Вадим Шершеневич

превод: Радост Даскалова

На “Бронная” при Бурлюците, се срещнах с “нечуваемият” човек, който говореше и четеше стихове по-тихо отколкото бе необходимо, така че те да не бъдат чувани. Тишината не се прекъсваше, тя даже растеше. Звук нямаше, само се мърдаха устните. Стиховете бяха неразбираеми, но пълни с търсения и жар, макар и малко престорени. Това беше Владимир, или по-точно - Велимир Хлебников.
За първи път съдбата ме сблъска с него в епизод, който веднага и изцяло описваше целия Хлебников.
Той никога нямаше пари. Няколко дена беше гладувал. Накрая ние му събрахме някакви пари и Хлебников отиде да хапне и малко да се пооблече, понеже към външния си вид, той проявяваше изумителна небрежност. Можеше с години да не се преоблича и мие. Миеше се показно. Миенето на Хлебников би трябвало да се демонстрира в училищата на децата, за да знаят как не трябва да се мият. Поставяше съвършено изпънати длани под струята вода и можеше с часове да наблюдава, как водата се стича по дланите му. Какво той решаваше, в тези минути, е неизвестно.
Накрая решително пълнеше шепи с вода, поднасяше я към лицето си и, в последния момент, разтваряше ръце така, че водата се изливаше обратно, без да докосне лицето му.
После Хлебников дълго търкаше с хавлия, а ако нямаше такава - с каквото попадне, сухото си лице. Понякога той даже се сресваше, при което лицето му изразяваше неописуемо страдание и учудване.
Наблюдавах, вече след революцията, как едно момченце на село ядеше месо - също толкова безсмислено. Късаше месото на парченца в чинията, после вземаше парченце с пръсти, набучваше го на вилицата, тържествено поднасяше вилицата към устата си, където снимаше пак с пръсти парченцето от вилицата и го пъхаше в устата си. Момченцето беше искрено учудено, когато му показах как трябва да си служи с вилицата. Неговият начин му харесваше повече.
Като получи парите, Хлебников отиде и си купи хубава табакера. За ядене и дрехи пари не останаха. Между другото, аз не помня - пушеше ли изобщо Хлебников?
Веднъж той дойде у нас (това беше единственото му посещение) в три през нощта и, дълго и безмълвно гледа портиера, който не искаше да пуска във входа непознат човек с доста странен вид.
Ето и почти дословно целия разговор помежду ни, заради който той дойде у нас през нощта:
Хлебников:
- Спахте ли вече?
- Спах.
Продължителна пауза. Хлебников гледа в пространството с невиждащ поглед. Така гледат слепите, чиито очи не са затворени или нямат перде.
- Вие знаете ли, че на индийски Вадим значи “мъгла”?
- Знам.
Втора пауза, още по-продължителна от първата.
- Мисля, че днес ще напиша поема. Довиждане.
Рязко обръщане и Пума, както го наричат неговите приятели, бързо си отива.
Вратата на главния вход вече е разтворена. Хлебников, обаче, се обръща на 180 градуса и ми казва в упор:
- Войните трябва да бъдат кратки и малобройни. Трябва военачалниците да се бият с къси копия, а народът, през това време, да подготвя пир в чест на победителя. Несъгласните с това - да бъдат преселени на друга планета. Ще го обмисля.
И с тези си думи Хлебников изчезна.
На сутринта, по лицето на портиера, аз разбрах, че вече съм изгубил всякакъв престиж в тази сграда. Оказа се, че Хлебников е висял пред портиерната към два-три часа, разказвайки на портиера как се отличават щастливите години от нещастните.