Велимир Хлебников
Велимир Хлебников (истинско име Виктор Владимирович) (28.10[9.11].1885 – 28.06.1922), руски поет, прозаик, драматург е роден в село Тундутово в Малодербетовски улус на Астраханска губерния в дворянско семейство. Баща му е учен-естественик, лесовъд, орнитолог, майка му по образование е историк. Благодарение на нея получава отлично домашно възпитание: учи история, рисува, научава се да чете на френски. Детството му преминава в семейни пътувания (Волинска и Симбирска губерния). От ранно детство съпровожда баща си в пътуванията по волжките степи, провежда орнитоложки изследвания, по-късно участва в научни експедиции в Дагестан, заедно с брат си в 1905 г. извършва самостоятелно научно пътешествие в Урал. В ученическите си години пише стихове и проза, занимава се с живопис, математика, биология, химия, философия, изучава японски език. Дипломира се в гимназията на гр. Казан през 1903 г., постъпва в Казанския университет в отделението на физико-математическия факултет. Изключен от университета за участие в революционна демонстрация през 1903 (дори лежи месец в затвора), записва се на следващата година отново, но вече в естественото отделение на същия университет. През есента на 1908 г. Хлебников пристига в Петербург и постъпва там в университета в III курс на същия факултет, както и в Казанския университет. В Петербург се запознава с Николай Гумильов, Сергей Городецки, Алексей Толстой, Осип Манделщам, Михаил Кузмин. През 1910-1912 участва активно в “Гилея” – групата на руските футуристи. През 1910 излиза първият сборник на футуристите с измисленото от Хлебников заглавие «Развъдник на съдии», втори брой – 1913. Той става творчески център на създалата се група на футуристите (Каменски, братя Бурлюк, Маяковски, Лившиц). Написва «Ряв!» (1906-1908), «Изборник» (1908-1914), пиесата «Маркиза Дезес» (1909-1911), поемата «Жерав» (1909), митологичните поеми «Горската дева» (1911), «И и Е» (1911-12), «Самовилата и горският дух», «Шаманът и Венера» (последните две – 1912), «Селска дружба» (1913). През 1911 г. Хлебников напуска университета, без да го завърши и до последните си дни води живот в скиталчество и недоимък. Публикува произведенията си във футуристичните алманаси и сборници: «Плесница на обществения вкус», «Мъртва луна», «Требник за трима» (всички – 1913), «Кобилешко мляко» (1914). През 1912 излизат и първите му книги, сред които «Учител и ученик» (1912, Херсон), «Игра в ада» (1912, поема, написана с Кручоних), последвани от повестта «Ка» (1915), «Нашата основа» (1919). Проблемът за обратимостта на времето, който го вълнува, намира израз както чрез математически изчисления за историята или даже преки предвиждания, така и в художествената реализация на произведения, например в композицията на драми и «свръхповести» като «Децата на Видрата» (1913). През 1916 в Москва замисля организацията «Държава на Времето», в която трябва да влязат най-добрите хора на съвременността – «Председатели на земното кълбо» – на брой 317 души, които биха могли да диктуват на «правителствата на пространството» волята за Добро и Хармония. От началото на Първата световна война Хлебников изучава законите на миналите войни, за да може да предскаже хода на войната. Резултат от тази му дейност стават книгите “Битки” (1915-1917), “Ново учение за войната” (1915) и “Времето – мярка за света” (1916). Неприемането на бойните действия е отразено в поемата “Война в мишеловка” (1915-1922) и други произведения от този период. Мобилизиран през 1916 в армията, Хлебников се оказва в запасен полк в Царицин, където, по думите му, «преминава през целия ад на превъплъщението на поета в лишено от разум животно». С помощта на познат лекар успява да се освободи от армията. За него войната е разрушение и гибел не само по отношение на собствената му личност, но и за Русия. Духовно-творческите сили на Русия се осъзнават от Хлебников в абсолютно единство със собствените: «Аз съм клетка от косъма или ума на големия човек, чието име е Русия» пише той. Възприема революцията от 1917 като безпътица на социални емоции, вижда чувствата за мъст от страна на лумпени към властта на имащите, аристокрацията и интелигенцията (поеми: «Нощ пред Съветите» (1920); «Перачка. Горящото поле», «Настояще», всички – 1921), като в същото време наивно се присъединява към утопичните идеали за бъдещето («Ладомир», 1920), без да приема формите на насилие, жестокост и смърт: «Каменният идол» (1919), «Нощен обиск» (1921), «Нощ в окопа» (1921). По същото време създава и светли природни идилии «Три сестри» (1920, 1921), «Горска тъга» и «Поет» (всички – 1921), а също така близкото им по дух стихотворение «Рус, зелена…» (1921), изпълнено с хармонията на езическите преживявания през тези месеци от годината с тяхното дохристиянско простодушие и веселие. Обновява съществено поетиката на руския стих: неологизми, нововъведения в ритмичния строй и мн. др. През всичките години на революцията и гражданската война Хлебников води скитнически, беден живот. През 1920 г. прекарва две заболявания от тиф и два затвора (при белите и червените), попада в Харков в психиатрична болница. През юни с Червената армия се озовава в Персия “на помощ на иранските революционери”, а в август се връща в Баку, откъдето заминава за Пятигорск и през есента се добира до Москва – там се заселва у художника Пьотр Митурич, с когото се сближава през последната година от живота си. През 1921 написва поредната си свръхповест «Зангези» (излязла няколко дни след смъртта му) и книгата «Дъските на съдбата». Предсмъртните му стихове са пророческо завещание към последователите му: да бъдат “хора на времето”, а не на “пространството”. През май 1922 Митурич отвежда болния Хлебников в село Санталово в Новгородска губерния с надеждата да му се помогне и да укрепне, но не успяват да го спасят: там отрязват краката му и той умира в страшни болки. В 1960 г. прахът му е отнесен в Москва и погребан на Новодевичето гробище. Съществува и версията, че поради непознаване на точното място на погребението в Москва е изпратен прахът на друг човек. На останалия «истински» гроб на поета през 1986 г. е поставен паметник – дело на големия руски скулптор Вячеслав Кликов. Така че понастоящем поетът има два гроба, което напълно съответства на уникалната «привилегия» на Председателя на земното кълбо, а така също и на една от ранните му бележки: «да бъдеш на различни места, но в едно време». Още през 1921 г. Хлебников казва: “Хората с моята задача често умират на 37 години…”, така и станало. Събраните му съчинения в пет тома се издават през 1928-33; следват “Неиздадени произведения” (1940); “Стихотворения и поеми” (1960); “Творения” (1987), 6-томно издание (2000 – 2006) и др. Творчеството му оказва въздействие върху Марина Цветаева, Николай Заболоцки и много други поети. На български е превеждан от Никола Инджов, Георги Борисов, Иван Николов, Тодор Чонов, Янко Димов, Анастас Стоянов, Божидар Божилов, Илиана Илиева, Лъчезар Еленков и др.
Публикации:
Поезия:
КОГАТО УМИРАТ КОНЕТЕ…/ превод: Никола Инджов/ брой 14 ноември 2009
ТАМ, ДЕ ПТИЦИ ДЖИДЖИВЯХА…/ превод: Анастас Стоянов/ брой 51 май 2013
НЕ ЗНАМ ДАЛИ ЗЕМЯТА ВЪРТИ СЕ ИЛИ НЕ…/ превод: Татяна Любенова/ брой 69 януари 2015
СВИРОПЕРИ ГДЕ ЖИВЯХА…/ превод: Янко Димов/ брой 69 януари 2015
ТАМ, СРЕД ПТИЧИТЕ ПРЕДЕЛИ…/ превод: Иван Николов/ брой 73 май 2015
С РОМОЛЕНЕ-СВИРУКАНЕ…/ превод: Божидар Божилов/ брой 93 март 2017
ТАМ, С ПИЩЯЛКИ ГДЕ ЖИВЕЛИ…/ превод: Татяна Любенова/ брой 144 януари 2022
КОГАТО УМИРАТ/ превод: Красимир Георгиев/ брой 148 май 2022
Публицистика:
ЗА СТИХОВЕТЕ/ превод: Наталия Недялкова/ брой 69 януари 2015
За Велимир Хлебников:
