превод: Татяна Любенова

фрагмент от спомените на бившия съпруг на Юлия Друнина Николай Старшинов

СМЕШНА, НАИВНА, ТРОГАТЕЛНА

Юлия Друнина беше човек много последователен и храбър. Израстнала в града, в интелигентно семейство, тя, въпреки волята на родителите си, още момиче, през 1942 година заминава на фронта. След тежко раняване - парче от снаряд едва не прекъсва сънната й артерия, минава само на два милиметра от нея - отново заминава на фронта като доброволец…

Ние се срещнахме в края на 1944 година в Литературния институт „А.М.Горки”. След лекция, тръгнах да я изпратя. Тя, току-що демобилизиран санитарен инструктор, беше обута във войнишки платнени ботуши, облечена в износена гимнастьорка и шинел. Нищо друго нямаше.

Бяхме студенти във втори курс, когато ни се роди дъщеря - Лена. Приютихме се в малка стаичка, в обща квартира, живеехме свръхбедно, водехме полугладно съществуване.

В бита си Юлия бе, както впрочем и много други поетеси, доста неорганизирана. С домакинстване не обичаше да се занимава. По редакциите не ходеше, даже не знаеше къде се намират много от тях и кой в тях се занимава с поезията. Само веднъж, чувайки, че аз или някой от студентите се кани да отиде в някакво списание, помоли: “Занеси, заедно с вашите, и мои стихове…”

Веднъж я изпращах (още само се срещахме) и отидохме в дома й. Тя се завтече към кухнята и скоро ми донесе чиния със супа. Супата беше силно пресолена, имаше някакъв необичаен тъмно сив цвят. На дъното на чинията плуваха малки късчета картофи. Аз я изядох с голямо удоволствие. След петнайсет години, когато се разведохме и отидохме след съда в ресторант да полеем тази процедура, тя ми призна, че това била не съвсем супа, а вода, в която нейната майка варила необелените картофи. А Юлия, без да знае това, помислила, че това е супа от гъби.

Попитах я: 

- Защо не ми каза за това веднага? 

- Беше ме срам, мислех си, че ако разбереш, ще се развали приятелството ни. 

Смешно, наивно, но и много трогателно…

БЕЗКОМПРОМИСНА

Юлия беше красива и много обаятелна. Привлекателната външност не рядко помагаше на младите поетеси “да пробият”, да попаднат на страниците на списанията и вестниците. На Друнина тя - напротив - често пречеше заради  безкомпромисността й… 

По това време нашумя историята с поета Павел Антоколски. Отначало той много положително се отнасяше към стиховете й. И изведнъж я обяви за бездарна.

После последва рязко изказване на Юлия срещу Антоколски на събрание в Съюза на писателите. То съвпадна с времето на разгрома на (както ги наричаха) космополитите.  Изказването бе възприето от мнозина не само като неблагодарно и подло, но и като антисемитско.

А работата беше в това, че Павел Григориевич се опитвал много настоятелно да я ухажва, а когато тя отхвърлила претенците му, проявявайки своего рода храброст - и още как, какъв учител! - той стовари гнева си върху нея. А реакцията й в отговор на поведението му,  изказването й срещу него бе просто реакция на обидена девойка.

МОМИЧЕТО, КОЕТО ОСКЪРБИЛИ…

А ето още една история. На Юлия позвънил Степан Щипачов, заемащ тогава поста заместник-главен редактор на списание “Красноармеец” и едновременно член на редколегията на списание “Октомври”. Той я поканил да донесе стихове, обещавайки да ги публикува в двете списания…

Аз чаках Юлия на улицата. Не мина и четвърт час, когато тя дотича при мен, зачервена и възмутена:

- Представяш ли се какво беше намислил този стар глупак? Тъкмо влязох в кабинета му и целият се разля в усмивка: “Непременно ще отпечатаме стиховете ви и в “Крайсноармеес”, и в “Октомври” (говореше тъкмо така, произнасяйки вместо “ч” - “щ”, а вместо “ц” - “с”). И седна до мен на дивана. Аз малко се отдръпнах от него, а той отново се приближи и ме прегърна през талията.  Започнах да се дърпам. И тогава той произнесе такава глупашка реч: “Е, защо се боите от нашата близост? За това никой няма да узнае. Но пък на вас за цял живот ще ви останат спомени, че сте била близка с голям съветски поет!…” Аз скочих от дивана и като стрела излетях на улицата…

Разбира се, стиховете на Юлия не се появиха нито в “Красноармеец”, нито в “Октомври”. Искам да завърша тази  история със стиховете на “големия съветски поет”, които повече от добре илюстрират неговото джентълменско поведение:

Да пазите умейте любовта
й двойно я с годините пазете.
Не е въздишка на скамейка тя
и под луната тя разходка не е…

НЕОБИКНОВЕНА

С дъщеря ни Лена неведнъж са ни питали за причините за нейното самооубийство. Еднозначен отговор на този въпрос няма. Причините са много…

Тя никак не искаше да се раздели с младостта. Наивно, но беше категорично против в печата да се появяват поздравления за неин юбилей, защото там казвали възрастта. Тя сякаш винаги се стараеше да отложи макар и само с година рождения си ден.  Не само това, не й се искаше внучката й да я нарича “бабо”.  Искаше да си отиде от живота не стара и безпомощна, а още здрава, силна и по младежки красива.

Тя беше необикновена личност и не можеше да направи компромис с обстоятелствата, които бяха неприемливи за натурата й и по-силни от нея. И не можеше да се примири с тях.

Едно от последните й стихотворения започва така:

“Безумно страшно за Русия…”

Като кръвна обида преживяваше постоянните нападки срещу нашата армия. И веднага се впускаше в яростни спорове, защитавайки я.

Добре познавайки нейното раздразнение и дори отвращение от всякакъв вид заседания и съвещания,  бях удивен, че се съгласи кандидатурата й да бъде издигната за депутат във Върховния съвет на СССР. Даже я попитах: защо?

- Единственото, което ме накара да направя това, беше желанието да защитя нашата армия, интересите и правата на участниците във Великата Отечествена война.

Когато разбра, че нищо съществено за това не може да се направи, престана да ходи на заседанията на Върховния съвет, а после излезе и от депутатския корпус…

За душевното й състояние повече от всичко говори едно от писмата, написано преди самоубийството: “…Защо си отивам? Според мен, за да остане в този ужасен, създаден за хорица с железни лакти свят, такова несъвършено същество като мен, може само, ако има здрав личен тил…”

Знам, че Алексей Яковлевич Каплер (вторият мъж на Друнина) се е отнасял към нея много трогателно - заменил е и майката, и бавачката, и бащата. Всички грижи по бита поемал върху себе си. Но след смъртта на Каплер, лишавайки се от закрилата му, тя, според мен, е била съсипана. Имала е не малко домакинство: голямо жилище, вила, кола, гараж - за всичко това е трябвало да се грижи, да го поддържа в ред. А тя не умееше да прави това, не беше свикнала. А и да се пречупи в такава възраст беше вече много трудно, дори - невъзможно.

Въобще тя не се вписваше в настъпващото прагматично време, изглеждаше старомодна с романтичния си характер.

***

На входната врата на вилата (където в гаража се е отровила с газовете на автомобила) Юлия оставила бележка до своя зет: “Андрюша, не се плаши. Извикай милиция и отворете гаража”.

Всичко било благородно, красиво и романтично…

Из «Планетата “Юлия Друнина” или История на едно самоубийство» (1994) от Николай Старшинов