АРХАНГЕЛСКОЕ

Анатолий Жигулин

Превод: Андрей Андреев

АРХАНГЕЛСКОЕ

Купи и трепетликови гори.
По стръмнината – дървена ограда.
Корица ледена брега покри.
Върби опасват бялата ливада.

С млеко от облачните светове
умити са реки, оврази, клони.
А в църквата – в далечни векове
изписана – изложба на икони.

Как меко греят ясните бои.
Как буйства непокорно светлината!
Човеко със възвишени черти,
ти сам ли
увековечи лицата?

След толкова столетия и нас
с каква ли сила днес ни завладяват?
Изгаряни на клада – с пълна власт
сега над пепелища се възправят.

И както преди седем века, пак
със поглед разтревожен и надежда
в детето си през падащия мрак
светата Богородица се вглежда.

О, древни майстори, каква любов
ви вдъхнови зад ниските огради.
Всевишният – замислен и суров.
Но и човешката, обикновена радост.

Предчувствие за пролетен простор,
жена, във свойта търпеливост свята.
Тревожен вятър.
Мокър ствол на бор.
И тази хладна шир – зад стръмнината.


* * *

Живот! Аз всичко ти прощавам:
войни и болести, и глад,
това, че всичко отшумява
във твоя огнен кръговрат.

Прощавам ти за отредени
човешка злоба и беда,
закономерните измени
в приятелствата,
в любовта.

Не, оправдания не търся!
Сърцето ми оневини
дори горчилките ти гъсти
от трудните колимски дни.

Макар че вечно аз ще стина
под черна пръст,
без знак над мен,
че ще изчезна, ще замина –
докрай ще съм непримирен!


* * *

Пак листа позлатени летят
и засипват земята ни стара.
И кубета църковни блестят,
съхранили свещената вяра.

Те опазват под ясния свод
и към бъдни столетия носят
мисълта ни за вечен живот,
нерешени в душите въпроси.

По стената старинна –
с листа,
полетели високо над клена –
аз пристъпвам, а сякаш летя
към горичката отдалечена.

А небето над мене тежи
по-тревожно,
мъгливо,
разлято.
…Сякаш бели безплътни души,
падат сухи листа по земята.


* * *

          На Ал. Михайлов

Не всички родната земя
дочака след дима и боя.
Притиснати от мараня,
мълчаха къщиците в зноя.

Лъки безводни. Суха пръст.
Листата – прашни, изгорели.
И в бедните поля – на кръст
редяха снопи потъмнели.

Млатилки чак до късен час
размахваха жени.
И глухо,
цял ден се носеше над нас
злокобно кукувиче „ку-ку”…

Дочувам ясно и сега:
проскърцва геранило в мрака,
приведената му дъга
невърналите се оплаква…

Открихме нови светове.
Но геранилото
по-ярко
и днес – над знойни брегове –
като печален знак се мярка.

И все сънувам суха пръст.
Листата – прашни, изгорели.
И в бедните поля – на кръст
подреждат снопи потъмнели.


* * *

В гората млада
като в храм
пристъпвам.
Тук всеки пън
прилича на олтар.
С каква тържественост
и простота
край пътя
зората къпе
стария чинар.

Обидите
и думите горчиви
ще се стопят,
ще ги забравя аз
във този храм
с дървета мълчаливи,
с изрязан от брези
иконостас.


* * *

Всичко ли свърших, спокоен
за да погледна напред
в хладния ден след завоя,
през септемврийската мед.

Може би в пътя неравен
и по нивята в степта
нещо навеки забравих,
нещо изгубих в нощта.

Тъмни купите, пороят
носел е слама и прах.
Път ли към детството мое
се е прострял между тях?

Или се вее в полята
с тънката синя заря
бялата кърпа, с която
майка ми тук остаря?


* * *

Ще се върна при теб, мой самотен баща,
пролетта щом разлисти гората,
размразени реки щом се втурнат в степта
и запее скорец сред листата.

Стара шума в дворовете с теб ще горим
и от залеза пушекът златен ще става.
И градината заедно ще засадим.
И оградата пак ще поправим.

Ще пристигна в селцето ни не като гост,
в този край гост не мога да бъда.
Наследил съм от тебе селяшката кост
и душа – като кремъка твърда.

Затова и на всичко до днес издържах,
несломен от злините в живота:
мрачни шахти, вини и съмнения в грях
кръстопът на доброто и злото.

Ти си спомняш и друго – война връхлетя.
Хляб оскъден… Студено олово.
…Ще се върна при теб, мой самотен баща,
само слънце да грейне отново.

Само пролет да дойде по родния край,
задимят ли върбите при моста
като жълти пространства в полята през май –
с твоя внук ще пристигнем на гости.

По небето високо звезди ще блестят,
ще почукват в прозорчето клони…
Но боли, че годините бързо летят
и че зима ни чака зад склона;

че в човешката зрелост по-често звъни
неизбежният час за раздяла,
че един от прекрасните слънчеви дни
на живота ще бъде прощален.