Константин Балмонт

превод: Георги Михайлов

Тиха вечер въздъхна над стария лес безмятежно,
от луната провисна игрив лъчезарен конец
и звездите, изгрели, трептяха тъй слабо, тъй нежно,
сякаш би погасил светлината им слабият нощен ветрец.

Но далеко алеите мълчаха тъй странно и хладно,
кат мъртва стомана лъщеше реката в нощта,
и за нещо невнятно, безцелно и тъй безотрадно,
сякаш пееше жално над влажния пясък тръстта.

А в бледни прегръдки там родни две сенки трептяха
и забрава жадуваха, сключили щетно ръце -
сякаш може с блаженство в скръбта да намерят утеха,
сякаш може да люби и чуждото хорско сърце.

——————————

сп. „Листопад”, г. 2, кн. 16-17