Юлия Друнина

превод: Дафинка Станева

СЕГА НЕ СЕ УМИРА ОТ ЛЮБОВ

Сега не се умира от любов -
в епохата ни трезво-лицемерна
ти в своя глух хемоглобинов ров
не подозираш болестта неверна.

Сега не се умира от любов -
сърцето нощем само стяга диво.
Към „Бърза помощ” не отправяй зов -
безсилни лекарите рамене ще вдигат:
„Сега не се умира от любов…”

——————————

ТЕПЕРЬ НЕ УМИРАЮТ ОТ ЛЮБВИ

Теперь не умирают от любви -
Насмешливая трезвая эпоха.
Лишь падает гемоглобин в крови,
Лишь без причины человеку плохо.

Теперь не умирают от любви -
Лишь сердце что-то барахлит ночами.
Но „неоложку”, мама, не зови,
Врачи пожмут беспомощно плечами:
„Теперь не умирают от любви…”

ПОРОЕН ДЪЖД

Така се случва: чакаш стих с години -
поетът да прибързва - не върви.
Но бликват думи - чакан дъжд проливен,
когато гинат в сушата треви.

Стихът ще дойде - щедър дъжд сред лято,
дърво и цвят ще цъфнат като в май.
Поетът в страх ще чака суша, вятър.
И все така, и все така без край.

——————————

ЛИВЕНЬ

Бывает так, что ждешь стихи годами -
Их торопить поэту не дано…
Но хлынут вдруг, как ливень долгожданный,
Когда вокруг от засухи черно.

Стихи придут, как щедрый ливень лета,
Вновь оживут цветы и деревца.
Но снова засуха, вновь страх поэта,
Что никогда не будет ей конца.

В ЦИВИЛНИЯ ЖИВОТ

Стареем не само от минали дни,
от грешки горчиви, беди, изпитни.
Сърцето се свива, сърцето боли
от бодване дребно със злобни игли.
Сърцето ли? Даже металът крещи,
а мостът - отвор след отвор се руши.

Макар да си давах заръки през час
да бъда над всяко вълнение, страст.
Сто пъти смирено си давах обет,
сто пъти сърцето отвръщаше: “Не!
Така не умея, не искам така.
За всичко ще плащам със честна ръка…”

Когато тъй рано умират сред нас,
повтаряме скръбно: “Защо?” с гневен глас.
А всичко е просто: металът крещи,
а мостът - отвор след отвор се руши.

 ———–

Гражданка - невоенен, граждански, цивилен живот
През войната се появява изразът:”На гражданке трудились для фронта.”

——————————

НА ГРАЖДАНКЕ

Стареют не только от прожитых лет -
От гарьких ошибок, безжалостных бед.
Как сердце сжимается, сердце болит
От мелких уколов, глубоких обид!
Что сердце! - порою металл устает,
И рушится мост - за пролетом пролет…

Пусть часто себе я давала зарок
Быть выше волнений, сильнее тревог.
Сто раз я давала бесстрастья обет,
Сто раз отвечало мое сердце:”О, нет!
Я так не умею, я так не хочу,
Я честной монетой за все заплачу…”

Когда слишком рано уходят во тьму,
Мы в скорби и гневе твердим:”почему?”
А все очень просто - металл устает,
И рушится мост - за пролетом пролет…

***
Целувахме се.
Плакахме.
И пяхме.
И в бой на нож,
и право в своя бяг,
момичето в шинела си закърпен
ръце разпери в падналия сняг.

О, мамо!
Мамо!
До целта достигнах…
Но там в степта, на Волга на брега
момичето в шинела си закърпен
остана непрегърнато в снега.

——————————

***
Целовались.
Плакали.
И пели.
Шли в штыки.
И прямо на бегу
Девочка в заштопанной шинели
Разбросала руки на снегу.

Мама!
Мама!
Я дошла до цели…
Но в степи, ва волжском берегу,
Девочка в заштопанной шинели
Разбросала руки на снегу.