Константин Балмонт

Константин Дмитриевич Балмонт, руски поет, преводач, критик, наричан “Паганини на руския стих” и един от “старшите” руски символисти, е роден на 3(15).06.1867 г. в село Гумнишчи, Владимирска губерния в дворянско семейство – прадядо му Баламут бил морски офицер, сержант от кавалерията в лейбгвардейския полк на императрица Екатерина II. Според семейните предания предците на поета по бащина линия били шотландски или скандинавски моряци, преселили се в Русия. Баща му бил председател на земска управа в Шуа, майка му Вера Николаевна Лебедева – от литературното семейство Лебедеви, произхождала от древен татарски род, водещ началото си от княз Белия Лебед от Златната орда. Под влияние на майка си отрано се насочва към класическата руска литература. Учи в Шуйската класическа гимназия, но е изключен за участие в нелегален революционен кръжок; завършва гимназия във Владимир (1886), записва се в Юридическия факултет на Московския университет, за активно участие в студентски акции е изключен (1887), по-късно приет повторно в същия университет, но не го завършва. Учи в Демидовския юридически лицей в гр. Ярославл, но е отчислен (1890). През 1889 г. сключва брак с Лариса Михайловна Гарелина, но бракът е неудачен. Битовите неуредици и семейните проблеми го тласкат към самоубийство (1890) – той се хвърля от прозореца на третия етаж, счупва крака си и се осакатява за цял живот. През 1896 г. се жени за Екатерина Алексеевна Андреева, заедно превеждат Хауптман, Нансен. Тя му ражда дъщеря: Нина Константиновна Балмонт-Бруни. Дебютира през 1885 г., запознава се с Владимир Короленко. През 1890 г. издава “Сборник стихотворения” (1890), който няма успех и авторът го изгаря сам. Истинският му дебют е “Под северно небе” (1894), последван от “В безбрежността” (1895), “Тишина” (1898), в която са отразени пътешествията му във Франция, Испания, Холандия, Англия, Италия през 1896-1897. Превежда “История на скандинавската литература” на Хорн-Швайцер (1894) и “История на италианската литература” на Гаспари (1895-1897). Под негова редакция излизат съчиненията на Хауптман (1900 и по-късно, 3 т.), “История на живописта” на Мутер (1900-1904) и др. Живее в Петербург (1898-1901). През 1901 г., за публично четене на антиправителственото стихотворение “Малкият султан”, е изгонен от Петербург (със забрана да живее в Москва и други университетски градове). Пребивава в Париж, Оксфорд, Белгия, Германия (1902-1903). Излизат “Пламтящи здания” (1900), “Да бъдем като слънцето” (1903), “Само любов” (1903), сборника със статии “Планински върхове” (1904), “Събрани стихове” (1904-1905, двутомник), “Литургия на красотата” (1905), “Стихотворения” (1906), “Злите чародейства” (1906), “Жар-птица” (1907), “Песни на отмъстителя” (1907), “Птици във въздуха” (1908), “Зеленият вертоград” (1909), “Хоровод на времето” (1909). След пътешествие в Мексико и САЩ през 1905 г. публикува “Змийски цветя” (1910). През 1905 г. емигрира във Франция (до 1913), осъществява околосветско пътешествие през 1912 г. (Южна Африка, Австралия, Нова Зеландия, Полинезия, Цейлон, Индия), впечатленията от което описва в “Белият архитект” (1914). В книгите “Планински върхове” (1904), “Бели мълнии” (1908) и “Морска светлина” (1910) са събрани литературнокритическите му, есеистични и пътеписни творби от този период, а пълните му събрани съчинения в 10 тома излизат през 1907-1914. Завърнал се в Русия (1913), освен с пътувания в страната, преводи (Шота Руставели, Упанишадите, Калидаса) и лекции, издава книгите “Звена” (1913), “Земята на Озирис” (очерци, 1914), трактата “Поезията като вълшебство” (1915), стихосбирката “Ясен” (1916). През май 1916 г. посещава Япония, на следващата година издава книгата със сонети “Сонети за Слънцето, меда и Луната”. Отхвърля Октомврийската революция – “Революционер ли съм аз или не” (1918). През 1917-1918 г. продължава да пише стихове, учи шведски, сътрудничи на съветските списания, изнася публични лекции. През 1918-1920 г. живее в Москва или село Новогиреево край Москва – по думите на писателя Борис Зайцев – в мизерия и глад. През март 1920 г. бил отбелязан юбилеят на поета, свързан с излизането на първия му (”ярославски”) сборник, а през юни с.г., заедно с жена си Е. К. Цветковска и дъщеря им Мира той завинаги напуска Русия и през Естония и Германия се установява във Франция. Литературната му дейност от 20-те – средата на 30-те г. е много интензивна: сътрудничи на парижките “Последние новости” и “Современные записки”, на многобройните руски издания, излизащи в България, Германия, Латвия, Литва, Полша, Чехословакия, Естония, чете лекции в Сорбоната, няколко негови публикации се появяват в американски и италиански вестници. В края на 20-те г. Балмонт превежда славянски и литовски поети. Издава “Пръстен” (1920), “Гамаюн. Избрани стихове” (Стокхолм, 1921), “Светъл час” (1921), “Дар на земята” (Париж, 1921), “Песен на работния чук” (1922), “Мираж” (1922), “Стихове за Русия” (1923), “Къде е моят дом?” (спомени, Прага, 1924), “В разтворената далечина” (Белград, 1929). В емиграция писателят издава и две автобиографични книги: «Под новия сърп» (Берлин, 1923) и «Въздушният път» (Париж, 1923). Пак през 20-те години създава документалните очерци «Факел в нощта» и «Белият сън» за преживяванията си през зимата на 1919 г. в революционна Русия. Но въпреки тази напрегната работа Балмонт заработва малко и е принуден да живее дълго във френската провинция. През 1927 г. предприема лекционно турне в Полша (Варшава, Белосток, Лодз, Гродно, Лвов, Краков, Познан и др.) и Чехословакия. През 1929 г. посещава България – превежда наши народни песни, събрани в “Златен сноп на българската поезия” (Золотой сноп болгарской поэзии, 1930), написва и книга за българския фолклор и изтъкнати български поети – “Съпричастие на душите” (1930). През лятото на 1930 г. пътува до Литва. През 30-те години продължават да излизат книгите му: “Северно сияние” (1931), “Синята подкова” (1935), “Светослужение” (1936). От 1932 г. нататък започва да страда от психическо разстройство, причинено от лошото здраве и тежкото материално положение. До 1936 г. Балмонт живее в приюта-общежитие “Руски дом”, създаден за нуждаещи се емигранти от майка Мария (Е. Ю. Кузмина-Караваева) в Нуази ле Гран. Болестта бързо прогресира, поетът дълго се лекува в клиника, и в творческо отношение 1937-1942 г. са практически безплодни. Преди смъртта си се изповядал: “…Този, изглеждащ като езически поклонник на живота, на неговия успех и блясък човек, изповядвайки се преди кончината си, направи на свещеника дълбоко впечатление с искреността и силата на покаянието си – той считал себе си за непоправим грешник, на който не трябва да се прости” (Борис Зайцев). Умира от възпаление на белите дробове в окупирания от националсоциалистите Париж, в предградието Нуази ле Гран на 23.12.1942, където е и погребан. На погребението му нямало нито поети, нито почитатели, валял силен дъжд, присъствали само няколко души. На паметника на френски били издълбани думите: Константин Балмонт – руски поет. Една от най-изчерпателните характеристики на поета дава Марина Цветаева: “Във всеки негов жест, крачка, дума личеше клеймото, печата, звездата на поета”. Освен преводите му на български народни песни, Балмонт превежда древноегипетска, старогръцка, грузинска, чешка, словашка, сръбска, полска, испанска, литовска, английска поезия, както и поети от Мексико, Полинезия, Япония и Индия. Първи превежда на руски поемата на класика на грузинската литература Шота Руставели “Витязът в тигрова кожа”. Поет с неоромантична нагласа и виртуоз на стиха, знаещ 14-16 езика, Балмонт е автор на 35 книги с поезия, 20 – с проза, огромно количество преводи. Сред написаното от него има художествена и автобиографична проза, мемоари, филологически трактати, историко-литературни изследвания и критически есета. Преводач на “Слово за полка на Игор” (1930), Шели, Хамсун, Хауптман, Шекспир, Лопе де Вега, Тирсо де Молина, Калдерон, Уърдсуърд, Лонгфелоу, Уайлд, Бърнс, Гьоте, Ленау, Мюсе, Байрон, По, Ибсен, Тенисън, Колридж, Милтън, Мицкеич, Връхлицки и др. Много от стиховете му са превърнати в романси. Превеждан е от редица наши писатели, сред които Димитър Подвързачов, Людмил Стоянов, Константин Константинов, Гео Милев, Светослав Минков, Елисавета Багряна, Анастас Стоянов, Андрей Германов и др. На български са издадени общо три негови книги – “Цветята на влюбените. Испански народни песни” (1904) и “Мисли за творчеството” (1924), които не са преиздавани след това. 69 години по-късно, през 1993 г., се появява “Дойдох да видя слънцето. Избрана лирика”, включваща 55 стихотворения в превод на Андрей Андреев.


Публикации:


Поезия:

ЗАВЕТЪТ НА БИТИЕТО/ превод: Андрей Андреев/ брой 16 януари 2010

АВГУСТ/ превод: Андрей Андреев/ брой 17 февруари 2010

ОТТАМ/ превод: Татяна Любенова/ брой 39 април 2012

КЪМ ШЕЛИ/ превод: Димитър Горсов/ брой 39 април 2012

СНЕЖИНКИ/ превод: Кирил Христов/ брой 49 март 2013

РУСКИ ПОЕТИ/ превод от руски: Красимир Георгиев/ брой 53 юли 2013

БЕАТРИЧЕ/ превод: Александър Миланов/ брой 53 юли 2013

НЯМА СЯНКА/ превод: Димитър Горсов/ брой 57 декември 2013

ЗАВЕТЪТ НА БИТИЕТО/ превод: Христо Силянов/ брой 82 март 2016

НАД ЛЮЛКАТА/ превод: Димитър Подвързачов/ брой 100 ноември 2017

СОНЕТ/ брой 102 януари 2018

ПРАВДАТА/ превод: Димитър Бойкинов/ брой 103 февруари 2018

ДОЙДОХ В СВЕТА АЗ СЛЪНЦЕТО ДА ВИДЯ…/ превод: Петър Кишмеров/ брой 103 февруари 2018

ЗВУК ОТ ЗВУКОВЕТЕ/ превод: Татяна Любенова/ брой 105 април 2018

БЕЗРАДОСТНОСТ/ превод: Николай Хрелков/ брой 106 май 2018

НЕГДЕ ЗВУЦИ ОТЗВУЧАЛИ…/ превод: Христо Цанков-Дерижан/ брой 111 ноември 2018

ТИХА ВЕЧЕР…/ превод: Георги Михайлов/ брой 114 февруари 2019

ЕСЕН/ превод: Иван Хаджихристов/ брой 121 октомври 2019


За Константин Балмонт:

МАРИНА ЦВЕТАЕВА И БАЛМОНТ/ автор: Ариадна Ефрон/ брой 17 февруари 2010

СМЪРТТА НА БАЛМОНТ*/ автор: Дафинка Станева/ брой 40 май 2012