Из “За Марина Цветаева”

Ариадна Ефрон

превод: Татяна Любенова

Как е възникнала дружбата на Марина Цветаева с Балмонт, не помня: струва ми се, че тя винаги е била. Има човешки отношения, които започват не отначало, а сякаш от средата и които не могат да имат край. Те продължават и продължават, преминават изходното несигурно време на взаимното опознаване и намиране на общото, избягвайки разочарованието.
Това е праволинейна, продължаваща дружба, това е непрекъсната дружба и тази непрекъснатост бе несвойствена за Марина, която винаги се е движела по неравни пътища.
Преди всичко, тя прекалено горещо се увличаше в хората, но не охладняваше толкова бързо към тях. (Но какво означава за поета “прекалено”, ако това не е неговото естествено състояние!). Тя ги издигаше прекалено високо, в приоблачните висини, за да не се поддава на изкушението да ги свали от там; прекалено украсяваше техните качества и достойнства, които бяха длъжни да притежават, не виждайки тези, които те може би притежават наистина… Не женско беше това нейно качество! – защото “украсяваше” тя не себе си, а другите, и, по мъжки, без превземки – така изглеждаше самата тя, струва ми се. И в тази нейна душевна, човешка несуетност, прямота и негримираност, откритост, се таеше една от причините за нейните разминавания и раздели, и – раждането на нейните стихове – като сеизмограф на вътрешните й сривове.
От какво беше породена дружбата й с Балмонт – толкова дълга, без сривове и спадове, свързваща именно тези двама поети?
Първо, поетическото въображение на Марина просто не намираше храна в Балмонт, който вече беше, впрочем, както и самата Марина, максимално изражение на самия себе си, на собствените си възможности и невъзможности. Той, както и тя, съществуваше в превъзходна степен, към която няма какво да прибавиш.
Второ, различната стихийност, различните мащаби и различната дълбочина на тяхната творческа същност беше толкова очевидна, че това изключваше дори и възможност за стълкновения: най-хубавото, най-голямото, най-силното Марина изискваше само от родствените й поети.
Двамата, те, бяха поети “по Божия милост”, но Марина винаги стоеше на кормилото на своето творчество и владееше стихията на стиха, също като при Балмонт, тя го владееше изцяло.
За никого – както за първите киноактьори! – не е имало до революцията толкова легенди, колкото са се родили за Балмонт, галеник на поетическата мода. И за младата Цветаева той е изглеждал като митично, приказно същество. Октомври я среща с живия и безпомощен (макар и необичайно деен!) човек, чиято звезда с космическа скорост вече се е устремила от зенита към залеза. Това е било достатъчно за Марина, за да подаде тя веднага своето рамо – на помръкващата слава, обреченото дарование, настъпващата старост…
Легендарният Балмонт и приличал, и не приличал на себе си. Изискаността на неговата реч, ефектната му поза, гордата осанка, високомерно повдигната брадичка са му били вродени, а не придобити; той се е държал винаги така, във всяко положение и обкръжение, при всякакви обстоятелства, до края. В същото време, той се оказва неочаквано слаб телом, не толкова здрав и як, с меки, не точно като на портретите му, черти на лицето, под много високо чело – подобен на испански идалго.
Така неочаквани бяха и Балмонтовата простота, пълното отсъствие на парадиране, както и липса на излишно разливане и цветистост в разговорите: речта му беше стегната, точна и остра. Говореше отривисто, сякаш отхапвайки всяка дума от фразата.
Макар вече с почти старческа незащитеност пред живота, той го приемаше с едно младежко безгрижие, такъв, какъвто е; лесно се обиждаше, обидите преглъщаше и трупаше в себе си, като огромен пес дъждовните капки.
Балмонт принадлежеше към тези редки хора, с които вече зрялата Марина беше на “ти” – на живо, а не чрез писма, както да кажем – с Пастернак, който, по време на тяхната писмовна връзка, почти не е познавала лично; или Рилке, с когото си е писала, но не се е срещала никога. Марина не обичаше побратимяванията; обръщението на “ти” беше за нея (с изключение на обръщението към децата) волност и чисто поетическа условност, но в никакъв случай допустима в просторечието. Преминавайки на “ти” с Балмонт, Марина стана на “ти” с всичките му трудности и неиздръжливост; да помага на другите й беше винаги по-лесно, отколкото на себе си; за другите тя планини можеше да премести.

През първите години след революцията Балмонт и Марина се изявяваха на едни и същи литературни вечери, срещаха се в едни и същи домове. Много често това ставаше у голямата приятелка на Марина – Татяна Фьодоровна Скрябина, вдовицата на композитора, красива, печална, грациозна жена, в дома на която се събираха хора, изкушени от изкуството. Дъщерята на композитора и Татяна Фьодоровна бяха заедно, както ние с Марина. След смъртта на майката през 1922 година, заедно с баба си – белгийка, и по-младата си сестра, Ариадна Скрябина, тогава още не съвсем девойка, заминава зад граница. Двайсет години по-късно, майка на три деца, тя стана прославена героиня във френската Съпротива и загина с оръжие в ръка в схватка с хитлеристите.
Пред нашите очи домът на Скрябини започна да се превръща в музей; семейството предаде на държавата първо кабинета на композитора, в който всичко е оставено така, както е било приживе, и в тази огромна стая, с големи прозорци, гледащи към градина, с цъфтящи в нея до средата на лятото храсти, започнаха да идват първите немногобройни туристи.
Почти винаги и почти навсякъде Балмонт бе съпровождан от своята съпруга Елена, мъничко, слабичко, екзалтирано същество с огромни, с рядък теменужен цвят, очи, винаги устремени към съпруга й. Тя беше като неугасима светлинка над чудотворна икона, през цялото време трептеше и излъчваше светлина около него. Марина ходеше с нея по опашките, впрягаше се в моята детска шейничка, за да й помогне да превози замръзналите картофи или случайно намерено гориво; получавайки полагащата се осминка тютюн (махорка), отсипваше половината на “Балмонтик”; той натъпкваше своята великолепна английска лула и блажено димеше; понякога тази лула те двамата с Марина, за икономия на тютюн, пушеха заедно, поделяйки си всмукванията като индийци.
Балмонтови живееха на две крачки от Скрябини и не много далече от нас, близо до Арбат. Като отидеш у тях – Елена, цялата в сажди, снове насам-натам около съпротивляващата се печка, Балмонт пише стихове. Дойдат Балмонтови у нас, Марина пише стихове, Марина и печката пали. Отидеш у Скрябини – там чисто, спокойно и топло – може би защото стихове не пише никой, а печката я пали прислугата…
Когато Балмонтови тръгнаха зад граница – смятайки, че това няма да е задълго, но се оказа, че е завинаги, ние ги изпращахме два пъти: един път у Скрябини, където всички ни гощаваха с картофи с пипер и с истински чай в безукорен порцелан; всички говореха трогателни думи, прощаваха се, целуваха се, но на следващия ден възникнаха някакви неразбории с естонската виза, и отпътуването бе отложено не за дълго. Окончателното изпращане бе в пълна бъркотия: тютюнев дим и неугаснал самовар, оставен в жилището на Балмонт, в блъсканицата, напускащият цигански табор. Имаше много изпращачи. “Марина беше най-веселата от всички, седящи край тази маса. Разказваше истории, смееше се и въобще беше толкова весела, сякаш искаше с това да заглуши раздялата” – записала съм тогава в своята тетрадчица.
Но душата на Марина беше смутна, когато тя прекръсти Балмонт за път, който се оказа необратим.
В емиграцията, продължила за Марина от 1922 до 1939 година, интензивността на дружбата й с Балмонт си оставаше неизменна, макар и срещите да бяха през значителни периоди от време – до 30-те години (на ХХ в. – б.а.), когато Константин Дмитриевич и Елена престанаха да търсят щастието в промяната на различни места и страни, и с мъка, както и ние, се установиха в парижките предградия. Тогава ние вече можехме да се виждаме по-често – особено когато Балмонт се разболя.
Трудно е да си представи човек колко тъжно беше неговото постепенно угасване, в каква наистина безпросветна – подсилена и от старостта – нищета. Помагаха им много хора, но винаги недостатъчно и несигурно. Имащите, обезпечените хора се уморяваха да помагат, а бедните – се изтощаваха… И все така продължаваше: постоянството на нищетата, постоянството на безпомощността бяха обкръжени от оскърбителното постоянство на чуждото, ситото, здравото – и затова красиво, изящно – като начин на живот. Към витрините, покрай които Марина минаваше, искрено незабелязвайки ги, Балмонт се прилепваше като дете и като дете го уговаряше и отвличаше от тях вярната му Елена.
Болестта на Балмонт постепенно го откъсваше от повърхността на живота и той все повече се вглъбяваше в себе си, обитаваше в един свой безсловесен и неизразим, непонятен за другите Океан, в хаотичният прамир на собствената си поезия.
За последен път видях него и Елена в Париж, през зимата на 1936 – 1937 година, у приятели. Рижавата Балмонтова грива бе пооредяла, посивяла, и от посивяването бе придобила неземен розов оттенък. Погледът му бе изгубил остротата си, движенията – точността. Главата му, обаче, си оставаше все така изправена, както и преди, макар и тежките бръчки да теглеха лицето му надолу, към земята. Той делово и отчуждено се хранеше. Елена седеше до него, почти безтелесна, изправена като тояга, както и бе служила на този странник.
- Марина – каза изведнъж Балмонт, царствено прекъсвайки общия разговор, – когато ние дойдохме тук, аз видях високо дърво, с корона, кръгла като облак, цялото звънящо от птици. Прииска ми се да се покатеря на самия му връх, а тя (с жест към Елена) – се вкопчи в мен и не ме пусна!
- И правилно е постъпила – ласкаво се отзова Марина. – Ти си Жар-Птица, а на това дърво са просто птици: врабци, врани. Те може да те накълват…

бутон за сайт