превод: Георги Ангелов

Разговорът води Сергей Казначеев

Станислав Куняев влезе в руската, тогава – съветска литература рязко, енергично, по мъжки решително. Такъв и остана, независимо от настъпващите 70 години. Стиховете, статиите, мемоарите на Куняев, както и позицията на ръководеното от него списание “Наш съвременник”, не оставят равнодушен никого от днешните читатели.

- Станислав Юриевич, Вие влязохте в литературата в кохортата на шестдесетниците. Ако говорим за поетите от патриотичното направление, рамо до рамо с Рубцов, Прасолов, Передреев, Тряпкин. Какво мислите за Вашето време, за своето поколение, за своята мисия?

- “Шестдесетниците” бяха различни. Едни мечтаеха за разрушаването на социалистическата държава – тази им мечта се съчетаваше с теорията и практиката на русофобията, с дисидентството, което се поддържаше и насочваше от огромната западна пропагандна машина… Ние пък – шестдесетниците-патриоти, познавайки трудното положение на тогавашната държавна идеология, се стараехме както можем да я направим повече национална, гъвкава и плодотворна за цялата ни култура. Тези наши задачи въобще не влизаха в противоречие с другите национални култури на Съюза; ние разбирахме, че ако руската литература започне да живее по-свободно, по-леко да диша, да мисли по-широко, поради силата на нейната човечност ще стане по-просторно да се развиват и съществуват и другите национални култури.

Освен имената, които бяха споменати, бих добавил още и Вадим Кожинов, Пьотр Палиевски, Юрий Селезньов, Сергей Семанов, Владимир Гусев, Валентин Распутин, Марк Любомудров и други. Ние направихме всичко, което можем, за 60-80-те години. Но за съжаление силите на разрушението, зад които стоеше така нареченият “цивилизован свят”, се оказаха по-силни… Засега сме победени. Но не сме покорени.

- “Доброто трябва да се отстоява с юмруци…” – тази фраза от Вашето стихотворение се манипулира и така, и иначе. Този императив предизвиква и съчувствие, и неприязън, и спорове. Как възприемате сега моралните постулати, които бе провъзгласил и с лекота решаваше някога лирическият Ви герой?

- Разбира се, тази максима е добра за обикновените, повърхностни, макар и справедливи исторически задачи. Но с годините аз все повече разбирах, че сблъсъкът и борбата между злото и доброто е нещо много по-сложно, дълбоко и до голяма степен винаги ирационално. Доброто не е просто злободневен факт, то е духовна, нравствена, религиозна сила… Борбата за него е не просто между Шолохов и Солженицин, Сталин и Троцки, Садам и Буш – но преди всичко между Божествените и сатанинските сили. А ние сме само външното проявление на тази схватка. Така да се каже, слънчеви зайчета върху повърхността на морето…

- Като главен редактор на “дебело списание” Ви се налага да влизате в досег с много остри въпроси от съвременния обществено-политически, културен живот. Какво в днешната ситуация Ви се струва най-важно?

- Най-главното днес за патриота-писател, за патриота-политик, за всеки от нас е да не отпуска ръце, да не изпада в униние, да не се предава. Да върши своето дело, да търси млади таланти, да ги открива за страниците на нашите списания, да им помага да се изправят на крака: нека те да придобиват увереност в себе си в и в своето бъдеще. Разбира се, за тази цел трябва да бъдеш и стоик, и аскет, и дори фанатик на своето дело и на Родината си. Трябва да бъдеш готов за новите удари на съдбата, за жертва и самопожертвувателност. Примери за такива съдби в нашата история има – от Пушкин до Есенин, от генерал Раевски до Зоя Космодемянска. Да живеем в настъпващата година на Тютчев според написаното от него: “Борете се, о, приятели!..”

- Сега, когато мощни интелектуални сили са хвърлени в търсене на нова руска идеология, – какво ви се струва най-важно в руския национален манталитет, в “руската душа”?

- А какво има тук да се търси? Нашата национална идеология – това е самата наша история, която ни учи на най-важното: докато сме един народ, докато можем да живеем с едно чувство, с една, “но пламенна страст”, в която има и жажда за справедливост, и православна съборна съвест, и здрав смисъл, изразен в стотици руски пословици и поговорки, – ние ще преодолеем всички изпитания…

- Литературата днес, и не само у нас, преживява не най-благоприятно време. Тя до голяма степен е поставена в периферията на общественото съзнание. Функцията на властелините на словото е приватизирана сега от електронните средства за масова информация. Какво, според Вас, би могло да помогне за възраждането и съхраняването на традициите на великата руска литература?

- Много културни слоеве са разрушени в страната ни за последните петнадесет години. Разрушено е великото ни кино, разрушена е руско-съветската песенна стихия, почти е разрушен театралният живот, особено в провинцията… Вече не говоря за телевизията и радиото – те днес основно са във властта, считам ги за безотговорни хора. Но на този тъжен фон като някакво чудо остава живата, действена, търсеща руска литература. Тя се оказа най-жизнеустойчива “на територията на изкуството”, не се поддаде на разяждащия дъжд, на киселинния дъжд на пазара.

Ето нашето списание: неговият тираж е малко повече от 11 хиляди екземпляра, но четат всеки брой, ако се вземе предвид библиотечното търсене, не по-малко от 60-70 хиляди читатели. За днешните времена това е едва ли не рекорд за литературно списание…

Но много ни е необходима, макар и малка помощ от държавата. А какво прави тя? Преди дни получихме от Мосгоримущество документ, в който се казва, че за аренда на служебното помещение на списанието (некомерсиална организация за култура!) през 2003 г. трябва да платим 10 пъти повече от 2002! Това е направо убийство на популярното в Русия литературно списание.

- Заедно със сина си Сергей Вие написахте книга за живота и творчеството на Сергей Есенин. Както може да се разбере от контекста, Вие отстоявате версията за убийството на поета. Доколко аргументирано и обосновано е днес това предположение?

- Не мога в кратко интервю да посоча всички наши аргументи, за да отговоря изчерпателно на въпроса. Ще кажа само, че книгата “Сергей Есенин”, публикувана за стогодишнината от рождението на поета през 1995 г., за следващите седем години беше преиздавана от различни издателства още три пъти, а общият й тираж достигна 50 000 екземпляра. (В България книгата беше издадена едва през 2008 – бел. прев.) Така че нашият народ чете не само Маринина и Акунин. И, предполагам, ще се ориентира сам в съдбата на любимия си поет.

- През всяко редакционно сито минават много ръкописи. Кои от съвременните поети, прозаици Ви се струва най-интересни и перспективни?

- За последните години на страниците на списанието придобиха литературна съдба и популярност много литератори, както млади, така и напълно зрели. Преди всичко това са прозаиците Александър Сеген, Юрий Козлов, Владислав Артьомов, Юлий Квицински, Андрей Воронцов, поетите Марина Струкова, Диана Кан, Нина Карташова, публицистите Сергей Кара-Мурза, Борис Ключников, Андрей Паршев, Александър Казинцев, авторите на блестящи спомени, художниците Иля Глазунов, братя Ткачови, актьорите Татяна Доронина и Николай Пенков, критиците Андрей Убоги и Сергей Куняев (мой син, съавтор на книгата “Сергей Есенин”). Всички не можеш да изброиш…

- Съюзите на писателите у нас се намират в разногласия. На един не му достига политическа воля, на друг – здрав смисъл, на трети – елементарна порядъчност. Какво трябва да бъде днес професионалното обединение на руските писатели?

- Живо, действащо, къртовски работещо, грижещо се за всеки истински талантлив съвременен писател, особено за живеещия далече от столицата. Ние сме длъжни да пазим руското литературно пространство. То е наше национално достояние.

27.11.2002