БРЕГОВЕ НА САМОТАТА

Дафинка Станева

БРЕГОВЕ НА САМОТАТА

По бреговете си на самотата
живея като чайка, камък, мида.
Сред приливи и отливи се мятам
ту в залив тих, ту в поход към Колхида.

Любовен спомен с бриза лек долита,
по плажовете младостта ми тича.
Раздели после боцкат ми петите,
към дъното ме мъката повлича.

И неведнъж в изпитаните мрежи
улавям родни амфори със слава.
Но в мен проплаква мисъл безнадеждна,
че вражата ескадра приближава.

Безсилна с морските вълни въздишам,
линеят бреговете ми богати.
И чувствам се безродна и излишна -
изгубила платната си фрегата.

Изтича времето ми. Древен пясък,
тъгата неусетно ме превзема.
И всекидневния безсмислен крясък
със мъдростта на камъка приемам.

И нищо, че житейският ми флагман
не винаги лети с попътен вятър -
в съдбовния маршрут аз пак ще плавам
към свойте брегове на самотата.

19.04.2012 г.


СМЪРТТА НА БАЛМОНТ*

                     Я буду петь… Я буду петь о солнце
                     В предсмертный час!
                                                           К.Балмонт

Ти днес не срещна слънцето, поете -
тъжи над теб дъждът.
Над гордото чело икона свети
и ангели кръжат.

Париж потръпва под шинел военен,
зли маршове кънтят.
Безмълвно с тебе се сбогува Сена
в последния ти път.

Духът ти светъл полетя на изток.
Там, разпната на кръст,
Русия пак воюва с Антихриста
с пречупения кръст.

Камбанен звън самотно ще отекне
над Ноази ле Гран.
Над тебе Господ кротко ще протегне
всемилостива длан.

Дъждът на времето да не удави
словата - твой завет.
И ти да светиш незабравен
в стиха:”Я буду петь!”

—————————–

*Поетът Константин Д. Балмонт умира на 23.12.1942 година в окупирания от националсоциалистите Париж, в предградието Ноази ле Гран, където е погребан. На погребението му няма нито поети, нито почитатели, присъствали само няколко души, валял силен дъжд…
                                                                               Из биографията на Балмонт


ЧЕСТ

                 Наши мертвые нас не оставят в беде…
                                                          Вл.Висоцки

Въздиша Алепино* в летния зной,
след жътва почива земята.
Не чули молитвите за упокой,
сред бурен изгниват къщята.

Пак ябълки зреят. Старици - брези
за мъката брод не намират.
А кладенец мъдро небесни сълзи
за хората жадни събира.

Във селското гробище, в родния кът
лежи Владимир Солоухин.
Над гроба му птици за малко ще спрат,
ще шушнат дърветата глухо.

От снимката гледат ме руски очи,
събрали простори и бездни.
Писателят вече отдавна мълчи,
но словото живо не чезне.

Той буди душите в Русия и днес,
притихнал в земята си родна.
Спокоен. Постигнал високата чест
да гледа в очите народа.

—————————–

Алепино* - родното село на Владимир Солоухин


БАЛАДА ЗА ПОЕТА

Недоизпял последната си песен
и непростил се с птици и нивя,
в съдбовна битка за стиха си честен
Поетът стихна в родната земя.

Надува вятър тъжните кавали.
Помръкнало, тракийското поле
понася нежния акорд печален
за Павел Матев - светлия поет.

Орисан да възпява топлината,
той не дочака пролетния взрив,
когато над житата в синевата
би полетял - възвишен, мълчалив.

Познал любов и страст, и мъдра есен,
Поетът спря на своя вечен бряг.
Днес като сетен благослов небесен
за него падна кротък девствен сняг.

И спотаила скръбните си вопли,
пръстта като след оран задимя.
Сърцето на поета ще затопли
дори скованата от студ земя.


СТРАДАНИЕТО

Като че забравили сме думата „страдание”
затрупахме я с пластове мълчание.
Бодряшки розовите очила надянали,
заменяме я гузно с „оцеляване”.
А то - страданието - като зимен вятър
всепобеждаващо и всеобхватно -
прониква в нас, в животеца ни кратък
и ни притиска в мъртвата си хватка.
Страданието, българското, броди
далеч от депутати и синоди,
в очите безнадеждни на децата,
заровили мечтите си в гетата.
То тлее в инвалидната количка,
то псува политическата жмичка,
мълчи пред достолепните паради,
с дрогирано момче в калта пропада.
То ражда малолетните палачи,
гори в очите им,
                   забравили да плачат…
А ние в грижата за хляб насъщен,
без ропот губим светлата си същност.
Дивим се пред Юго и Достоевски
и коленичим пред духа на Левски,
но на света - и алчен, и разюздан -
подаваме и другата си буза.

Не търсейки в света „сполука бърза” ,
страданието с хората те свързва -
излез, поете, от печалното мълчание
и бий камбаните ни
                    за светото състрадание!


ГРАДЧЕ НА ЛЮБОВТА МИ

Градче на любовта ми, всяка нощ
при мене идваш - спомен неотемен.
След делника кипящ - добър и лош -
ти в дреха романтична се пременяш.

И тръгвам аз по улици с липи,
които шепнат спомени и тайни.
А вятърът - от Дунав волност пил,
в реката разпилява ги нехайно.

Със южния си тембър Азнавур
ще ме повика в кафене без име.
Рефренът на живота „Моn аmour ”
в мен ще ликува - стих със звучна рима.

И в този отреден за спомен час
ще дойде той - мъжът от Бог изпратен.
На любовта под праведната власт
да продължим по пътя на съдбата.

И нежността - неудържим мусон -
ще духне делничните мои драми.
А аз ще шепна като в стар шансон:
„Спи, лека нощ, градче на любовта ми!”


ПРЕДЕСЕННА ЛЮБОВ

Септември махна с лястовиче сбогом,
подгони златния табун на лятото.
На времето конете в изнемога
у нас неукротени гриви мятаха.

Разкъсали зелените одежди,
към тротоара кестени политаха.
В съдбовната предесенна надежда
незрими паячета ни оплитаха.

В пределите на любовта, честити,
сърцата в слънчев танц се залюляха.
И в този луд неравноделен ритъм
узрели чувства като кестени валяха.


БЛИЗОСТ

С теб разстоянията ни сближават -
противно на физичния закон.
В превзетата от любовта държава,
преминали през своя Рубикон.

С копнежи, прелетели километри,
с пленени думи в интернет-режим,
отдавна не във възрастта на Вертер,
епистоларно в стихове тъжим.

А щом се срещнем, ще горим самотни
зад думите на деловия стил.
С ням упрек към сърцата неграмотни
на чувствата си зноя ще пестим.

Ще давим порива в безсънни бездни,
сто мълнии ще угасим в кръвта.
Но пак, но пак в душите многозвездни
галактики от нежност ще цъфтят…


САМОТНАТА ЖЕНА

И нейното разпятие започва в петък.
След работа прибира се сама.
Не бърза. Няма тя кому да шета -
пак само котката я чака у дома.

Самотната жена безцелно ще обходи
с тълпата магазин след магазин.
А в кафенето, седнала до входа,
ще дави мъката с тютюнев дим.

Тревожно ще поглежда към звездите
над тръпния от нежност булевард.
За кой ли път тя себе си ще пита:
“Къде е той - любовният буквар?”

По навик стар коняк ще си налее
и ще осъмне в старото кресло.
Не мъжка ласка - телевизорът ще грее
до съмване студеното легло.