подбор и превод: Георги Ангелов

За стиховете Анатолий Передреев можеше ярко, неподражаемо, свободно цитирайки любимите си поети, да говори с часове - в домашен разговор, по телефона, денем и нощем - когато и където е възможно. Отношението му към поезията беше чисто и свято. Взискателен към себе си, към своите стихове, той можеше да прости на другия слабия ред, не можеше да прости само душевната неискреност, фалша… “Така ми се иска да напиша нещо по-добро” - обичаше да повтаря той. По-нататък неговите претенции не отиваха. По точния израз на един критик, Анатолий Передреев “не написа нищо излишно”.

Сергей Агалцов, писател, редактор на книгата на Передреев “Лебед на пътя”

Във втората половина на двадесети век такива поети като Николай Рубцов, Алексей Прасолов, Николай Тряпкин, Анатолий Передреев са най-ярките продължители на класическата, пушкинова традиция в руската поезия. Творчеството им е пределно искрено, жизнеутвърждаващо и оптимистично, независимо от всички трудности в живота им, неустроеност на бита и перипетии в личната съдба. Поезията им е истинска. Тяхното отношение към творчеството, към великото руско слово трябва да бъде пример за всеки, който чувства в себе си поетичен дар, който е обзет от стремеж за действителна духовна работа, а не от мнимите успехи на литературните експерименти и стихотворните палячовщини. От личното ми общуване с Анатолий Передреев получих урок по необикновена строгост и честност към Поезията. При всички обстоятелства Передреев беше изключително искрен, до жестокост честен в своето творчество и към стихотворната работа на другите. Той можеше с месеци да не напише и ред, но се залавяше за перото само с развълнувано, чисто, неподкупно сърце. И затова няма да открием в стиховете му нито една фалшива дума, нито един случаен, излишен ред.

Валерий Хатюшин, писател

БРАТЪТ НА ПОЕТА

Колко малко знаем за поета Анатолий Передреев! Особено за неговото детство и семейство. А семейството му е било голямо: освен родителите Даря Фьодоровна и Константин Василиевич - шест братя и сестра. Един от братята му умира като бебе, трима загиват на война. Брат му Михаил (1922 - 1997) се върнал от войната в Грозни, където живеели Передрееви, без крак. За него е “Балада за безногия обущар”, публикувана през 1959 г. в “Литературная газета” и направила Анатолий Передреев известен в цялата страна.
Това стихотворение така се харесало, че даже Николай Асеев, старикът, съратник на Маяковски, бил очарован от него и решил, че Анатолий Передреев го е написал за себе си. Веднъж на прием у Ворошилов, когато онзи попитал има ли някакви молби, Асеев поискал да се направи протеза на талантливия поет без крак. Но когато протезите били готови, Асеев вече научил, че поетът е написал баладата за по-големия си брат.
За този брат - Михаил Константинович Передреев може да се напише не само балада, но и драма или трагедия, а роман - с положителност.
Заминавайки на фронта след Астраханското военно училище, Михаил Передреев попаднал в обкръжение край Киев. 19-годишният лейтенант командвал брониран влак. Дълго се съпротивлявал на атакуващия враг, прикривайки отстъпващите бойци от съветската армия. Но влакът все пак бил повреден… Измъкнал се през нощта, стигнал до най-близкото украинско село и почукал на къщата на един старец. На сутринта старецът го съжалил: “Остани, синко, при мен, ще те запиша като син, ще изчакаш края на войната, а после ще се види…” Но руският човек, офицер не можел да стане дезертьор: “Не съм така възпитан, дядо!” - отговорил той. Решил да си пробие път на изток. Извел със себе си от обкръжението още 22 бойци. Специалните части проверили дошлите и след като се убедили, че не лъжат, отново ги зачислили в строя.
Михаил веднага попаднал в бой, където бил ранен в крака. Отстъпващите наши войски оставили ранените на снега на бойното поле (не успели да ги вземат). Прибрали го немците. Заедно с другите пленници го хвърлили в селската плевня за тютюн. Всички пленници били потиснати. Неизвестността е страшна. Благодарение на това, че Михаил се паднал точно до вратата, а може би и защото всички Передрееви били красиви мъже, оцелял. Една украинка - Мария - му носела храна. Немците, виждайки, че кракът му започва да гангренясва, го настанили в своята болница. Направили му операция - отрязали му крака, но гангрената продължавала да се разпространява… Рязали го още два пъти, докато не спрели заразата. Дълго лежал в болницата, където го лекували отлично, употребявайки всички постижения на тогавашната европейска медицинска наука. Дори му дали докарани от Германия висококачествени протези (с тях после избягал, а до къщи пътувал с велосипед и мотоциклет). Пунктуалните лекари изпълнили професионалния си дълг, а когато пациентът оздравял, го изхвърлили от болницата.
Прибрала го при себе си Мария. Михаил страдал. Страдал, защото е попаднал в плен, защото е в неизвестност, висяща над него като дамоклев меч, и защото сега бил сакат. Даже да го освободят от плен - как ще живее?! Как ще оцелее?! И той решил да научи занаят, при който може да се действа само с ръцете. Макар че страшно обичал техниката, машините, скоростта, движението - започнал упорито да се учи на обущарство, разбирайки, че тази професия може да го изхрани. Сам без крак, той шиел и поправял обувките на другите. Немците не пречели на инвалида-военнопленник да живее и да работи спокойно. Но Михаил и Мария прекрасно разбирали, че “мирното”съществуване може във всеки момент да прекъсне. Мария предварително, за всеки случай, изкопала в земята скривалище, сложила там запас от храна, всичко необходимо на първо време. Къщата на Мария била край самата река. А отвъд реката имало гробище, където било укритието.
Когато немците започнали да отстъпват, получили заповед да разстрелят всички военнопленници. За тази заповед се знаело. Михаил се скрил в банята. Когато немският автомобил с войниците наближил техния двор, Мария успяла да предупреди Михаил. Той се измъкнал през прозореца, който гледал към реката. Немците го видели, но докато заобиколят къщата, банята и стигнат тичайки до реката, той вече бил на другия бряг. По него стреляли, но не го улучили… Успял да се добере до брега и да стигне до убежището. За дълго преследване зад реката врагът нямал време - трябвало да се спасява сам.
Михаил прекарал в скривалището три дни. Когато дошъл авангардът, в специалния отдел го проверили, а след това му дали двуколка и го изпратили вкъщи. Така той пристигнал в Грозни целият почернял.
Майка му не го познала. Бил се превърнал от нежно русокосо синеоко момче в обрасъл с четина мъж, с изстрадало, изпито лице. Но колко радост и сълзи имало при срещата им!..
После Михаил работил като обущар в Грозни: поправял и шиел обувки. Хранил цялото семейство. Скоро се оженил за съседката Евгения Алексеевна Саломатина, родила им се дъщеря Галина. В Украйна Мария го чакала цял живот, тя също имала дъщеря. Михаил много искал да иде там, но жена му не го пуснала, проявила невиждана твърдост: страхувала се да не изгуби мъжа си.
Михаил пишел стихове. Четял ги на братята си Анатолий и Борис. Самият Анатолий понякога препрочитал черновите на брат си, приобщавайки се към простите поетични образи, искрени думи, пълни с трагичен и романтичен смисъл. Може би тези семейни занимания с поезия и да са подтикнали по-късно Анатолий Передреев към собствено творчество.
През 1956 г. започнали да се връщат изселените от Сталин по време на войната чеченци. Атмосферата в Грозни се променила. И скоро Михаил и жена му се преместили в Ленинград, по-близо до дъщерята и зет им.

Александра Баженова

град Енгелс,
Саратовска област