ЕСЕН
превод: Иван Хаджихристов
Сред гробище старо, пустинно, де всички погребах надежди,
там де ги погребваха нявга и брат ми и моят баща,
аз стоях под луната, далече разсребриха се бели одежди, -
ах, излезли из гроба надежди за последно прости със света.
Сред гробище старо, пустинно - тъй гъсти, високи и бели
се люшкаха мълком тревите - сърцето трептеше в ответ.
О, надежди, надежди, надежди, нима сте навеки умрели?
Нима вий ми пращате своя задгробен, прощален привет?
Сред гробище старо, пустинно - безгласен ответ чу сърце ми:
- Ти сам ни погреба дълбоко, ти сам ни навеки зари.
Ний те любихме радостно, с тебе ний летяхме в безгрижното време,
но с хладно сърце ти отмина златоструйните наши зори.
Сред гробище старо, пустинно, във тихата вечер есенна,
при нас ти се връщаш тъй късно, в мрак пътя, из който вървим;
погледни - как минутите спират, погледни: всичко тук - мигновено.
От ръката на Времето - капки; и как срещата да продължим?
Сред гробище старо, пустинно - в съзнание пълно със горест,
под мъртва луна бях в саван аз - сияне от мъртви лъчи,
всеки миг се превърна в столетие, и треви се стремяха нагоре.
Отчаяние бледно низпадна с безжизнени хладни очи.
——————————
Антология на жълтата роза, 1939 г.
