ЦЯЛ ВЕК ГОРИ ЛАМПАДА…
превод: Андрей Андреев
***
Цял век гори лампада
на каменна стена.
Икона позлатена
проблясва отстрана.
Поручик Родионов
във чужди край лежи.
Лъч в храма полутъмен
по плочата кръжи.
Със полковото знаме
летял по своя път,
в това градче балканско
намери свойта смърт.
В градчето като влизал
след вихрения щурм,
внезапно смахнат турчин
го поразил с куршум.
Винтовката - английска,
със мерник сивочер.
На калдъръма паднал
левентът офицер.
… Поручик Родионов
лежи в земята сам.
Цял век гори лампада
във сумрачния храм.
Под люляци балкански,
под ясен звезден кош -
и славеите пеят
над него всяка нощ.
Лъчи в нощта играят
по древната стена…
А как ли е в Русия,
в любимата страна?
Просторно е и светло.
Метро сега лети
край гробницата обща
с деди и прадеди.
А тук гори лампада
под храмовия свод
като следа от онзи
недоживян живот.
Поручик Родионов,
далечно родство с вас
ме свързва чрез Раевски -
роднина съм им аз.
Една земя роди ни.
И нейни сме били,
щом с всяка чужда болка
сърцето ни боли.
Светини щом остават,
са в нас за цял живот
и вечните огньове,
и храма с тъмен свод.
***
Роден край! Бяла мъгла
в тъмен дол под планината.
Болка и радост в душата
с тебе ще споделя.
В моя стремителен път,
в дни на тъга и умора,
ти беше моя опора,
светъл лъч в моята гръд.
Ти като майка добра -
пряко най-стръмни оврази -
пътя широк ми показа
под зазорила зора.
В зимен и пролетен ден -
с реката плавна и бистра,
с върбите топли, сребристи -
беше навсякъде с мен.
В дните на злост и вражда,
в димните трудни години
ти ме засипваше с глина,
скри ме във свойта бразда.
Срещах със твойте очи
всяка любов и омраза.
Моя простор ти опази,
душата ми
не огорчи.
В твойте безкрайни поля
всичко, с което живея,
само на теб ще изпея,
с тебе ще споделя.
***
Там, зад последната къща,
снежна мъгла се кълби.
Спомен далечен ми връща
мирис на топли върби.
Път сред полето широко.
Стълбове. Звезден покров.
Нечия болка дълбока.
Нечия вечна любов.
Вятърът в църквата шета,
в снежни постели звъни.
В кръв на рябина ли светят
празни, изгубени дни?
А върху хълма - могъщи
гъсти гори вдигат гръд.
Там, зад последната къща,
мойте надежди димят.
***
Село в степта, добър вечер!
Езерна светла вода.
Родните скъпи дървета
ще ме посрещнат в нощта.
Роден край! Къщите сиви,
ехото, гнилият плет
в далечините мъгливи
викат пак своя поет.
Вятър зад навеса зимен
мъне коноп и лен.
Няма и няма да има
друг край, тъй близък за мен.
Златни, тревожни огнища.
Кой ли напред ме зове?
Утре по голи стърнища
ще заплющят дъждове.
***
Обичани поля, познати,
по ризите избива сол.
Над мен, високо в необята,
извива кръгове сокол.
Сред пожълтялата острица,
по разораната земя,
какво съзираш, горда птицо,
от слънчевата висина?
Дъжда, среброто на пелина,
смолистия ли чернозем?
Дъха им сред каква пустиня
в сърцата си ще отнесем?
Ще свършат ли
любов и мъка
по тези горестни поля,
каква беда или разлъка
укрива синята мъгла?
Без гняв,
без ропот ще изчезна.
Но ще останат и след мен
небето слънчево и звездно.
И този роден чернозем!
ИЗОСТАВЕНО СЕЛО
Да забравим къщите далечни,
да лежи над всеки плет мъгла -
но шумят ракитите ти вечни,
накити за руските села.
В тишината трактор глухо пука.
Врани си говорят насаме.
И реката сребърна блещука.
А край нея - спънати коне.
Изоставено, но тъй прекрасно!
Нека само вятърът звъни,
че на тленността са неподвластни
твойте матови далечини.
Скъпо мое, потърпи с надежда.
Не случайно трактори гърмят.
Скоро мост реката ти ще среже
и до тебе ще достигне път…
Нищо, че столетните ракити
днес мълчат под падащия мрак
някъде за тебе някой пита,
своя дом за да намери пак.
***
Родино, в блясъка ти смътен
улавям с трескав, жаден взор
реките ти, селата, пътя,
дима сред пустия простор,
горите ти със говор ясен
и белоствола топлота,
и църквицата с кръст ръждясал,
и хълма нисък със звезда…
Обиди, рани, неуспехи
във времето ще изгорят.
А ти си моята утеха,
към изцелението път.
***
Не си отивай, мой живот,
не си отивай!
Кълни в гръдта ми бъдещ плод
и болка жива.
Оплита есенният час
клонака вечер.
И на топора злия глас
звъни далече.
А под нозете ми свистят
листата жълти.
И тънките липи трептят
на кръстопътя.
Люлее в жилите кръвта
надежда луда:
и утре, знам, че любовта
ще ме събуди.
Какво, че с времето кръвта
ще се затвори -
приятелства, надежди, път,
дървета голи.
Във твоя крехък свят, душа,
шуми дървото.
Изпитала беди, лъжа,
помни доброто…
Виж, месечината над нас
изгрява вече.
И на топора злия глас
звъни далече.
ШЕЙНИ
И виждам пак: покрай овразите
виелици снега метат.
И пее с чародейни плазове
в далечината снежен път.
Шейни крилати, накъде ли сте
тъй устремени в своя бяг?
Към къщиците с дим къделест ли
и стрехи, сведени от сняг?
Там на сено мирише, клоните
замислен гарван ще сведе.
И по реките, с лед закотвени,
огньове слънцето кладе…
Шейни, шейни!
Далечно минало.
Спасете в своя бяг и мен
от дим и улици бензинени,
от неуютния ми ден.
Да полетя със вас - крилатите!
Да ме разделят векове
с неискрените ми приятели
и с верните ми врагове!
МЕЛНИЦИ, 1943 ГОДИНА
Все пред очите ми - в черните
голи и пусти поля,
махат с крилата си мелници
с черни самотни крила.
Къщите - изоставени.
Зима. И вятър. И стон.
До елеватора - гарвани.
И обгорял бетон.
Но сред степта, черноземната,
срещу жестокия враг
махат с крилата си мелници,
махат от сутрин до мрак.
Ветрените, старинните,
в къра просторен и пуст -
както в столетия минали,
както във Древната Рус.
Сили те взимат от вечните
родни гори и бразди,
сякаш дошли са далечните,
славните прадеди.
Нека разнася днес вятърът
траурен есенен дим,
пак ще отгледат полята ни
хляб след победния химн.
Махайте, махайте, мелници,
остри криле! И дано
всички беди да премелите
като пшенично зърно.
***
Мазилката от удара снаряден
се срина и по старите стени
оголиха се фрески чудновати -
старинни фрески от победни дни.
И свети Георги сред дима и здрача
изникна върху буйния си кон,
изправи се, тържествено прекрачи
напред към огнения хоризонт.
Десница страшна вдигна пред войника,
тържествено лицето засия
и с възмездяващата остра пика
прониза пак отровната змия.
… Картечница от храма стар косеше.
Въртеше диска юноша напет.
И огънчето яростно блестеше.
И бягаше назад врагът проклет.
