Станислав Куняев

превод: Константин Шанов

Роден съм на 27 ноември 1932 г. в Калуга, където живях до двадесет годишна възраст и където се завръщам и до днес. По майчина линия родът ми произлиза от калужките села Лихула и Железняки. Дядо ми беше обущар, а баба ми селянка. Бащиният ми род – три-четири поколения офицери, учители, дребни чиновници на държавна служба в Петрозаводск. Братът на дядо ми, Алексей, работейки в Алонецка губерния, е писал стихове. През 1919 г. е излязла от печат книгата „Стихотворения от народния учител Алексей Николаевич Куняев”. Другият брат на дядо ми – Евгений е бил войник през Първата световна война и е носител на Георгиевски кръст, след което е произведен в офицерско звание. Загива във Великата отечествена война, достигайки до званието майор. Още един брат на дядо ми – Борис е емигрирал в чужбина. Дядо ми Аркадий, след участието си в студентските вълнения през 1905 е бил изключен от Петербургската военномедицинска академия. След това завършва медицина в Киев. Става блестящ хирург и общественик. През 1913 г., благодарение на дарения, построява болница на нижгородци. В тази болница е работила и баба ми Наталия Алексеевна Покровская. През Гражданската война дядо ми умира в Поволжието, изпълнявайки лекарския си дълг, борейки се с тифа. Скоро след смъртта му от тиф умира и баба ми. През 1957 г. завърших филологическия факултет на МГУ. Дипломата ми издаде посивелият старец Алексей Петрович, който си спомни как през 1915 г. дядо ми му е направил изключително сложна операция. Аркадий Николаевич и Наталия Алексеевна са погребани в Печорския манастир. До 1930 г. основаната от дядо ми болница се наричаше „А. Н. Куняев”. През 1978 г. обществото по охрана на паметниците постави на тухлената фасада мемориална плоча с надпис – „В това здание в периода 1913-1919 г. е работил основателят на болницата на Червения кръст А. Н. Куняев”. Името на дядо ми е увековечено и в Армазанския край. През 1995 г. заедно с тримата си внуци, аз посетих отначало Дивеевския манастир, а после и окръжната карамзинска болница, намираща се на 40 км. от него.
Първите си стихове написах по време на евакуацията си в северното село Пищуг, намиращо се там, където се допират Горковска, Костромска и Вологодска области. Тук се бяхме евакуирали от Ленинград, където бяха настанили баща ми – инвалид по състояние на зрението си, обучаващ опълченците на института Лесгафт. Там той загина от глад през 1942 г. по време на окупацията. В Пищуг аз завърших четвърти клас и написах първото си стихотворение, което беше публикувано в училищния вестник.
През студената зима на 1944 г. в Калуга аз се топлех в Георгиевската църква в компанията на юродивите Парфиша и Аксиния. Храмът беше претъпкан и аз стоях близо до момиче с бяла пухкава шапка, държейки го за ръка и оставайки невидим за всички… През пролетта на 1975 г. тежко се разболя майка ми и лежейки в болницата, по моя молба тя написа нещо като спомени за живота ни преди и след войната и по време на евакуацията. Бях забравил за това и едва през пролетта на 2000 г., 15 години след нейната смърт, намерих тази тетрадка с ръкописа на обикновената руска жена Александра Никитична Железнякова (1907 – 1985 г.). Този ръкопис за мен се превърна в безценен свидетел на нашия живот и влезе в тритомника „Поезия. Съдба. Русия.” (2001 – 2002 г., М. „Наш съвременник”.)