха, че нашата страна сама ще се разпадне. Така че, ако говорим обективно, болшевиките, колкото и да бяха радикални, спасиха Русия благодарение на силната си воля. Власов, също като идеолозите на Временното правителство, беше готов на всичко, за да отдели Украйна и Прибалтика от Русия. Той вървеше по същия неуспешен път на Февруарската революция.

- Какво бихте казали за версията “Власов – съветски разузнавач”?

- Четох в „Млада гвардия” изследването на историка Филатов – това е романтично бълнуване, разбира се.

- Станислав Юриевич, аз имам двойнствено отношение към Вас и Вашето списание. Вие създавате впечатление за разсъдлив, доброжелателен и интелигентен човек. А от публикациите в „Наш Современник” се създава друго впечатление – Вие и Вашите другари сте крайно резки и не винаги си правите труда да аргументирате вижданията си.

- Ако сте чели моите спомени, щяхте да обърнете внимание, че се старая подробно да аргументирам всичко, което пиша. В този смисъл съм ученик на Вадим Валерианович Кожинов, който беше съвършено обективен историк – той излагаше чуждите гледни точки, търсеше аргументи срещу своите такива, подлагаше ги на анализ. Той подробно обясняваше позицията си. Учех се от него, но моят темперамент е малко по-друг. Понякога той ми пречи, но по-често ми помага – аз знам, че всичко, което пиша, е увлекателно. Например, що се отнася до Астафиев, подробно разказвам за нашите отношения, за нашата кореспонденция, за неговия злополучен спор с Енделман, за това как Астафиев, Крупин, Максимов и другите през 1990 г. заминаха за Римската среща, как там ги очарова западното съобщество и ги накара да помогнат за окончателното сваляне на съветския режим. Как Астафиев влезе в капана (има много сериозно подозрение, че са му обещали Нобелова награда) и как в края на краищата този наивен човек се държа глупаво по време на Елциновите изборни кампании. И тази глупост аз цитирах. Същото казвам и в главата за Евтушенко, който излиза, че нищо не е знаел отначало за Сталин, после за Ленин, нищо че 90 пъти е пътувал в чужбина (това е по неговите думи). Цялата му библиотека била претъпкана с антисъветска литература и той се изпускаше да разказва как са му изземвали книгите и как той е звънял в КГБ, за да му ги връщат. С други думи, той е имал пряка връзка с Андропов. Евтушенко беше готов да „загине за марксизма”. Това са негови думи. След 1956 г. прославяше Кастро и Виетнамската революция, а после се престори, че няма нищо такова. Аз прилагам стиховете му, макар че понякога ми е много противно да го цитирам, но се налага, какво да се прави? Ако става въпрос за хората, които обичам, то за тях също пиша със страст – за Рубцов, Передреев, Владимир Соколов, Кожинов.

- Но Вие сте се били с Передреев?

- Е, и какво? Това беше приятелска закачка.

- Но освен на илюзиониста Кио и на Аксьонов, сте удряли шамар и на Рассадин?

- Какво да се прави? Аз съм израснал на следвоенната улица и ако нямаше друг изход, се налагаше да се бия. Ако са те наклеветили, какво да направиш? Да заявиш в съда? Съдебните дела се точат с години, ще се измъчиш да търсиш адвокати и ще потънеш в разходи. По-просто е да го шамаросаш, а после да напишеш за това.

- Станислав Юриевич, Вие обичате провинцията, заедно с Вашите събратя се прекланяте пред нея, защо тогава живеете в столицата?

- Има френска пословица, която важи и за руските условия: „Поетите се раждат в провинцията, а умират в столицата”. Ние сме публични личности. За да имаш голямо и дългосрочно влияние, трябва да използваш съответните лостове. Списанията например. Мисля, че аз и моят колектив спасихме „Наш Современник” за цяла Русия, а значи и за цялата провинция. Може би това е последният ми принос за руската култура по време на залеза на живота ми. Подобен принос нямаше да мога да направя, ако живеех другаде.

- Неотдавна Вие участвахте в телевизионната програма на Михаил Швидкой „Културната революция”. Не значи ли това, че в живота стават и позитивни неща?

- Швидкой е държавник, министър на културата. Мисля, че от време на време му е нужно да показва някаква обективност, за да не бъде изцяло привърженик само на едната страна. Държавникът е длъжен да се съобразява с многообразието на живота и с правилата на играта. Още повече, че по времето на Путин все пак се наблюдава някакво оживление на патриотичните чувства и патриотичното разбиране на съвремието.Тази малка промяна в атмосферата – укрепването на държавата, желанието на висшата власт да спаси Русия от разпада, подтиква даже такива хора като Швидкой да бъдат в крак с новия полъх, усещащ се макар и слабо в нашия държавен и обществен живот. Той ме канеше при себе си в студиото още преди няколко месеца. Тогава отказах. После реших да отида, тъй като ми се искаше да поспоря с такива хора като Познер, Сванидзе, Якубович, да ги победя на техен терен. Аз обичам това. Е, не точно да победя, но поне да не загубя.

- Може би напразно не сте се съгласил да дойдете в телевизията?

- Работата е там, че Швидкой беше поканил хора, с които не мога да разговарям – Приставкин и Черниченко. През 1993 г. те подписаха писмо за необходимостта от репресии против патриотичните вестници и списания. Такива хора никога няма да ти подадат ръка и езикът няма да ми се обърне да водя диалог с тях.

- Струва ми се, че все пак трябва да отдадем дължимото на Приставкин например. Нима е лоша повестта му „Пренощува облаче златно”?

- Аз не говоря за повестта, а за писмото, написано на 5 октомври 1993 г. след разстрела на Белия дом, това е много по-сериозно. Такъв факт не можеш да изхвърлиш от биографията си. Такива хора са се опозорили завинаги.

- Ако може малко по-подробно за Путин?

- Сега се отнасям към него по-лошо, отколкото в началото, защото когато той водеше борба с НТВ и с тази телевизионна мафия, с Березовски и Гусински, на мен ми се струваше, че разумните неща, необходими за укрепването на руската държавност и национален живот, присъстваха у него. Но или не му стигнаха силите, или той не взема самостоятелно решения, постепенно патриотичният му порив угасна. Когато започнаха да приемат закони за земята, руското гражданство и някои други, разбрах, че ще ми се наложи да се разделя с поредната илюзия.

- Срещайки се с читатели в нашата областна библиотека, Вие казахте: не е ли все едно, така да се каже, за чия сметка се ходи при младите поети и прозаици? Това подразни слуха!

- Да, това беше излишна фраза. Аз отидох за сметка на фонда на Сергей Филатов, бившия шеф на кабинета на Елцин. В този фонд е Александър Николаевич Яковлев заедно с много други, несимпатични за мен, меко казано, личности. Все пак, когато пристигам тук и чета ръкописите на младите литератори, чувствам, че мога да помогна, като дам начален старт на творчеството им. Нещо може да се подбере за нашето списание, т.е. от всяка, даже съмнителна ситуация, може да се извлече практическа полза.

- Вашите стихове: „Какъв живот кипи наоколо, какви страсти в птичия хор, на мен ми е скучно, приятелю, на мен ми се повдига, приятелю, да страдам за правните закони!” В това стихотворение се има предвид мезенската река Мегра. С какво Ви привлича нашият север?

- Това е писано през 1989 г. по време на първите така наречени свободни избори. На брега на Мегра аз слушах по транзистора всякакви бърборения и чувствах, че народът им вярва. Беше ми толкова тъжно, че народът ни пак ще бъде излъган, и ми беше много горестно да страдам за законите във варианта, в който се предлагаха. Обичам да ходя с приятели в безлюдни места, да разговарям с хората, живеещи там – от тях ще чуя неща, които в Москва никой няма да ми каже. Аз чувам коренните основи на народния живот, настроенията, чувствата, езика на местните жители. Непознавайки ги, е невъзможно да имаш правилна представа за Русия. На мегорските и на други брегове намирам възможност за пълно съсредоточаване. Съсредоточаването е едно от моите любими състояния. Виждаш всичко в дълбочина и широчина и разбираш, че нищо не ти пречи да бродиш с пушка или въдица. Направих си извода: за да се разбере историята на Русия, за да не се правят погрешни, прибързани или лъжливи заключения, на първо място трябва да се разбере природата и характера на руснака. Отдавна живея с идеята да разбера руския човек. Малко е да разбереш себе си. Своята душа ние повече или по-малко знаем. Както казва пословицата – чуждата душа е загадка. Особено руската душа. Тя е много сложна и противоречива. Европейците е много по-лесно да ги разбереш. Те са толкова еднакви, че с тях даже е скучно да се говори. А руснаците са много разнообразни. Това е заради нашата география, разпростряност и история. Шолоховският тип е съвсем различен от този на Писахов. Но все пак, имат нещо общо. Да се открият общите неща и различията е много важно. Реших, че за да разбера цялата трагедия на Русия през 20 век, трябва да го направя чрез Есенин. Ако успея да го разбера в дълбочина, ще ми стане ясен и смисълът на революцията, нейният трагизъм, жестокост, справедливост, възход и падение. И написах книгата си за Сергей Александрович… Има такива типажи в руската история освен Есенин, изучавайки ги, можеш да разбереш цяла епоха. А двутомникът ми „Поезия. Съдба. Русия” е по-близък до нашето време. Тази книга е пълна с известни хора. Тук са Василий Белов, Георгий Свиридов, Борис Слуцки и много други. Но има и не толкова знаменити личности.

- Като стана дума за не толкова знаменитите, аз, както и Вие познаваме Евлампия Вячеславовна Третякова от мезенското село Ручей.

- Ние с Владимир Личутин преди 20 г. бяхме у тях. Тя цяла нощ ни разказваше за живота си на такъв разбираем език, че го запомних без всякакви магнетофонни записи. Изговаряше напевно ритмите. Просто й се възхищавах. Личутин, който прекрасно знае приморския език, слушаше с отворена уста.

- Отвлякохме се от правните закони. Накъде без тях?

- Разбира се, без тях не може, но това не значи, че ще виждаме само тях и ще живеем заради тях. Има обичаи. Не напразно говорят за понятията. Руснаците разбират, че законите са едно, а реалният народен живот – друго и него не можеш да напъхаш в закони. Той винаги е много по-жив, пълен и необятен от правните закони. Да се залага на правовата държава без да се отчита това, значи да не се съобразяваме нито с историята, нито с бита, нито с руския народ.

- Защо така много говорите и пишете за Полша?

- В последно време се увлякох от този проблем. Противоречията със Запада са били много често свързани с Полша. В известен смисъл тя беше спецназ на Запада – и през 1612 г., и в Наполеоново време, и през 20-те години на миналия век. Всички претенции на Полша към Русия ме възмутиха. Поляците поискаха възмездие за всички поражения, нанесени им от Русия и Съветския съюз… Ние загубихме във Великата отечествена война около 30 милиона души. В края на краищата спасихме Европа от фашизма. Но как ни отговаря Европа? Всички виждаме, че единственото, което Сталин взе като компенсация за 30 милиона живота, беше Калининградска област. Поляците искат компенсация за застреляните в Катин, прибалтийските държави също имат претенции. Тук пак става дума за правовите закони. Ние през 1945 г. щедро махнахме с ръка и не започнахме да разоряваме Германия, въпреки че имахме пълно право. Но Сталин разбираше, че трябва да се създава ГДР, че е нужна приятелска Германия и не тръгна по пътя на жестоки репарации. Чувствам, че Западът има план да ни отнеме Калининградска област. Това ще означава, че всички жертви, дадени от Русия през войната, са били напразни.

- От няколко години не пишете стихотворения. Надявате ли се пак да пропишете?

- Сега ми е много по-интересно да оставя исторически свидетелства. Отмина времето на влияние на стиховете върху обществото. Във всеки случай засега. Не е като през 60-те, когато се изявявах в Лужники заедно с Евтушенко. Тогава стиховете възпламеняваха, слушателите ставаха на крака и крещяха като сега на попконцертите… Иска ми се бъдещето поколение от историци, филолози и хора на културата, всички, които искат да разберат какво ни се случи, да получат по-надеждни свидетелства за това как сме живели, отколкото присъстващите в стихотворенията ни. Стиховете имат голяма емоционална сила, но не дават обективно историческо знание. Затова вече пиша трети том спомени. Започнах от Полша, защото тя е граничен фактор за нашите отношения с Европа. Освен това сега има бум на католицизма, а Полша е една от най-католическите държави. Католицизмът там е в най-чист вид и е по-силен, по-мощен и по-агресивен, отколкото в Испания, а може би и в Италия. Така че и този проблем трябва да се обясни на нашето много често наивно общество.

СЕВЕРНА ПРАВДА
18.07.2002 г. (133)