Димитър Кенанов

Московчанката Юлия Владимировна Друнина е от достойния ред на фронтовото поколение руски поети и писатели. В моята ел. книга Янко Димов и очерка „Триптих. Поезията на Янко Димов” в майския брой на ел.списание „Литературен свят” сложих няколко прискръбни редове:

И тук не мога да не добавя тъжна приписка за Юлия Друнина от поколението на съветските фронтови поети.

Тя, крехката девойка, издържа на преживяното и видяното от страшните, от кървави фронтови денонощия, но не издържа на Горбачовата „перестройка” и кощунственото очерняне на мъртвите и живите участници във Великата отечествена война („Я порой себя ощущаю связной// Между теми, кто жив// И кто отнят войной”).

През 1991 г. Юлия Друнина си отива от този свят: „Ухожу, нету сил…//Как летит под откос Россия,// Не могу, не хочу смотреть!”

За участта на Юлия Друнина научих от издадените нейни избрани стихотворения и проза: Память сердца (Москва, „Эксмо”, 2008). Вътре в книгата пазя касовата бележка от руската книжарница в центъра на Талин, Естония, където е отбелязан денят на закупката: 30 декември 2007 г., 16.24 часа.

Оттогава до днес няколко пъти се връщам към творчеството на Юлия Друнина като словесен ключ към съкровения на изградено мирогледно пространство, определящо нейното поведенско битие, личностно и социално.

В съставен от мене конспект с програма по университетската дисциплина „Народопсихология” съм поставил проблема: адаптиране (приспособяване) към физическата и социалната среда.

В редица случаи адаптацията към променена социална среда е много по-трудно осъществима, отколкото адаптацията към живота в променена физическа среда.

Има две силни хоризонтални опори, които ценностно определят смисъла да се живее: Любовта към род и Родина, Любовта към дома, олицетворяван от семейството, от любимия човек.

Юлия Друнина първо загубва другаря до себе си. Ето горчивата изповед:

* * *

А. К.

Как мы чисто,
Как весело жили с тобой!
Страсть стучала в виски,
Словно вечный прибой.
И была ты, любовь,
Полыхающим летом,
Пьяным маком
И огненным горицветом.

Ничего не могли
Друг от друга таить.
Разорвав повседневности
Серую нить,
Мы попали
В надежные цепи из роз,
Бурных ссор,
Примирений
И радостных слез.

А еще мы с тобой
Были в стане одном
В дни, когда все, казалось,
Летело вверх дном.
Вместе падали в пропасть,
Взлетали вдвоем.
Нас пытала эпоха
Мечом и огнем.

Пусть давно ты лежишь
Под могильной плитой.
Я осталась надежным товарищем
Той,

Что всегда твою память
И честь защитит,
Потому что любовь -
И оружье и щит.

Юлия Друнина не отпуска в отчаяние и безсилие ръце, защото е дъщеря на Русия - нея обича и на нея вярва:

И откуда
Вдруг берутся силы
В час, когда
В душе черным-черно?..
Если б я
Была не дочь России,
Опустила руки бы давно,
Опустила руки

В сорок первом.
Помнишь?
Заградительные рвы,
Словно обнажившиеся нервы,
Зазмеились около Москвы.
Похоронки,
Раны,
Пепелища…
Память,
Душу мне
Войной не рви,
Только времени
Не знаю чище
И острее
К Родине любви.
Лишь любовь
Давала людям силы
Посреди ревущего огня.
Если б я
Не верила в Россию,
То она
Не верила б в меня.

След 1985 г. за себе си Юлия Друнина постепенно се уверява, че губи същността на познатата от времето на митологичния Антей стожерна идеална опора - целостта на родната земя.

Следвоенна Европа отхвърля статуквото след 9 май 1945 г. - Берлинската стена пада. Съветският съюз е разграден. „Желязната завеса” я няма. Както у нас, границите се отварят и предаващи се, отказващи се („тех, что сдались”) от род и Родина, тръгват на Запад и отвъд Океана за „сладък живот” (сякаш заглавие на филм от Федерико Фелини):

Вот и нету ровесников рядом -
Не считаю я тех, что сдались.
Почему им „под занавес” надо
Так цепляться за „сладкую жизнь”?

Разве гордость дешевле опалы?
А холуйство - спасательный круг?..
Я устала, я очень устала
Оттого, что сдаются вокруг.

И Юлия Друнина предизвиква своя „Съден час” (1991). Ето прощалните, раздиращи сърцето, стихове:

СУДНЫЙ ЧАС

Покрывается сердце инеем -
Очень холодно в судный час…
А у вас глаза как у инока -
Я таких не встречала глаз.

Ухожу, нету сил.
Лишь издали
(Все ж крещеная!)
Помолюсь
За таких вот, как вы,-

За избранных
Удержать над обрывом Русь.

Но боюсь, что и вы бессильны.
Потому выбираю смерть.
Как летит под откос Россия,
Не могу, не хочу смотреть!

В записка до Владимир Савелев личното решение се доизяснява още: „Почему ухожу? По-моему, оставаться в этом ужасном, передравшемся, созданном для дельцов с железными локтями мире такому несовершенному существу, как я, можно только имея крепкий личный тил… А к тому же потеряла два своих главных „посоха” - ненормальную любовь к старокрымским лесам и потребность „творить”…

Да, „старокримските лесове” са вече достъпни, а Русия издържа на разрухата - Юлия Друнина е вярвала в тази втора след 1945 г. победа („За избранных // Удержать над обрывом Русь”)

…Книгата „Паметта на сърцето” вмества многообразни и ценни свидетелства за таланта и гражданската съпричастност на Юлия Друнина. Напр. за обяснението на нейната поетика твърде много говори искането към Музата не за закрито/сложно, а за открито/просто словописане:

Я музу бедную безбожно
Все время дергаю:
- Постой!-
Так просто показаться „сложной”,
Так сложно, муза, быть „простой”.

Ах, „простота”! -
Она дается
Отнюдь не всем и не всегда -
Чем глубже вырыты колодцы,
Тем в них прозрачнее вода.

За беззащитно вътрешно пространство мълви епиграфът към повестта „Алиска”, зает от „Малкият принц” на Антоан дьо Сент-Егзюпери: „ Если хочешь, чтобы у тебя был друг, приручи меня/Ако искаш да си имаш приятел - опитоми ме!”

Както Марина Цветаева, Юлия Друнина също се обръща към Анна Ахматова не просто с признание на нейната изключителна дарба, а с неоправдано боготворене, което не позволява дори да телефонира на знаменитата си съвременничка:

АХМАТОВОЙ

Я была современницей Анны,
Я могла позвонить бы ей, но
Сердце вдруг набухало, как рана,
И в глазах становилось темно.

Разве смертный звонит богине?
Шла она, завернувшись в пургу…
Но поныне, поныне, поныне
Я себя оправдать не могу!

Не върви ли Отвъд Юлия Друнина, като Анна Ахматова - „завернувшись в пургу”.
А аз, Юлия Друнина, нямаше да мога да се оправдая, ако не бях написал тези редове в навечерието на сигурно Вашия най-велик ден: Девети май, първият ден на мира, на Победата…

Велико Търново,
6 май 2020 г.