Анатолий Жигулин

превод: Александър Костов

***
Завръщайки се от война,
към родните села се нижем.
Сред тази юлска тишина
ни срещат мрачни селски хижи.

Посевите жълтеят в пръст,
овразите - като окопи.
В полето, сложени на кръст,
стърчат самотно бедни снопи…

Сред глинената тъжна глеч
жени прегърбени вървяха
и кукувици надалеч
ку-ку, ку-ку безспир крещяха.

До кладенец ръждив край лес,
стърчеше жерав, в скръб посърнал,
той сякаш плачеше за тез,
които няма да се върнат.

Открихме нови светове
и покорихме звездни коти,
но жеравът
и днес зове
като печален знак
в живота.

И все пак виждам през скръбта
съдбата как се изяснява.
И как на снопите в степта
редиците се умножават.