Юлия Друнина

превод: Константин Павлов

***

Жалко – пролетта е близко,
а заминавам в града.
По езерата планински
звънко се пука леда.

Над равнината хълмиста
стапят се преспите сняг,
вятърът става неистов,
както кръвта – в своя бяг.

Трудно се вечер заспива,
слушам как тихо в нощта
тесните пъпки избиват
в неукротими листа.

Нега по зимния спомен
в пролетна радост искри…
Гарван комично достоен
гази в следите от ски.

***

Дните си вървят с походка жива,
в безпорядъчна тълпа шумят.
Нещо ставам много пестелива,
чак скъперница по някой път.

А доскоро щедро разпилявах
часове; годините дори.
Ден отлитнал? Нека отлетява.
Минала година? Да върви!

С мен, безгрижната, какво се случи?
Как така пресмятам всеки миг?
Старостта ли на това ни учи –
този стиснат, пресметлив старик?

***

Смиряваме се с мисълта за края,
привикваме от детство със смъртта,
Затуй, макар присъдата да зная,
не ми смразява ужасът кръвта.

Но, скъпи, като си помисля само,
и ме пробожда оглушаващ страх:
един за друг в света живеят двама,
а си отива пръв един от тях…

ЗА СНЕЖНИЯ ЧОВЕК

Векове и епохи летят, но имало неподвижно време
на шест хиляди метра, в безмълвните ледени висоти.
Броди под облаците самотно и странно племе.
Нашето минало броди – дива орда с човешки черти.

Нещо смътно към нашите селища все ги примамва,
гледат ни отдалече – погледът натежал.
Може би – знаем ли? – в тъмните мозъци пламва
мъка по братята, пронизителна жал?…

И през юли под облаците е мразовито,
вятър под пропасти, огнени шипове лед.
Дълги ръчища провесил, с походка превита,
от пещерата излиза загадъчен силует.

Върху камъка той застива – отломък от други ери.
Гледа смръщен в небето самолетния бяг.
Малкото тихо скимти – жално гласчето трепери,
в ужас пред “дракона”, крие се в преспата сняг.

С рев ТУ – 104 зад облаците се скрива.
Вятърът също така реве, в същия този пещерен век…
Колко чудеса по света, колко загадки извират!
Дълго подир самолета се взира един снежен човек…

Чудото нас ни привлича – така е било отдавна,
всеки, капка макар, има в жилите поетична кръв.
Много искам в снежния човек да повярвам,
много – дори и да няма такъв…

ГОЛИЯТ КРАЛ

Има празник в града: тръбят фанфари,
бърза, тълпи се народ –
иде кралят ни, кривоногият, старият,
гол като в баня, но горд.
Той е гледка и смешна, и жалка,
не помага високият сан.
Люшка коремът си, цял барабан,
тънки крачета – барабанни палки.
Но повтаря му цялата свита:
- Що за камзол! Колко фино ушито! –
Младичка фройлина, ангелски тъпа,
все се възторгва от сухото дупе:
- Що за изящнички панталони! –
тя умилено повтаря с поклони.
А маршалът – като луна глава плешива –
“дантели брабантски” разхвалва живо.
Неуморна е мадригалната свита:
- Прелестно! Мило! Фино ушито! –
Помазаникът божи (иди разбери!),
както го майка родила, върви…
Мили деца, не мислете обаче,
че светът е такъв и, значи –
разните идиоти и подлеци
възвеличаваме за мъдреци,
че поети зовем епигоните кални
(и при това ги зовем “епохални”),
че пример за вярност наричаме Юда –
няма в живота подобно чудо.
Не допускайте, значи, дечица мили,
че съществуват реални сили,
дето ни карат, добре или зле,
да възхваляваме голи крале.

На този ден – 21. 11. 2008 г. се навършват 17 години от смъртта на Юлия Друнина – бел. ред.