Анатолий Передреев
Анатолий Константинович Передреев, един от големите руски класически поети на 20 век, е роден на 18.12.1932 г. в село Нов Сокур, Татишчевски район, Саратовска област, Поволжието (днес селото и домът, където е роден Передреев не съществуват). Името Передреев произхожда от съществувалата през XVI в. дума, отнасяща се до рядката професия на книговезеца, подвързвача, преписвача, а по-късно и за печатаря. През 1933 г., по време на колективизацията, семейството под заплахата от репресии тайно през нощта напуска Нов Сокур и се установява в руския град Грозни, където живее по-голямата сестра на майка му. Поетът е шесто дете в семейство от седем братя и сестра. Тримата му братя загиват във Великата Отечествена война. Брат му Михаил се връща от войната без крак. За него Передреев създава “Балада за безногия обущар”, публикувана през 1959 г. в “Литературная газета” – тази балада прави поета известен в цялата страна. Баща му, Константин Василиевич, който се славел с благородство и трудолюбие, работи в ЖП отначало като работник във вагонно депо, но тъй като е грамотен (още в царската армия служи като писар), скоро става майстор на цех. Но и заплатата на майстор не стига за голямото семейство. Затова на 12 км. от Грозни, в селището Съединение, той със семейството си обработва 4 зеленчукови градини. Всички деца работят в тези градини, разбирайки, че иначе няма да оцелеят. В Грозни Анатолий завършва средно образование в училище за работещи младежи през 1950 г. Едновременно посещава и курсове за шофьори и кранисти. През 1951-1952 г. работи на автобазата “Грознефт” като кранист и шофьор. След училище иска да продължи образованието си, но в Грозни тогава има само две висши учебни заведения – нефтен и педагогически институт. През 1952-1953 г. Передреев учи в нефтения институт на Грозни, попада в мотоциклетна катастрофа. След няколко месеца в болница се отказва от института, който му е чужд и се записва през 1954 г. във филологическия факултет на Саратовския университет – в задочното му отделение. Междувременно става строител на жилища в столичния Сталински район, но е призован в армията през същата 1954 г. Именно в армията, на 23 г, прописва стихове. След демобилизацията продължава образованието си като задочник в Саратовския университет, от септември 1957 г. до декември 1958 г. работи тежка физическа работа в цинков цех в завод “Ленин” в Саратов. През 1959 г. публикува в областния вестник “Комунист” първите си стихове, които са забелязани веднага и които по-късно влизат в почти всички сборници на поета. През юли 1959 г. заминава за Сибир и работи в строителството на Братската ГЕС, от август 1959 г. е бетонджия на Трети участък на Братскгестрой. Месец по-късно започва работа в редакцията на многотиражния вестник “Огньове на Ангара” като литературен сътрудник – до 1 февруари 1960 г. Разделил се с “Огньове на Ангара”, Передреев изпраща стихове за кандидатстване в Литературния институт. До началото на изпитите – от 6 април до 15 юни 1960 г. работи като шлосер-монтажник в Братското монтажно управление. От 1960 г. до 1965 г. учи в Литературния институт “Максим Горки” и живее в Москва. През тези години написва една трета от цялото си творчество, публикува в списанията “Знаме”, “Млада гвардия” и др.; излиза първият му сборник “Съдба” (1964), получил широко признание, включително и това на Вадим Кожинов. През 1964 г. Передреев написва стихотворение, което Кожинов нарича програмно – «Покрайнина». То прозвучава като манифест на поколението, чиято младост съвпаднала с 50-60-те години на века. Дипломира се с “отличен” през 1965 г. След завършването на Литинститута Анатолий Передреев се връща в Грозни – пише стихове, рецензии, редактира, занимава се с преводи, пише за сп. “Октомври” статия за поезията – “Четейки руските поети”, в която предупреждава: “Особено ме изненадва стремежът на някои да се самохипнотизират с чужди поетични имена. Никой не се съмнява в ползата от познаването на творчеството на Лорка, Рилке, Аполинер или Артур Рембо, но да се контиш с образи в техен дух, без да си усвоил дълбоко собствените си национални традиции, това е съзнателно обедняване на себе си”. От 3 октомври 1968 г. Передреев става член на редколегията на списание “Наш съвременник”. От 1963 г. до началото на 70-те постоянно пътува от Москва в Грозни и обратно. По време на едно тези пътувания (през 1963 г.) се запознава с чеченката Шема Алиевна Алтимирова (р. 1940), която била кондукторка, после сервитьорка във влака “Махачкала – Москва”. Тя става негова жена и му ражда дъщеря Лена, семейството се установява в Грозни. Передреев живее в Кавказ около 30 години, покровители му помагат да получи жилище отначало в град Електростал, Московска област, после в Москва – на Волгоградски проспект, и накрая – жилище на Хорошевското шосе – последното пристанище на поета. На 4 април 1973 г. е приет в Съюза на писателите на СССР. През 1981 г. става главен редактор на московския алманах «День поэзии». През 80-те г. е участник във вечерите на обществото «Памет». По време на радиоинтервю Передреев казва: “Поетът трябва да отговаря за всяка написана дума”. Голям почитател на Есенин, Передреев е един от най-близките приятели на Николай Рубцов, когото открива и поощрява. Създател на термина “тиха лирика”. Високо ценен от писатели като Вадим Кожинов, Василий Белов, Станислав Куняев, Сергей Агалцов и мн.др. За 28 години литературен труд издава приживе само пет книги: “Съдба” (1964), “Равнина” (1971), “Завръщане” (1972), “Пътят към Шемаха” (1981) и “Стихотворения” (1986). Посмъртно са издадени “Любов в покрайнините” (1988), “Лебед край пътя” (изд. “Наш съвременник”, 1990, с предисловие на Василий Белов), “Ден на руската поезия” (1992; издател В. Байбаков), “Разбуди тази земя, пролет” (1996; издател А. Парпара). Передреев превежда общо 18 поети: Е. Межелайтис – “Въртележка” (от литовски, 1968); М. Мамакаев – “И камъните говорят” (от чеченски, 1968), “Земята на Мартан” (1971), “С човек по земята” (1976); Ш. Цвижба – “Приказно пътуване” (от абхазки, 1969); А. Григулис – “Есенен дъжд” (от латишки, 1969); Х. Ширипов – “Всичко това съм аз” (от узбекски, 1970), “Привет от Сатвалда” (1977); Д. Новруз – “Прости истини” (от азербайджански, 1972), “Дарове на съдбата” (1977), “На Земята-планета” (1982); А. Чиботару – “Стъпала” (от молдавски, 1973); А. Кодзати – “Ябълка в шейна” (от осетински, 1974); А. Мухамад – “Гласът на живота” (от узбекски, 1975); Н. Хазри – “Русло на времето” (от азербайджански, 1976), “Признания към века” (1979), “Морето с мен” (1983); Н. Нарзулаев – “Добра светлина” (от узбекски, 1977); освен това превежда Д. Яндиев, С. Чахкиев, И. Торшхоев (от ингушки); Б. Вагабзаде (от азербайджански); М. Ласуриа (от абхазски); Ф. Халваши (от грузински); Х. Дзаболти (от осетински). Умира на 18.11.1987 г. от инсулт в Москва, в дома си, като с 30 дни не доживява до 55-годишнината си. Погребан е на Востряковското гробище. Стихотворенията му са превърнати в песни от редица композитори и изпълнители: А. Васин, А. Земсков, Ф. Романов, А. Васянина, Ю. Дорошенко. През 2002 г. е публикувана биография на поета от писателката Александра Ивановна Баженова.
Публикации:
Поезия:
ЛЕБЕД КРАЙ ПЪТЯ/ превод: Диана Павлова/ брой 16 януари 2010
ГРОБИЩЕТО КРАЙ ВОЛОГДА/ превод: Диана Павлова/ брой 16 януари 2010
ПОКРАЙНИНА/ превод: Диана Павлова/ брой 16 януари 2010
РАВНИНА/ превод: Диана Павлова/ брой 16 януари 2010
РЕКАТА, ПАДАЙКИ ОТ ЯЗОВИРА…/ превод: Диана Павлова/ брой 16 януари 2010
ФАТАЛНО ЗАКЪСНЯВАМ, ЧАКАМ/ превод: Красимир Георгиев/ брой 51 май 2013
НЕ ПОМНЯ НИ РАДОСТ, НИ БОЛКА…/ превод: Тихомир Йорданов/ брой 70 февруари 2015
За Анатолий Передреев:
АНАТОЛИЙ ПЕРЕДРЕЕВ (1932-1987)/ автор: Василий Белов/ брой 16 януари 2010
ПРИЯТЕЛИ, НАВРЕМЕ ПРИ ПРЪСТТА СЕ ВЪРНАХТЕ…/ автор: Станислав Куняев/ брой 49 март 2013
