Литературен свят

Юлия Друнина

Юлия Владимировна Друнина, руска поетеса, е родена на 10. 05. 1924 г. в Москва в семейството на Владимир Друнин, учител по история, когото малката Юлия боготвори, и Матилда Борисовна, училищна библиотекарка. Живее в комуналка, бедно, но отрано се приобщава към високата култура. На 11 години прописва стихове. Тя е от поколението на “Млада гвардия” и Зоя Космодемянска, расте с идеали и стремеж към подвиг и дори гибел за Родината. Учи в московско училище, след началото на войната се записва доброволка на 17 години /а вземат в армията при навършени 18!/ в санитарна част, ранена е и става курсант в училище за млади авиоспециалисти. Отново е ранена, прави неуспешен опит да постъпи в Литературния институт “Максим Горки”. Войната възпитава в нея желязна воля и спартанска издръжливост – на военна тематика пише през целия си живот, а класическият й стих е зареден с жизнелюбие и патриотизъм. Воюва, ранена е за трети път и призната за негодна да продължи военната си служба през ноември 1944 г. Двадесетгодишна, тя се връща в Москва и без приемни изпити започва да посещава Литературния институт, завършен чак през 1952 г. През 1944 се омъжва за поета Николай Старшинов, с когото се разделя официално през 1960 г., запазвайки приятелските си отношения с него. Приета е в Съюза на писателите едва при втория опит, през 1947 г., /до тогава дълго възпрепятства това Константин Симонов/, с поддръжката на поета Александър Твардовски, като с течение на годините се издига до секретар на писателския съюз. По време на борбата с космополитите излиза с критика срещу Павел Григориевич Антоколски, обявил я преди това за бездарна и предложил да я изключат от Института като “творчески несамостоятелна”, след като поетесата отхвърля неговото нагло ухажване /по спомени на Н. Старшинов/. Това не й прощават и не го забравят… Превежда български и казахски поети. Награждавана с ордени и медали – “За храброст”, “За отбраната на Москва” и др. Автор на книгите: “Във войнишки шинел” /1948/, “Стихове” /1952/, “Разговор със сърцето” /1955/, “Вятър от фронта” /1958/, “Съвременници” /1960/, “Тревога” /1963/, “Ти редом” /1964/, “Мой приятел” /1965/, “Страна на младостта” /1965/, “Избрана лирика” /1968/, “Ти ще се върнеш” /1968/. През 1969 г. на нейно име е кръстена новооткрита малка планета. През 70-те излизат сборниците й “В две измерения” /1970/, “Няма любов нещастлива” /1973/, “Светлокосият войник” /1973/, “Окопна звезда” /1975/, “Избрано” /1977/ и др. През 80-те се появяват “Женско лято” /1980/, “Бели нощи” /1980/, “Избрани произведения в 2 тома” /1981/, “Животът продължава” /1981/, “Верни на обетите” /1983/, “Това име…” /1984/, “Снежна буря” /1988/, “Пелин” /1989/ и др. Сред прозаичните й произведения се открояват повестта “Алиска” /1973/, “Родом съм не от детството” /1973/, автобиографичната й повест “От тези върхове” /1979/, публицистиката й, философските й очерци. Избрана е за депутат във Върховния съвет на СССР през 1990. Единственото й желание е да защитава интересите на армията, на оцелелите ветерани от Отечествената война и бойците от Афганистан. Разочаровайки се от събитията, разбирайки, че нищо съществено не може да промени, че е попаднала в “говорилня”, Друнина престава да посещава заседанията и излиза от депутатския корпус. Т.нар. перестройка за нея се оказва кошмар. През събитията от август 1991 г. е сред защитниците на “Белия Дом”. Но скоро еуфорията угасва. Надеждите рухват. А след три месеца си отива от живота по своя воля… Самоубива се на 21. 11. 1991 г. в село Красная Пахра, край Москва. В едно от последните си писма отронва: “Ако Бог съществува, Той ще ме разбере.” Преди грижливо обмисленото си самоубийство, пише обстойни писма до близките си, до Съюза на писателите, до милицията, до редакторката на новия й ръкопис Виолета, вдовица на поета Сергей Орлов и нейна приятелка. Оставя и лаконична бележка до зет си на вратата на вилата, където след приемане на сънотворни, се отравя с автомобилни газове: “Андрюша, не се плаши. Извикай милиция и отворете гаража”. По нейно желание е погребана при своя втори съпруг, драматурга Алексей Яковлевич Каплер /1904 – 1979/ в гробището на градчето Стари Крим. И в наши дни стиховете й се преиздават и са любими на хиляди читатели. На български език стиховете й са превеждани от Блага Димитрова, Константин Павлов, Кирил Кадийски и др.

Публикации:

Поезия:

Жалко – пролетта е близко/ превод: Константин Павлов/ брой 3 ноември 2008

ОТ ЛЮБОВ СЕГА НЕ СЕ УМИРА…/ превод: Диана Павлова/ брой 17 февруари 2010

НЯМА ЛЮБОВ НЕЩАСТЛИВА…/ превод: Диана Павлова/ брой 18 март 2010

ОЧАКВАХ ТЕ/ превод: Диана Павлова/ брой 20 май 2010

СЕГА НЕ СЕ УМИРА ОТ ЛЮБОВ/ превод: Дафинка Станева/ брой 31 юли 2011

СТРАХ МЕ Е ДА СЕ СЪБУДЯ НОЩЕМ…/ превод: Константин Павлов/ брой 40 май 2012

КАК ДА СЕ ОБЯСНЯВА/ превод: Пенчо Симов/ брой 43 септември 2012

ЕДИН БОЙ СЪМ ВИДЯЛА РЪКОПАШЕН…/ превод: Андрей Германов/ брой 46 декември 2012

РУСКИ ПОЕТЕСИ - ХХ ВЕК/ превод: Красимир Георгиев/ брой 50 април 2013

ВЕТЕРАНИ/ превод: Найден Вълчев/ брой 51 май 2013