Василий Белов

превод: Диана Павлова

В истинската поезия няма тайни за нас, тя е щедра към всички хора, независимо от техния произход или образование. Само душата ни да е жива и отзивчива… Простотата, яснотата и достъпността на истинската поезия могат да се сравнят с простотата, яснотата и достъпността на въздуха: и двете за нас са необходимост, която не забелязваме. Да, поезията, благотворно и мощно въздействайки на душата, не желае да разкрива своето присъствие. Тя е жизнено необходима на душата ни, но не се натрапва и не фамилиарничи с нея. (Не напразно „въздух” има същия корен като „дух” и „душа”. Глаголът „въздъхна” обозначава едновременно физическото и душевното движение.)

В странното, загадъчно съчетание на благотворното й влияние и нежеланието й да бъде загадъчна, може би, се крие най-важната тайна на поезията. Да постигнат тази тайна се опитват литературните критици на всички времена. Но там, където започва нездравото любопитство, поезията със срам, а може би и с гняв, изчезва. Тя не позволява да се смъква от нея небесното покривало. И ние неоснователно бъркаме истинската, автентичната поезия с онази, която разрешава да я разголват…

Всичко казано се отнася само за нашите читателски отношения с поезията. Но нали тайната на раждането й, на появата й, е свързана с живота на поетите и тяхното вдъхновение още по-дълбоко, още по-страшно и по-прекрасно.

Ще повторя: говоря за истинската поезия, а не за изкуствената. Синтетичната поезия е съществувала и около Пушкин и Тютчев. А днес веднага ли се вижда разликата например между натуралната кожа и изкуствената, между краставицата, отгледана в леха, и оранжерийната? Между планинския кристал и обикновеното стъкло? Не, тази разлика не се забелязва веднага, особено на изкуствена, а не на слънчева светлина. И ето, много наши издатели и литературни критици заприличват на ловки търговци, продавайки по измамен начин ненатурална стока. Поради недомислие, а понякога и преднамерено (тоест заглушавайки съвестта си), те поставят най-бездарните и най-талантливите поети в един логически порядък. Такива уловки се разкриват веднага, но от това не олеква. Поетическият талант не съвпада с изкуството да се живее охолно. Николай Рубцов и Анатолий Передреев трябваше не просто да живеят, те трябваше да съумеят да  о ц е л е я т. Те бяха рицари на истинската поезия и съседството с рицари на чуждестранните валутни каси не ги задоволяваше. Това съседство и постоянното безпаричие и за двамата бяха дълбоко оскърбителни, но те останаха верни на истинската поезия. И двамата загинаха…

Успяха ли те да изпълнят предназначението си? Мисля, че успяха, макар че книгите и на двамата, издадени приживе, се побират в джоб на сако.

Впрочем, кой знае? Анатолий Передреев вече бе съвсем близо до тютчевото възприятие на обкръжаващия свят:

* * *

Реката, падайки от язовира,
изсипвайки се с грохот от стените,
пак после бреговете си намира
и бавно си възвръща дълбините,

стремително вълните си повежда
натам, където повече е синьото
и иви над водите се навеждат,
а облаците неподвижно стинат.

И след чистилището на труда
все още тръпнеща от напрежение,
приготвя се – пустинната вода –
за тайнствения акт на отражението.

Дванадесет передрееви реда, само дванадесет, ми казват повече, отколкото цял двутомник на стихотворен публицист, за когото един българин каза: „Той винаги е на барикадата, ту от едната й страна, ту от другата”.

Барикадите обаче са нужни повече за себеутвърждаване, отколкото за себеизразяване. За истинските поети, струва ми се, барикадите въобще не са нужни.

Скръбта, предизвикана от ненавременната смърт на истинския поет, не стихва с времето. Топлото, живо общуване не може да се замени с нищо. Но ние четем стиховете му и тогава живата памет встъпва в правото си.

Само фалшивата, изкуствена, и отгоре на това, касова, поезия е безпаметна и без благодат…