Анатолий Жигулин

превод: Андрей Андреев

***
Все по-мрачен е краят южен,
който беше и твой, и мой.
И отдавна не са ми нужни
нито ти,
нито образа твой.

Но очи щом притворя,
и виждам
как повдига краче след краче
на лисиче приличащо, рижо,
фантастично зверче.

Непожалило сили вълшебни,
прекосило студена земя,
то ми носеше вест от тебе -
твойте скъпи писма.

Дълъг път…
И се спускаше здрача,
За раздяла настъпваше час.
И остана зверчето сираче,
то - създаденото от нас.

Завъртяха го думи обидни
като в снежен мъглив океан.
И във тъмното,
без да го видим,
сухо щракна
железен капан.

И забравихме своето щастие,
своя странен, измислен край…
Само нощем
дочувам в съня си
тих и жален
далечен лай.

НА ИРИНА

В мъглата трепетлики плуват,
могила се виши в нощта.
И в часовете късни чувам:
трепти душата ми в гръдта.

Така навярно ще застина
и ще съзра за сетен път
смразена ноемврийска глина
и как овошки с бяс секат.

От тъмнината непрогледна
очите ти ще заблестят,
като прозорче осветено
към мене ще се приближат.

Без остра мисъл, без въздишка
ще видя през мъгла и прах
лицето ти, което приживе
да доразгледам не успях.

***
Рядко слънце пробива мъглата.
Често дъжд по стобора звъни.
Геранилото, вече сакато,
си припомня априлските дни.

Скоро бурите зли ще завият
и ще люшнат фъртуни хоро.
И листата над мен ще покрие
първи сняг със студено сребро.

А реката в нощта ще застине.
И над белите снежни земи
само с клончета черни пелина
тихо в утрото ще шуми.

***
Ще заринем и този овраг.
В пепел тъне небето студено.
По наклона с дъбак и лещак
се люлеят гнезда разрушени.

Ще ги смелят по стръмния рът
камънаците, тъмната глина.
И широкият, новият път
покрай мъртви дървета ще мине.

Не, аз вярвам на бъдните дни.
По-добри ще са те,
по-щастливи.
Но те моля, мой век,
съхрани
поне нещо в живота ни диво.

Опази на камъша съня,
разцъфтелите вишни край село,
първозданната тишина,
през която веднъж сме вървели.

Опази тази светла мъгла
с черни врани и гарвани знойни.
Нека те поне в твойте поля
своя ден изживеят спокойно.

***
Пак ястреб печално крещи
във къра просторен и глух.
И вятър пелинов горчи
и носи бодила сух.

Листата на бъза трептят
със черни и влажни зърна.
В окопите гилзи лъщят -
там вчера гърмеше война.

Безлюдност… Ни песен, ни глас.
Шир вечна, зелена. Но пак
гърмят полигони пред нас.
Зад стръмния пясъчен бряг.

Житата се люшват встрани.
И думи тревожни мълвим.
Отново горчивите дни
напомня ни гъстия дим.

А привечер - пак тишина.
Сред клоните вятър шепти.
И сякаш самата война
до утре
дълбоко ще спи.

ВИЕЛИЦА

Господи! Царю небесни!
Вие виелица зло.
Между реки неизвестни
кому постила легло?

Нито човек сред полето,
нито пък вълчи следи!
Сякаш от друго столетие
виделината струи.

Гробище селско ли виждам,
село ли, тънещо в мрак?
Или душата зазиждат
смътна тревога и мрак?

Болка пристяга гърдите.
Неопознати места.
И като призраци дните
бързо потъват в нощта.

ТРУДНАТА ТЕМА

Трудна е, вярвам,
но всеки ден
аз съм със нея
и тя във мен.

Блиндаж в полето,
в небето - знак,
не я отстъпвай
на своя враг!

Щом я превземе
в неравен бой,
оттам по тебе
ще стреля той.

Трудната тема -
окоп и стан -
аз на врага си
не ще предам.

***
Прародители мои щастливи,
как завижда мойто сърце
на очите ви милостиви,
на добрите ви силни ръце.

Звън камбанен в кръвта ми бие.
Слънце пролетно топли така.
Виждам бели камбанарии
над спокойната тиха река.

Тук сте мрели, без капка злоба
сте потъвали в мрака отвъд.
Ех, глухарчета върху гроба
са внушавали: няма смърт!

И сте вярвали: земните звуци,
през каквато да дойде беда,
ще долавят деца и внуци.
И така ще е жива кръвта.

Ще ни помнят, ще ни оплакват,
ще опазват от бясна сеч
сочността на узрялата ябълка,
на нивята ви тихата реч.

Как да тръгна, кому да оставя
този свят със роса след дъжда,
тази слънчева капка жарава,
дето скоро ще падне в пръстта?

Ех, потомци, какво ли ви чака
след годините с огнен взрив?
И преминал оттатък в мрака,
в паметта ви дали ще съм жив?

Ще се връщам ли в бъдните зими
като капка в тази страна?
Или вече не ще ви има
на студената пуста земя?

***
Щом трябва, ще стане.
Смърт - като сън.
Над нас ще се носи
пелинов сух звън.

Високо от свода
зора ще струи.
Пелина ще свети
с най-ярки бои.

И някой ще каже:
- Какъв зноен час!
И само пелини
в полята край нас.

Ще трепне душата
сред тихия кът.
И вейки горчиви
ще зашумят.