КАЛИНА
превод: Андрей Андреев
КАЛИНА
В области северни
калина алена
шуми в гористите
земи вечерни.
При нас, във степите,
под слънце спарено
расте в доловете
калина черна.
Черни зърната й
по снежни склонове,
сякаш картечница
снега е рязала.
Сякаш със мъката
на стари спомени
пръстта завинаги
ту е белязана.
Окопи скрила е
оран разкъртена,
поръждавели са
вече снарядите.
Ала във нощите
пак идват мъртвите,
тревожни сънища
чупят оградите.
Пак ли сънуват
сърцата страшния,
проправен в огъня,
път наш довчерашен.
И от кръвта ни -
калина алена.
И от скръбта ни -
калина черна.
Калина алена -
кълват я дроздове.
Расте, полюшва се
черната в ниското.
И тежки спомени,
горчиви спомени
мъчат душите ни,
мъчат душите ни.
1976
—————————–
***
Пак изтръпна от болка сърцето.
Падат в ручея сухи листа.
Като сенки висят над полето
черни гарванови ята.
А в ливадите пусти пред мене
мержелее през тънък клонак
ален дим сред брези осланени -
неразчетен от никого знак.
Пада мрак неусетно край пътя.
Спи просторът - висок, мълчалив.
Все пак, може би да е безсмъртен
във душите ни споменът жив.
Върху нас може би са безвластни
отлетелите вече лета.
Нека дълго ни мъчат нещастия,
щом погубва смъртта радостта.
Да летим и летим в ширините
под размахани птичи крила -
със извечната скръб на брезите
над просторните сънни поля.
—————————–
СУЗДАЛ
Зад валовете разрушени
безкрайна шир очите гали,
кубета със звезди зелени,
стени и бели катедрали.
Илински луг е цял в лъчи,
поля, градини чак до свода.
Загадъчно край мен мълчи
безсмъртната природа.
Изтича Каменка-река.
Звънят брезите с чисто семе.
В небето облаци - така
недостижими…
Като времето.
И вятър тихо шумоли -
мост от небето до човека.
И този кленов лист
дали
не трепка тук от десет века?
—————————–
***
Черни трептят трепетлики.
Мъх по скалите пълзи.
Сила незнайна, велика
в руската есен струи.
Птици ли литнат в небето,
или стърнища горят,
нежност изпълва сърцето,
звънки камбани звънят.
Щях ли да мина през мрака
на безпросветни места
ако не помнех, че някъде
с роден дъх чака пръстта.
Биха били неприветливи
дните ми днешни дори,
ако не дишах от светлия
въздух на родни гори.
Ако над мене не свеждаше
кръгло чадърче с роса
цветето - мойта надежда,
руските небеса!
—————————–
***
В света ни всичко ново е и вечно.
Като живота
слънце ще ни озари,
та сред движението - светло, бързотечно -
на битието
пак да изгори.
И онзи кратък миг на обич и омраза
и нов, и вечен е
сред мрак и светлина -
като живовляка, изтъпкан и премазан
на влажната и глинеста земя.
1967
—————————–
***
Ръждиви въздишки -
ели върху хълма стоят.
Винтовки войнишки.
В земята войниците спят.
Душите им сякаш
са птиците, дето над мен
смъртта им оплакват
и чезнат в прозрачния ден.
1969
—————————–
***
Спокойна есен. Късен злак.
Овесът вече е в хамбара.
А посевите стигат чак
до шумната аерогара.
Лудува вятър в свод избистрен,
развява чужди знамена.
Незнаен премиер-министър
посреща руската страна.
Сред грохота на самолети
навярно никой не видя
как жеравният клин в небето
неуловимо прелетя.
Как в окосените ливади
тревата сочна почерня,
как светят вдън брезите млади
отминалите времена.
Тъй сякаш всичко отминава
от хората и от света.
И във сърцата ни остава
покоят тих и любовта.
—————————–
***
Над селцето засиял,
от белосаната църква,
срещна ни, преди да мръкне,
върху кръста щъркел бял.
Помня още онзи път
с топлина на късно лято.
Като римски стих словата
на молдавците звънят.
И разбрах: за песента
на руснак и молдованин
отредени са по равно
болката и любовта.
Чак до смъртния си час
ще вървя до тях уверен -
с Дамиан и Виеру,
вслушан в мъдрия им глас.
И в небето засиял,
ще ни свети в дните ясни
символ тъжен и прекрасен -
върху кръста щъркел бял.
—————————–
***
Припомням си края далечен,
далечните родни места…
От стария кладенец вечер
ме гледаше хладна звезда.
Дълбоки и тъмни дъбрави.
Градините в бяло цъфтят.
не би и помислил за слава,
дочул как листата шумят.
Там детството мое играе.
Аз всичко на него дължа.
И само тръстиката знае
дали си безсмъртна, душа!
1970
—————————–
***
Тихо поле край дерето.
Хлад от овеса струи.
А зад копите - в полето
малка горичка с брези.
Родни места. Песен птича.
Есенен топъл светлик.
Тази земя ще обичам
аз до последния миг.
В нея стеблата припряно
гушат се в косия плет.
Сухо сено - разпиляно -
грее златисто отвред.
Ако е рекла съдбата
тук да отпусна криле,
нека умра сред нивята,
в сухо сред жътва поле.
Мъчен от болка последна,
в сетния миг пред смъртта,
нека с лице просветлено
тук да се слея с пръстта.
1969
—————————–
***
Пъдпъдък сред житните полета.
И тополи в залезния час.
Глас на медни весели звънчета
тихо се разлива покрай нас.
Звън вечерен, кой ли те разбуди?
За живота, брате, не мисли.
Лош или добър, за нас е чудо.
Само светлината да струи.
Само за Русия нека има
повече щастливи мирни дни.
Да косим, да сеем, всяка зима
под снега зърното да кълни.
Да светлеят и трева, и шума,
да се будим все сред тишина.
И да бъдат властниците умни,
за да няма повече война.
Аз от ориста си съм доволен.
Нека само всяка нощ навън
пъдпъдък сред златните тополи
да приканва:
време е за сън!
1980
КАЛИНА
На русском Севере -
Калина красная,
Края лесистые,
Края озерные.
А вот у нас в степи
Калина - разная,
И по логам растет
Калина черная.
Калина черная
На снежной замети -
Как будто пулями
Все изрешечено.
Как будто горечью
Далекой памяти
Земля отмечена,
Навек отмечена.
Окопы старые
Закрыты пашнями.
Осколки острые
Давно поржавели.
Но память полнится
Друзьями павшими,
И сны тревожные
Нас не оставили.
И сердцу видится
Доныне страшная
Войной пробитая
Дорога торная.
И кровью алою -
Калина красная.
И горькой памятью -
Калина черная.
Калина красная
Дроздами склевана.
Калина черная
Растет - качается.
И память горькая,
Печаль суровая
Все не кончается,
Все не кончается…
1976
—————————–
***
Все в этом мире ново, все здесь вечно.
Восходит солнце,
Словно жизнь моя,
Чтобы опять светло и быстротечно
Сгореть над вечным ходом бытия.
И краткий миг судьбы моей тревожной
И нов и вечен в этой чуткой мгле,
Как нов и вечен
Смятый подорожник
На влажной и суглинистой земле.
1967
—————————–
***
Ржавые елки
На старом кургане стоят.
Это винтовки
Когда-то погибших солдат.
Ласточки кружат
И тают за далью лесной.
Это их души
Тревожно летят надо мной.
1969
—————————–
***
Опять я подумал о родине,
Где стынет в росе лебеда,
Где в старой замшелой колодине
С утра холодеет звезда.
Там чёрные тени в дубраве
И белый над берегом сад.
И можно не думать о славе
И слушать, как листья летят…
Там речка прозрачна, как детство.
Там рыжим кустам камыша,
Наверное, точно известно,
Бессмертна ли наша душа.
1970
—————————–
***
Тихое поле над логом.
Чистый холодный овёс.
И за обветренным стогом
Рощица тонких берёз.
Родина! Свет предосенний
Неомрачённого дня.
Жёлтым потерянным сеном
Чуть золотится стерня.
Бледные ломкие стебли
Жмутся к косому плетню.
Эту неяркую землю
Каждой кровинкой люблю.
Если назначена доля
Мне умереть за неё -
Пусть упаду я на поле,
В это сухое жнивьё.
Чтобы уже не подняться,
Чтобы в последней беде
Нежно щекою прижаться
К пыльной сухой борозде.
1969
—————————–
***
Перепелка над пшеничным полем
И вечерний предзакатный лес.
Словно звон далеких колоколен
Тихо разливается окрест.
Тихий звон неведомо откуда…
На плохую жизнь не сетуй, друг.
Все равно она большое чудо.
Лишь бы свет небесный не потух.
Лишь бы в нашей пасмурной России
Было все, как в лучшие года.
Чтобы жили, сеяли-косили.
Чтоб не голодали никогда.
Чтобы травы были зеленее,
Чтобы больше было тишины.
Чтобы власти были поумнее,
Чтобы вовсе не было войны…
Я своей судьбой вполне доволен.
Я люблю такие вечера.
Перепелка над пшеничным полем
Тихо призывает:
Спать пора.
1980
