ИСТИНА И ИЗМИСЛИЦИ
превод: Георги Ангелов
Колкото и да е тъжно, но в последните няколко години за Николай Рубцов, за неговия живот и посмъртна съдба, за неговите приятели и неприятели се изписаха много глупости, продиктувани понякога от невежеството, а друг път – от откровената злоба. Професор В. Новиков (литературовед със стаж) тридесет години след смъртта на поета се е сетил, че Николай Рубцов е “Смердяков на руската поезия”. А колко невежество и повърхностна самоувереност в други публикации за Рубцов! Елена Данилова, публикувала в началото на 1999 г. статия в “Независимая газета”, говорейки за паметника на поета във Вологда, пише: “Ясно е, че скулпторът Кликов се е стремил към пълен реализъм…” Толкова ли трудно е било да научи, че автор на “вологодския паметник” е местният скулптор А. Шебунин, а не московчанинът Вячеслав Кликов. Или да вземем журналистката, която, припомняйки случая, когато Рубцов на заседание на работниците по образованието в Централния дом на литераторите (ЦДЛ) подхвърлил, че трябва да се изучава Есенин, прави извода: “Предстояла 1963. Не било време да се споменава Есенин”. Сериозен вестник и изведнъж такава глупост. Все едно наближавала не 1963, а 1927 година с бухаринските “зли бележки”.
Поетът Лев Котюков в мемоарите си “Демоните и бесовете на Николай Рубцов” излизайки извън кожата си, се старае да пренапише миналото: “Не трябва Кожинов да уверява публиката, че ни е открил поета приживе”. А за какво Кожинов да уверява публиката? Тази публика, която помни 60-те години, и без всякакви уверения знае как Вадим Валериянович ценеше Рубцов и обичаше неговата поезия още докато поетът беше жив. Достатъчно е да си спомним изказванията му от онези години или да надникнем в статиите му. А ето още една измислица на Лев Котюков. Той пише за Анатолий Передреев, който, съжалявайки за дадените назаем пари на Рубцов си казал наум: “В арбатски дом, например у Кожинов, по-нататък от прага няма да те пуснат”… Аз свидетелствам, че Рубцов не веднъж е бил и в дома на Кожинов, и в моя дом. Нещо повече, веднъж Передреев, Кожинов и Рубцов пристигат половин час преди настъпването на Новата година при бащата на Кожинов. Те са вече в празнично настроение, и повече от всички Рубцов. Когато бащата на Вадим казал на сина си: “Е, Передреев, Бог да е него, но този е пил прекалено – не може ли без него?” – Кожинов се скарва с баща си, хлопва вратата, и цялата компания отива да посреща Новата година в общежитие.
Като снежна топка, с всяка година нараства кампанията по ревизията на съдбата и живота на Рубцов. Ето и Виктор Астафиев се е включил в нея и ме споменава с несправедливи думи във февруарския “Нов свят” за 2000 г.
“Повечето от приятелите, обявили се сега за такива на Николай Рубцов, в това число и представящият се за най-сърдечен, най-близък приятел на поета – Станислав Куняев, не пожелаха да дойдат на скръбното прощаване. Те тъкмо тогава се бореха за народа, за Русия и нямаха време да се отвличат със странични неща”.
Напразно Виктор Петрович пръска своята злъч. По-добре би било да напише как веднъж не позволил на Коля Рубцов да пристъпи прага на дома му и дори му “помогнал” да се спусне по стълбите. По-рано Астафиев охотно и смеейки се е разказвал това, помнят го много вологодски литератори. Сега, обърнал нос по модния вятър на “култа към Рубцов”, го премълчава. Няма подробно да си спомням защо не отидох във Вологда за погребението. Известието за смърт е винаги тежко, обезсилващо, болезнено. Не би трябвало Астафиев да се глуми с моите чувства в онези тъжни януарски дни. Откъде би могъл да знае какво съм мислил тогава и как съм преживявал нашата обща загуба. Ще кажа само, че не “със странични неща съм се занимавал”, а писах некролог по молба на Василий Белов за “Литературная газета”. Събирах подписи на приятели и се опитвах по-бързо да го включат в броя. А що се отнася до ядовитата реплика на Астафиев за приятелите, “обявили се сега за множество”, сред които причислява и мене, ще добавя само следното. Неотдавна, отивайки във Вологда, с радост открих във вологодския архив три мои писма до Николай Рубцов. А мислех, че са загубени. Не, запазил ги е Николай Михайлович, независимо от несретния си живот. Явно, скъпи са му били. Ето ги, тези писма, като свидетелство за нашите отношения.
“Здравей, скъпи Коля!
Как живееш в твоето прекрасно място? Скоро ли ще дойдеш при нас, да ни зарадваш?
Пиша ти не само по вътрешно желание, но и по работа. Отдавна дадох книжката ти в издателство “Млада гвардия”. Но засега нищо определено не ми казват. В “Знаме” всичко си е на мястото. Явно, ще взема от тук стихове и ще ги занеса или в “Огоньок”, или в “Литературна Русия”. Но искам да ми изпратиш още стихове. Макар и от сборника “Душа хранит”, за да имам повече…
Толя (Анатолий Передреев – бел. прев.) замина за Грозни заедно с Шема. Игор (Игор Шкляревски – бел. прев.) завоюва Москва.
Пиши. Привет от Галя.
Да пием малко, защото няма нито пари, нито настроение.
Твой Стасик”.
“2 септември 1964 г.
Здравей, мили Коля!
Неизказано ме зарадва писмото ти и бързам да ти отговоря. Успокой се, никакви последствия от поведението ни в ЦДЛ нямаше, тъй като то беше затъмнено от напълно невероятен факт: в същата вечер някакъв дебелоглав поет разби главата си в писоара на тоалетната в Дома на литератора. Така че ти оставаш студент, Передреев също е цял. Още няма яснота за стиховете в “Знаме”. След като нещата се изяснят – ще ти пиша.
Всички сме живи и здрави, което ти желаем и на теб. Аз дори съчиних няколко стихотворения. Ето едно от тях (по-нататък следва текстът на стихотворението “Ако животът започне отначало”. — Ст. К.).
Прегръщам те. Станислав”.
“Здравей, мили мой отшелнико!
Поздравявам те с Новата година. Ръкописа ще занеса някъде тия дни. Много ми легна на сърце. Дай Боже за теб през Новата година нови радости. Поклон от Галя.
Прегръщам. Стасик”.
Всички писма са написани до Николай Рубцов, още неизвестния на Русия поет, през 1964 г. С Виктор Астафиев той ще се запознае едва след пет години. Така че не би трябвало красноярският класик да бъде язвителен по повод на нашите отношения. Впрочем, в спомените в сп. “Нов свят” има немалко точни и откровени размисли за съдбата и поезията на Николай Рубцов, а също така страстни монолози за Владимир Висоцки и днешното Останкино, под които и сам бих се подписал. Но там има и толкова глупости, нахвърляни за съветската епоха, за скулптора Вячеслав Кликов, който своя Сергий Радонежки “изкопирал от древните ваятели”, за “чудовищната държава под зверско название Ес Ес Ес Ер”, за “днешните комуняги”, че неволно си казваш: “Къде ти там Новодворска или Сванидзе до Виктор Петрович! Наистина – “широк руски човек!”.
сп. “Наш съвременник” №1, 2001 г.
