ПОСЛЕДНИ ПОКАЗАНИЯ

електронна книга

Любомир Духлински

ГЛАСОВЕ

Гласове, говорете ми! Чувам ви.
Помня и гласа на пчелите
в пустошта на юлската жега.
Суровата мъдрост на равнините.
Облаците над сънното езеро.
призрачната бяла луна.
Копнежа на безпризорните
мостове срещу вятъра.
Чуруликането на лястовици,
на любовта сладкия страх.
Гласове, говорете ми! Чувам ви!
Живи са още във мене
думите на мъртви поети.
Младостта им не достигна величие,
душата им побеля преди старостта,
но не можеш да ги забравиш
тези стари, мъдри поети.
Гласове, говорете ми! Още ви чувам!
Думите на мъртви поети
изплуват от нощния мрак
в паметта, тази невярна любима.
И гласовете им, все още млади…
Гласове, говорете ми! И не спирайте.

ЧЕРЕШОВА ЗАДУШНИЦА

Пътищата тежко мълчат.
Понякога сякаш не чуват,
когато душата ти вика…
Гърмят подкови от всички епохи,
преминават, облечени в огън,
все едно пак тръгват на битка,
мъртви войници, сираци, вдовици.
Остри камъни раздират нозете ти,
ако посмееш да тръгнеш след тях.
Същата чучулига се вие в небето.
И сводовете на храма са същите,
боговете ни - и те пак са същите.
А черешите златни презряха,
замръзнаха, необрани по клоните,
под равнодушните очи на онези,
които говорят за земя и за Бог,
но без да поглеждат нагоре.
Горят черешите. Червени и черни -
кръвта на онези мъртви войници,
които все не дочакват Задушница,
за да разквасят напукани устни.
Напразно цъфтят днес черешите -
те ще цъфтят и за деца, и за внуци,
а безразличните пак ще отминат…

СТЕПНА МОГИЛА

На тази скитска могила
цъфтят червените макове -
като кръвта на дедите ни.
Сякаш светят душите им.
И докато сивият ястреб
кръжи над могилата,
а малките диви кончета
препускат по горещия пясък,
дедите ни още на стража са.

РАЗГОВОР С МАМА

Събудих се, стоях край пътя.
Видях жена да крачи отстрани,
с лице, досущ приличащо на моето.
Тя бавно приближи и ме попита,
много тихо, едва-едва дочух:
„Синко, накъде си тръгнал?”
Не знаех как да отговоря.
Облизах сухи устни и отвърнах:
„Мамо, искам да продам себе си,
да вляза в света на преуспелите.”
„Синко, това е пътят ти към ада.
Няма да пресечеш пустинята,
за да се добереш до кладенец.”
Огледах се. И разбрах думите й -
стоях до река, но сухо бе коритото,
уличните лампи едва мъждукаха,
няма усмивки по лицата свъсени,
няма здрав разум камбаната да бие.
Пътищата - задръстени от обещания,
хартийки, които вятърът отнася.
Светът затворил е очи, за да не вижда
бездната, където се е втурнал.

РЕКАПИТУЛАЦИЯ

Съперничещи нации
във примитивен сблъсък.
Години на разочарование,
напук на светлите надежди,
че светът ще стане хубав.
Разбира ли тълпата -
дали е Изток срещу Запад
или човек срещу човека -
че няма победители?
Това не вълнува никого -
във войнствения кодекс
няма капитулация,
а само смърт,
огромна детска болка
и разрушения.
Тълпата - от Изток или Запад -
отново тръгва във атака
и всичките крещят неистово:
„Победата е само наша!”

НАСТАВЛЕНИЕ

На пазара, завързано здраво с въже,
едно агънце с влажни и тъжни очи
гледаше шумотевицата край себе си
и искаше да се скрие от страшния свят.
Високо над него се рееха гълъби,
а то ги следеше с ужасени очи
и чакаше да бъде решена съдбата му.
Агнетата лесно се връзват и колят,
без никога да узнаят причината.
Ужасено, агнето се скри под каруцата,
свило тънки крака под телцето си.
„Кой ти е крив? - изхриптя кучето -
Да беше се родило с крила!”

СТАРИЯТ КИПАРИС

Докато слизам от автобуса
все още имам малка надежда -
ще ме посрещнат майка и татко
и ще си идем заедно в къщи.
Там, на двора, е кипарисът,
вечно зелен, разперил клонаци.
Под него са правени пирове,
кръщенета и сребърни сватби.
Зеленее гордо старецът,
под който играех си някога…
Стряска ме звънът на будилника -
време е да ставам за работа.
И осъзнавам, че само сънувам,
че всичко това е било някога,
но отдавна вече го няма.
Над баща ми и майка ми
зеленее трева, но не в двора ни.
Кипарисът е вече изсъхнал
и е преминал през печката.
Старата къща все още стои,
боята е напукана и се лющи.
И чужди са хората в нея.
Тичам към автобусната спирка -
трябва да бързам за работа…

ЛОЗОВ ЛИСТ

Няма в бележника ми детелина,
а лозов лист - оръфан, пожълтял.
Свидетел е на онази есен,
когато гроздето бе ароматно
и виното искреше в чашите.
Мина време след тази есен,
лозето, което бе толкова красиво,
изсъхна, занемарено от стопаните си.
Остана само оръфаният лист.
Прибрах го в празния бележник
да отбелязвам стиховете,
които само съм започнал.
Отварям недописаните страници,
поглеждам опърпания лозов лист
и само дъх на есен - суха, сладка -
ме лъхва от прашния бележник.

ДУМИ

Всеки ден вземам решение
да започна нова история.
А може би точно сега е моментът
да спра да говоря, няма смисъл.
Макар че без думите ще съм
просяк без стотинка във джоба.
И макар хиляди пъти
да проклинах думите,
които ме изгарят отвътре,
те, думите, май са всичко,
което още ми е останало.
И нищо друго няма значение.

КРАЙ ПЪТЯ

Понякога просто ми се иска
да седна на синора сред маковете
и дълго да се вглеждам в пътя
или пък в посоката към храма.
Седя на камъка на кръстопътя.
Лутането се стича във душата
като отровата на пепелянка.
Припомням си отминалите дни
и безразличието като блаженство.
Не искам да прескачам коловози
и да премина в нечий друг живот.
Единствено бих искал да надникна
зад хоризонта. И да избера посока.

БИХ ИСКАЛ

Бих искал да узная,
което не разбрах.
И да завърша всичко,
което не можах.
До дъно да изпия чашата,
която не успях.
Някак си да доживея
до дните, които не прозрях.
Бих искал…

ВЪПРОСИ

Ще се роди ли нов Херодот?
Колко ще са дълги дните ни?
Дали новият Вергилий ще запее
за древността и за пророчествата?
Ще бъде ли запомнен и денят,
когато изгаряхме мостовете
и въздухът ни бе изчерпан?
Когато песента
на гръмотевична буря
удари яростно земята?
Когато сватбеният орган
изхърка одата за вечността?
Ще бъде ли запомнена
и недовършената страница,
в която весело преминахме
римувани въздушни граници?
Дали там вместо отговори
ще ни очакват новите въпроси…

ИСТОРИЯ НА ЖИВОТА

Дописвам на живота историята,
все още има време за обобщения.
Все още оглеждам красавици,
мрънкам по-малко от обичайното.
Старостта пълзи като вечер,
старостта е безсилното покаяние,
а здрачът на живота престава
да бъде само причудлива метафора,
Картите раздава неумолимото време,
понякога и на теб се пада късмета,
но знаеш, че няма нищо безплатно,
накрая съдбата като лихвар
все пак ще си вземе своето.

НАЗРАВИЦА С БАКХУС

Налей чашите, Бакхус!
Догоре ги напълни,
не се стискай!
Няма по-старо вино
и по-опияняващо
от напитката на паметта
с дъх на тъга и на огън.
Затова - налей чашите!
И дори времето
да не може да се върне назад,
ти все пак налей чашите, Бакхус!
Ще се чукнем и ще спрем времето.
Момичето пее -
нека до го послушаме…

ИЗМАМИ

Получих си наградата за грехове,
в които нямах време да затъна.
А можех да излъжа. Не е трудно.
Стига да има кой да ми повярва!

КРАЙ КАМИНАТА

Водя разговори със себе си край камината,
когато шумът на деня утихне в главата ми.
Къде да отида сега, къде да намеря луд кон,
за да препусна към другия край на земята…

МИСЛИ

Дойдат ли неочаквани мисли,
прогонете ги бързо от себе си,
преди да сте се привързали.
Или ги скрийте дълбоко,
като крадени стоки - в килера.

ПРОЛЕТ

Пролетта още е вяла и сънлива,
тя просто тепърва предстои -
като неизбежната раздяла
на зодия Овен със кожата й.

ПРОЗРЕНИЕ

Нашите потомци няма да ни съдят.
За нас едва ли ще им остане време.
Сухите цветя, куп писма, стиховете -
това е, което се надяваме, че ще остане.
Като гъсто вино е всяко свечеряване.
Кипи езическата пяна на реката.
Жасмин се втурва през прозорците
като последната мазурка на Шопен.

СПАСЕНИЕ

Светът е във пламъци,
примирено стене земята.
Водят ни неандерталци,
а по ръцете им тече
кръвта на невинните,
която няма как, а и никога
няма да бъде измита.
А нали уж всички сме братя,
но продължаваме да се питаме -
защо част от нас са избрали
да заколят белия гълъб?
Смъртта, която допускаме,
е нашата собствена смърт.
Убийствата, които извършваме,
се извършват във нашия дом -
убити сме от безразличие,
убити от нашата алчност,
убити от ненужни богатства,
взети от безпризорни,
убити сме в нашите църкви,
сух е на вярата коренът.
Белегът на Каин е на лицата ни.
Светът е обърнат наопаки -
вярващите днес стават жертви.
Религията е трик, а ние си искаме
Бога, който са ни откраднали.
Само че всеки гледа да се навре
още по-дълбоко във дупката,
от която няма измъкване.
Вярваме, че идва спасение,
без дори да забележим,
че нормалният свят си отива.

ОТКРИТИЕ

Дворът на душата е преметен -
ден след ден - и всичко е наред.
И пак боклук отново се натрупва.
Какво ли няма да намерите във него -
писмо, талон, билети от лотария,
само че, разбира се, пак губещи.
Светът е като този двор -
внезапни пориви и купища отпадъци…
Какво ли чакаме във него да открием -
любов на враг или пък завист на приятел…

ПРИСЪДА

Този ден разцъфна жасминът -
ухаеше силно, като във сън.
Съдбата е мъдра, но моят дял
бих го разменил за три ореха.
Кръвта бучи дълбоко във мене.
Ръждата вече тече по острието,
което просветва - топло и ласкаво,
преди за последно да се забие…

ТИШИНА

Гледах замаяните минувачи -
отваряха уста, а не говореха,
не бяха глухи, но не чуваха.
Пишеха химни за възхвала,
които никога не пееха.
Опитах се да им извикам,
но думите ми паднаха
като дъждовни капки
и оглушиха
тази ненарушима тишина.

СЛЕПИЯТ МУЗИКАНТ

If you’re leaving, close the door.
Deep purple

Когато тръгваш,
затвори вратата след себе си.
Да се върнеш вече не чакам.
пък и не искам. Защо ми е?
Ще си остана със чашата,
вгледан в играта на огъня.
Дали съм пиян или мъртъв -
има ли някаква разлика?
Сутринта светът избледнява.
Приказката за слепия музикант
завършва с минорни акорди…
Засвири ли слепият музикант -
значи е студ във душата му.

СЮЖЕТ

Вечерта нахвърля сюжета
и покрива главите ни
като капак на ковчег.
Думите се разбягват
като диви коне по полето.
Някъде плаче дете -
може би иска играчка
или е мокра пелената му.
Съдбата говори със знаци,
но вече не ги разбираме.

ТАКА СЕ СЛУЧИ

Не тъгувам за миналото -
то трябваше да се случи.
Моята старост е млада.
Гарван крещи срещу вятъра.
Коледни елхи като богомолки.
Скъсаното рибарско платно
надбягва се с водните кончета.
Ветровете се срещат на хълма,
късат треви, хвърлят ги в купа -
Боже мой, как да повярвам,
че всичко това го е имало…

ТЕЖЪК ТОВАР

Млад човек крачи по стария път.
Тананика си на странен език
древна песен - в нея беше възпят
отдавна пресъхнал светъл поток,
край който някой, много отдавна,
загубил стара медна монета.
След дългото скитане пътникът
най-после с болка беше разбрал,
че надеждата е само тежък товар,
който ще носи до края на дните си.
Младият човек все още върви
покрай сухото речно корито.
Все му се струва, че ще намери
монетата, дето носела щастие.

РЕАЛНОСТ

Долавям всяка сутрин
миризмата на петунии
и бяла маргаритка,
влагата на цветната леха.
Някъде изскърцва порта.
Звъни гръмко хлопатар.
Светлина - синя и дълбока.
Не е ли това поредно чудо,
макар да ми прилича на реалност…

ПРИЮТ

Стоях някъде отстрани
и оставях живота
край мен да се влачи.
И сълзите на брата
не трогват сърцето ми.
Човешката болка
беше абстрактно понятие.
Когато оставях нещата,
които не трябва да бъдат,
да вледеняват сърцето ми,
това означаваше,
че не съм живял истински,
че душата ми е била
само приют за несретници.

РАЗБРАХ ГО

Беше толкова лесно да се влюбя отново,
но открих, че това е само пътя към болката,
че любовта не е игра, а много повече -
по-често губиш, много по-рядко печелиш…

БЯЛАТА СТАЯ

Накрая те изпратих на гарата
и гледах след нощния влак.
Така и не си купих билет,
за да тръгна след теб,
а си останах на гарата.
А нов влак все не идваше…
И в полунощ се прибирах
в бялата неприветлива стая,
пълна само със сенки.
Понякога ме наболява
старата полузараснала рана,
но не губя надежда, ще чакам,
докато влаковете се върнат.

ГАДАТЕЛКА

В лятна нощ стояхме край огъня.
Догоряваха сетните въглени.
Тогава чух тази стара история.
Разказа я опърпана циганка -
стара и мъдра като земята.
Не повярвахме, че е истина -
нейната баба била предрекла,
ще се влюбиш в тъмнокосо момиче,
ще го познаеш по сребърните му обеци.
И тогава видях, че всички момичета,
насядали край огъня в лятната нощ,
са тъмнокоси и в последните въглени
просветват сребърните им обеци.

КАК СИ

Понякога и в сънищата си
целувам неотзивчивите ти устни.
Понякога те виждам призори
да минаваш пред вратата ми
и искам да попитам: мен ли търсиш?
Не се научих как да ти го кажа -
колко ми е светло да си спомня
и детските ни дни, и първата любов,
която и до днес отвътре ме изгаря.
Може би да започна с: „Как си”?
Вратата да отворя по-широко,
а когато нахлуе северният вятър
ще разбера, че всичко е напразно
и че закъснял съм безвъзвратно.
Днес минава само споменът
край моята отворена врата.
Нека все пак да опитам:
„Как си?”…

ПОСЛЕДНАТА РОЛЯ

Сбогом, моя последна любима.
Цял живот ти вървеше със мен,
а ми стана приятел случайно.
Служих ти с вяра и истина,
подчинявах се на твоята воля.
Сбогом, моя роля последна,
представлението вече завършва,
светлините на рампата гаснат.
А ти вече не ме и познаваш…
Играх те със страст и със болка.
Подхождаше на сърцето ми,
макар умът ми да не те искаше.
По различен път обичахме сцената -
ти гледаше да не сбъркам текста,
а аз исках да е грешно, но истинско.
Няма да правя идол от тебе,
нека е просто - всеки по пътя си.

КОГАТО СЕЕНКИТЕ ТАНЦУВАТ

Гайдарят свири своята мелодия
и повежда стадото към Рая.
Пред портите на храма чакаме
напуканите камбани да звънят,
градинарят да засади ново цвете,
да отплуват призрачните кораби.
В меките сиви утрини вдовиците
да изплачат страстните си вопли.
Мъдреците да разменят шегите си.
Шутът да надене новата си дреха.
Детето да се събуди от първия си сън,
да се усмихне, когато сенките танцуват.

КОЛИБАТА НА ШЕКСПИР

Съдбата бе немилостива -
сбърка само с няколко века.
Раздели ни цяла Вселена
и твойта божественост.
От твоите велики истории
тогава направих си сал,
надявах се да доплувам
поне до ръба на стария свят,
за да сложа цвете на гроба ти.
Построих и колиба в полето -
да мога да чета твоите книги.

СПОМЕНИ ЗА ДОН ЖУАН

В младостта лошото време бе празник
и струните на душата не увисваха.
Само че младостта е нещо отминало.
Момичета, които тогава сънувахме
днес вече носят демоде рокли,
танцуват още аржентинско танго
и не очакват да чуят признание,
додето подръпват дебелата плитка.
Разтвореното кафе вече се е утаило.
Галантният Дон Жуан е забравил
годините на свойта невинност.
Момичетата отрязаха плитките
и нощем четат поовехтели романи.
Вече дори не мислят за танците,
а дали на пазар има хубави чушки.

ПРАЗНО ВРЕМЕ

Седя на този стол във бара.
Говоря си сам - като глупак.
Нямам и какво да правя,
няма закъде да бързам.
Опитвам се да се оправя
със световните проблеми,
без своите да съм решил.
Край витрината тече навалица,
във всяка втора виждам теб.
Ще си поръчам нова чаша,
навярно ще ми дойде много,
но ми се ще за теб да я изпия
или за помен на отминалото.

ПЕТЪК ВЕЧЕР

В магическата градина,
докато среднощна луна
светеше ярко отгоре
някои пееха, други танцуваха.
Звездите блестяха весело,
дъбът мълчаливо ги слушаше.
Оркестърът от орхидеи засвири.
След това, в полунощ,
в светлината на огъня
въздухът стана студен
и сякаш притъпи пламъка.
Музиката заглъхна -
дали не е петък вечер…
Тя е дяволска вечер,
в нея шетат магьосници
и отвъдморски красавици.
В петък, освен да се влюбиш,
можеш само да пишеш поезия.

ГЛУХАРЧЕТА

Боже мой, как мирише пелина!
Така дивно ухаеше и животът ми
в някогашната градска градина,
нежно ухаеха в младостта ми
и цветята, които подарих на момичето.
А те бяха просто снопче, набрано
от избързали с пролетта си глухарчета.
Днес тръгвам на дълго пътуване.
Малкото, което не успях да похарча,
ще ви го оставя за спомен.
Защото в света на скъперници
бях неразумен и разточителен.

КАКТО ПРЕДИ

Всичко ще бъде както преди,
в деня, във който ще си отида.
Нито един трамвай няма да спре.
В училищата пак ще има тестове.
Времето ще тече както обикновено.
Синовете неочаквано ще пораснат,
а внуците ще учат сложни науки.
Може би ще се роди и правнук.
На Великден ще има червено яйце.
Може би ще ми сложат и снимка
или от суеверие няма да го направят
и нищо няма да сложат на стълба.
Ако все пак се появя на стените,
все някой ще спре и ще каже:
„Хей, че аз вчера го срещнах!”
Ще се прекръсти и ще отмине.

ПЛАНИНСКИ ОРЛИ

Те долитаха отдалече,
обиколили земята.
Разказваха странни истории
на непознати езици,
но аз ги разбирах.
Те са виждали много места,
дори отвъд ръба на земята.
Там далече, в другия свят,
нови хоризонти бяха открили.
Все сънувах, че съм орел,
като тях разпервах криле,
високо се реех по вятъра
и летяхме крило до крило.
Сънувам ли или е истина?
Ако сънувам, моля те, Боже,
не бързай да ме събуждаш!

ПО МОЯ НАЧИН

Краят е близо,
предстои последна завеса.
Когато и тя падне,
представлението ще свърши.
Обиколих всички пътища.
Влюбвах се и ме разлюбваха,
но всичко беше
по моя си начин.
Обичал съм лудо,
смял съм се гръмогласно,
плакал съм безутешно.
От загубите платих моя дял.
Направих всичко това
ако не за себе си,
то поне за живота.
Никога не коленичих,
поех прав ударите,
но го направих
по моя си начин.