Юлия Друнина

превод: Татяна Любенова

***

Само веднъж видях аз ръкопашен.
Само веднъж - наяве. Сто пъти - в съня.
И който казва, че войната не е страшна,
той нищичко не знае за война.

1943 г.

—————————–

***

Не знам къде на нежност съм се учила -
не ме разпитвай за това сега.
Растат в степта солдатските могили,
в шинели груби крачи младостта.

В очите ми - овъглени комини.
Пожари се люлеят днес над Рус.
И с устни нецелувани, невинни,
хлапето изранено хлебец вкусва.

Не! Ние с теб познахме не от сводки
на отстъплението страшната коса.
Пак в огън влязохме със самоходки,
в движение, на бронята качих се аз.

А вечерта, над братската могила,
стояхме със наведени глави…
Не знам къде на нежност съм се учила -
по фронтови пътеки, може би…

1946 г.

—————————–

***

Любовта си ние погребахме
и на гроба й кръст поставихме.
- Слава богу! - въздъхнахме двама.
Но от гроба си тя се изправя,
укорително клати с глава:
- Вие, двама, какво направихте?
Още жива съм аз!

1960 г.

***

Я только раз видаля рукопашный.
Раз - наяву. И тысячу - во сне.
Кто говорит, что на войне не страшно,
Тот ничего не знает о войне.

1943 г.

—————————–

***

Не знаю где я нежности училась, -
Об этом не распрашивай меня.
Растут в степи солдатские могилы,
Идет в шинели молодость моя.

В моих глазах - обугленные трубы.
Пожары полыхают над Руси.
И снова нецелованные губы
Израненный парнишка закусил.

Нет! Мы с тобой узнали не из сводки
Большого отступления страду.
Опять в огонь рванулись самоходки.
Я на броню вскочила на ходу.

А вечером над братскою могилой
С опущенной стояла головой…
Не знаю, где я нежности училась, -
Быт может, на дороги фронтовой…

1946 г.

—————————–

***

Мы любовь свою схоронили,
Крест поставили на могиле.
- Слава богу! - сказали оба.
Только встала любовь из гроба,
Укоризненно нам кивая:
- Что ж вы сделали?
Я - живая!

1960 г.