СТРАХ МЕ Е ДА СЕ СЪБУДЯ НОЩЕМ…
превод: Константин Павлов
***
Страх ме е да се събудя нощем,
трудно се заспива после пак.
Ще се вслушвам в мишките как пощят
стария, изгнил домашен праг.
И ще слушаш вятърът как мърка
за далечния окопен край…
От какво се появи такава мъка,
сякаш вече няма месец май?
Сякаш повече не вярвам свято,
че през пролетен нечакан миг
ще изохка радостно вратата
и бледнеейки, ще се яви войник.
1945
НА ПРИЯТЕЛЯ
Стръмно извити вежди.
Стиснати зъби плътно.
Твърд, упорит перчем.
Тъжно-мрачно чело.
Целият ти си сякаш
тъмен и неуютен,
правилен и голям,
необитаван дом.
Свиваш ресници бързо,
срещнеш ли поглед чужд.
Ласкаво насмешливо
често мисля за теб:
„Кой ще те заобича,
кой ще се в теб всели,
за да грейнат прозорците -
големите ти очи?”
1945
***
Руска вечер.
Дими далнината.
Сред тревите парче от снаряд.
От руините скръбни в селата
вее горд и легендарен хлад.
Сякаш над селата пепел древна
иде чингизхански стара чак.
Дъщеричката ми седемдневна
нещо хубаво сънува пак.
Знам съня - пожарите утихват,
оживява възроден леса.
Смръщва се,
въздиша
и усмихва
чудото на всички чудеса.
1946
***
Този спомен не се изтрива,
ще го пази сърцето дълго -
белоруската утрин сива,
оцелелия избен ъгъл -
наш уют след похода нощен.
Ручейче труповете прескача.
Върху обшивката кожена
обгорял танкист кряска мрачно.
Весело трака военната кухня,
„комсомолският бог” ядосано мънка:
- Ето, казва, краката ми се подуха,
ето ботушите не мога да смъкна…
Мъртви звезди.
Села изгорели.
Под простреляните шинели
сънища неспокойни се мятат.
Без шинели, куртки, еполети
всеки в родния дом си замина -
от окопи на хладни пролети,
от окопи на жарки зими.
Но сред градските шумове, живо,
мой другарю, ще бъде дълго -
белоруското утро сиво,
оцелелият избен ъгъл.
1947
***
Връщайки се след войната в къщи,
аз изпитвах непонятен срам
от износените си ботуши,
от шинела прашен и съдран.
А сега се чудя как тогава
е било възможно да гнети
дупката барутна на ръкава,
огнените и железните следи…
1948
***
И ето, очите затварям, и пак
затъмнена те виждам,
военна Москва. И влак подир влак
ешелони прииждат.
И ето наяве, а не в паметта,
зажумявайки - виждам
как се връща при мен младостта,
поскърцвайки с ботуши.
1948
СНЕГОВЕ, СНЕГОВЕ…
Навсякъде дълбоко е навято.
Белеел се снегът нашир и длъж.
Отдавна ли бе времето, когато
скриптеше под ботуша чужд?
Понякога сама не знам дали е
действителност или кошмар в съня…
Напомнят само братските могили
за страшната война.
Вали, вали… Минава облак ниско
и струва ти се - в следващия миг
ще се докосне той до обелиска
и на парцали ще се приземи.
1953
***
Ах, детство! Исках както му е редно
с момченцата да се равнявам аз.
Но смелостта ми считаха за вредна:
„Момиченце си!” - маминият глас. -
Къде по покривите горе лазиш,
вземи бродерията, ето стол.”
И слизах, преизпълнена с омраза
към своя женски, слаб, прекрасен пол.
Ах, детство! Бяха упреци безбройни -
гълчи ни мама, таткото мълчи…
Но обгориха ветровете бойни
лицата и сърцата ни девичи.
„Момиче си!” - говореха за мене,
когато казвах в онзи тежък миг,
че ще вървя, по призива военен,
на фронта като редови войник.
Родината реши тогава спора -
кажи ми, памет, сякаш онзи ден
заминахме с момченцата от двора
и влязохме в окопа задимен?
И никой от великата година
„жена бе” - няма да ме назове.
Благодаря за радостта, родино,
да бъда равна с твойте синове!
1956
В ЗАЛИВА
Чайки кресливо ято
в морската пустота.
Горски вятър в листата
шушне за есента.
Пази спомени близки
заливът уединен.
Вълните мятат с плисък
ръждиви патрони в мен.
Очите с ръка засланям и
гледам стръмната рът.
Руски моряци, отдавна ли
се оттегляхте в този път?
От Карадаг чак поели,
пълзешком, а след тях - смъртта.
В морски възел се сплели
отчаянието и храбростта.
Те ранените влачели
и отстъпвали с бой.
В ниското долу плачел
синият морски прибой.
Вярвали всички свято -
в боя не са сами -
ария идва, която
обръчът ще сломи.
Командирът хриптял: „Братлета,
давайте пълен докрай.
Залпово нещо просветва -
наша ескадра е май.”
А от ескадра в морето
нямало даже следа -
в Севастопол била, където
бой се разгарял сега.
Пустинни вълни ревели….
В схватките със смъртта -
може би истински мерим
вярата си и верността.
Вярат ни в родината,
във великата земя,
ние бяхме убивани,
вярата - оживя!…
1959
РЪЖДА
Твоят смях обичах, твоя говор,
за душата ти аз се борех.
А душата ти чужда била -
цялата в ръждавина.
Но казваше любовта:
- Що за беда?
Аз ръждата ще победя!
Бяха бури.
Затишия бяха.
И пожари, пожари горяха!
Но се оказа след всичко -
в този огън била съм самичка.
А ръждата остана ръжда -
между двете души - ръжда.
1959
***
Момък тръгваше на война,
сбогом взе си със свойта страна -
боевете се водеха вече
не на руска земя, а далече.
Незимерно щастлив беше той,
че отива на истински бой -
как мечтаеше той да порасне,
за да тръгне по пътя опасен!
Но се случи, че младата кръв
бе пролята при боя му пръв -
край норвежките странни фиорди
новгородско момче падна гордо.
Много герои умряха без страх,
чест и слава на всеки от тях,
но сега този помен го правя
за героя с безименна слава.
1960
НАСТАВЛЕНИЕ КЪМ ДЪЩЕРЯТА
В този свят да сбъркаш е човешки,
щом живееш, срещаш се с греха.
Само, дъще, нека тези грешки
бъдат от богатство на духа.
Искай всичко - не е там бедата,
нищо да не искаш туй е смърт.
Често дълго дирим в тъмнината
верния, единствения път.
Но откриеш ли се - не се отбивай,
майка си за помощ не търси…
Искам много чиста и красива
във труда и любовта да си.
Може да те мамят най-горчиво,
трудно е, но… ще издържиш.
Лошо е да „любиш” пресметливо,
да таиш в сърцето си лъжи.
Не бъди с виновните жестока,
щом виновна си - признай защо.
Хора сме, а не машинна стока,
не играчка - а живот е то.
1960
„ В ШИНЕЛКАТА ПО ТЯЛОТО УШИТА..”
„В шинелката, по тялото ушита,
тя всички бури фтонтови изпита…”
Чета, чета и смешничко ми става:
такива в киното ги имаше тогава
или в новелите, простете, тилови,
или тук-там около щаб прифронтови.
По-други бяха нашите девици -
онези в огъня; не в третите редици.
…От ранно утро танкове отбиваш…
Команда - отдих - лягаш и заспиваш.
Окопът сив - войнишката постеля,
а одеяло - влажната шинела.
По-вярна от шинелата не знам:
едната й пола - дюшек,
а другата - юрган.
Къде ти тук, ушиване, кажи!
Разсъмва пак и танкът пак ръмжи.
Подир това (ако смъртта отсрочи!):
превръзки, болници и прочие…
След мрака на упойки и наркоза
не раните, а мислите тревожат:
„Лежиш си ти, а битката не спира,
другари и приятели умират…”
И ето пак нарамила торбата,
отправяш се по пътя на войната.
Шинелът - до самите ти пети -
къде ти тука кройки, красоти?
Окопът пак - войнишка е постеля.
А одеяло - влажната шинела.
Била ушита? Смешна новина!
Войната не е кино, а война…
1964
ЗВЕЗДАТА НА МАНЕЖА
Ездачът ловък с галещите длани -
година тя го чака всеки ден,
да я пристегне в тънките колани,
да прозвъни с мундщука украсен.
Не се върти сега в галантен танец
върху арената назад-напред -
щом конят стане вече на шестнадесет,
то наши означават шестдесет.
И в пенсия излизаме тогава,
но при животните не е така.
„Овеса тази бабка похабява -
в обоза нека да плете крака.”
И ето я, почти напълно сляпа,
надянва шия в сдрания хомот,
напряга мускулите, тежко шляпа,
влече каруцата с неравен ход.
Оплитал я дъждът в студена мрежа.
Копита болни, кал по цели дни.
Над нея, над звездата на манежа,
изливал каруцарят ругатни.
Товарните - колеги днес - открито
презирали артистката съвсем.
…Като каруцата подрънкват дните,
камшикът парва впития корем.
Но през нощта в обора беден, ето -
невиждаща от слепота и мрак,
издигайки се треперещо на нозете,
опитва се да повалсира пак…
1965
***
Не съм на двайсет, но държа се пак.
От бръчки и сивеене - ни знак.
Обичам раница, обичам път,
а топка рязна ли на корта - смърт.
Сама отида ли на кино, ах,
съвсем момченца ми се лепват -
смях!…
Но в огледалото от ден на ден
друг женски образ виждам отразен -
с товара на войната и смъртта
и нерви в беззащитна голота.
Говоря с огледалната жена:
- За младостта си
поведи война!
Ще победим и този път, нали -
не сме напразно фронтови били!
1965
