Анатолий Жигулин

превод: Андрей Андреев

***
Все по-трудно, все по-трудно пиша.
Само слънце, няма ветрове.
Въздуха на дни тревожни дишах,
те родиха мойте стихове.

Те на страшното, сурово време
ще останат като точен знак.
Пламна болката като барут във мене.
Тресна изстрел… И настъпи мрак.

Днес е празно всяко мое дело.
И сърцето ми от много дни
като гилза, леко обгорена,
в стъпкания сняг дими, дими.

***

На В. Лазарев

Вятърът свири в камъша сух,
скоро ще дойдат пак бурите зли.
Само каквото с душата си чух,
тук съм записал. Ти вярваш, нали?

Само каквото този живот
дава и взема обратно назад!
Вече мрачнее небесният свод.
Зимата чука в стъклата, брат.

А аз си припомням майските дни.
Слънце кърви в пепеляво небе.
Вслушай се само, натам погледни -
труден животът, приятелю, бе.

Явно, че трябваше да извървим
пътя си в мъки и тежки беди.
Но щом съдбата така отреди,
можем ли нещо да променим?

***
Благодаря за ранните цветя,
за този март -
тревожен и прощален.
И нищо,
че стихът ми е печален -
като дима
ще се стопи скръбта.

Дървета мокри срещат утринта
със гарваните и със светлината…
Виж всичко.
И не вярвай на тъгата -
и тя ще свърши
като любовта.

И нека под студените лъчи
гората черни клони да навежда.
Не само вяра, радост и надежда -
и мъка зрее в нашите очи.

Ледът блестящ
прозрачната вода
и храстите край нас
са осветени
с тревогата - като живота земен
завинаги угасва и скръбта.

***
В дните ни, разбирам вече,
просто няма чудеса.
Виждам само път далечен,
дим и черни небеса.

В края с ехо полегато
искам да замина аз,
да ме буди нощем вятър
до последния ми час.

И да чувам - скърца с клони
бор зад бялата стена.
И да не остане помен
от беди и суетня.

Там зора гори в мъглата,
грее сред нощта звезда.
Като в детството крилато -
простота и яснота.

В дните ми, разбирам вече,
просто няма чудеса.
Виждам дълъг път, далечен,
дим и черни небеса.

***
Кленът есенен - златна душа,
запламтя над морето студено,
а в сърцето ми освободено -
нито болка, ни скръб, ни лъжа.

Полети, както птици летят!
И спокойна бъди.
И разумна.
И дано мойте горестни думи
да забравиш по дългия път.

Ще дочуя от стръмния бряг
меден звън сред скалите зелени.
Твърде ясен
животът пред мен е,
за да дойдем тук двамата пак.

Но по стар обичай
във прощалния час
аз ще хвърля копейки в морето.
Хляб! Ще чуя на чайките
острия глас.
… А вълните ще глътнат
две медни монети.

СТИХОВЕ ЗА ИРИНА

И прекрасен, и кратък е този живот,
а горещ като твойта ръка под високия свод.

Колко светъл във детството беше светът,
вярвах аз - няма смърт, няма смърт!

Днес в дълбоката тъмна гора
чувам глас, че и аз ще умра.

Колко време за нас ти, съдба, отреди?
И какво ще оставим под тези звезди?

Моят син ще остане - и в него кръвта.
Моят стих ще остане - болка в нощта.

Слънчев залез след нас над света ще кърви.
Вятър звезден ще ляга сред сухи треви.

И тръстиките сухи ще пеят над мен
като мойта душа в мълчаливия ден.

И по клоните сутрин ще трепка роса
като твоята жива и топла сълза.

***

На Ирина

Ще ме разбира само тя.
Другарите умряха.
Отидоха си от света,
изпяха, изживяха.

Съдбата дни ми подари -
за всичко да разкажа.
Над стиховете до зори
да полудявам даже.

Да вярвам в лятото напред,
в поверието старо -
не мре написаният ред,
рисуваното не изгаря.

И тя, вървяла дълго с мен,
приятел мой ще бъде
чак до последния ми ден.
И във деня - отвъден!

Тя ще прости обиди, грях,
дни черни,
дни нелесни.
И ще опази само тях -
изпетите ми песни.

***
Пак кукувичи глас над мене.
Вали.
И слънце ме гори.
Люлеят жълъди зелени
вековни дъбови гори.

Вървя между високи хвойни,
захапал тънък стрък трева.
Така е чудно и спокойно
под утринната синева.

Но болката не ме забравя
дори сред слънчевия лес.
Не всичко вчера съм направил
тъй, както бих го сторил днес.

Като тревожен звън камбанен
гърмят отминалите дни,
на кръст разпъват паметта ми
и грешки, и злочестини.

Кажи ми, кукувицо, колко
ще споря още - жив и здрав -
със паметта си,
с мойта болка,
с неукреотения си нрав?

***
Миг щастлив, внезапна радост
бе за мене ти, Живот!
Светла вечерна прохлада.
Скреж по неоткъснат плод.

И тайга с гори зелени.
И война. И гладни дни.
Дебнещ студ от вледенени,
от гранитни планини.

Бяха трудни, бяха прави
пътищата ти до днес.
Без посока съм оставал,
ала никога без чест.

„Дръж се” -
казвах си в тревожни
часове, окъпан в пот.
Знаех, че е невъзможно
друг да бъдеш, мой живот!

И издържах в зной и зими
по житейския си път.
… Жалко, че неповторими
дните ти летят, летят.