Робърт Фрост

Зима сковава земята, когато в нея спущат тялото на Робърт Фрост /1963/. Върху надгробните плочи на големите композитори издълбават лира, на художниците – палитра. Малцина обаче стигат до последния си дом сред такава панорама от сечивата на своето майсторство като Фрост. Боровете, планинският връх, провинциалното магазинче наблизо и забитата в снега лопата – всичко е било предмет на неговите стихове и размишления. Защото сред американските поети след Уитман той е може би най-универсален в своето въздействие. В неговото ясно и сътворено с наречието на новоанглийския фермер изкуство истините стават достъпни, макар и не опростени. Вдъхновението му се събужда от най-обикновените и всекидневни вещи и преживявания и затова може би дълго време четяща Америка не му обръща внимание. Стиховете му, родени в Нова Англия, за пръв път излизат в „старата” Англия едва в 1913 г. В младостта си той познава само непосилния труд в полето и професиите, които с мъка осигуряват залъка.
Робърт Фрост е роден през 1874 г. в Калифорния, където баща му, дребен журналист от Ню Хемпшър, е на работа след Гражданската война. След смъртта му (бъдещият поет е на 11 години) майката, която е учителка, го връща в Масачузетс, където е коренът на нейния род. Заживяват при дядо му във ферма, недалеч от градеца Лорънс. Фрост посещава няколко училища, завършва прогимназия в Лорънс и постъпва в колежа Дартмут, но не изкарва и един семестър и се захваща на работа в местната текстилна фабрика. Две години (1897–1899) учи в Харвард на издръжка на дядо си, но решава, че казионното образование не е за него и въпреки значителния напредък в класическите езици и философията, напуска университета: „Там ще ме направят или професор, или професионал” – опасява се той. Разбира се, много по-късно той ще е носител на 16 учени степени, между които и една харвардска. Работи подред като учител, обущар и редактор, а в 1900 г. с помощта на дядо си става собственик на ферма в Дери, Ню Хемпшър и с учителство и земеделие поддържа вече шестчленното си семейство. Преподава английски в академията Пинкертън и психология в щатската гимназия на Плимът, но американските списания все така упорито отхвърлят стихотворенията му. Отчаян, Фрост продава фермата и в 1912 г. заминава за Англия, където по това време се забелязват първите вълнения на едно ново поетическо движение. Сближава се с т.н. „джорджиански” поети У. Гибсън, Л. Абъркромби, Рупърт Брук и др. Скоро английската критика възторжено поздравява първата му стихосбирка, „Момчешко завещание” (1913). На следващата година излиза „Северно от Бостън”. Същата година и двете книги са издадени и в САЩ и Робърт Фрост подканя жена си: „Книгите ми се върнаха у дома, трябва и ние да вървим.” В 1915 г. се завръща в Америка, за да бъде изненадан с титлата професор по поезия в Харвардския университет. Заживява отново в Ню Хемпшър, а по-късно и във Върмонт. От 1916 г. той е „резидиращ поет” на колежа Емхърст. Същевременно чете лекции в Мичиган и Дартмут, Иейл, Уезли и др. университети. От 1924 г. с някакво странно постоянство го обявяват за лауреат на наградата „Пулицър” (другите три: 1931, 1937, 1943). По-значителните му произведения носят заглавията „Планински промеждутък” (1916), „Избрани стихове” (1923), „Рукнал ручей на запад” (1928), „Събрани стихове” (1930), „Дървото-свидетел” (1942), „Маската на разума” (1945), „Маската на милостта” (1947), „Пълно събрание на стиховете” (1949), „На поляната” (1962). Американската критика и особено псевдосоциалните писатели от епохата на Ню Дийл смятат Фрост за сложен и донякъде толкова труден за разбиране, колкото и Емили Дикинсън, чиито мисли за света протичат изцяло зад стените на нейния дом в Масачузетс. Фрост е обаче една „Емили Дикинсън на открито”, сред хората. Той действително се стреми прибързано да проникне отвъд същността на нещата и в простите неоспорими факти да открие универсалните истини. С целия си описателен реализъм Робърт Фрост е и поет на съзерцателната мъдрост. У него няма формални философски системи, а истините, които дири, са вкоренени в човешкото сърце и в простите предмети. За него стихотворението не е дидактика, а изпитание („Започва с радост и завършва с мъдрост”). Затова, когато читателят проникне през измамната простота на поетичните му образи, открива, че „препятствието спира снагата, но изстрелва душата оттатък целта”. Обръщал се цял живот към Бога, но ненамерил никого „там”, на 70-годишна възраст Фрост се отказва от него заради жестокостта му към човешкия род („Маската на разума”), а в поезията си съумя да присади скали и цветя, ветрове, изполичари, стачкуващи работници, хлапаци, висящи на люлки по дърветата – т.е. най-чистите символи на онова, което е най-трайно, но и най-преходно в живота на човека. С това той е може би един късен отзвук на трансцендентализма, какъвто го помним от Емерсън и Торо. Подобно на тях, в собствената си епитафия Фрост ще запише: „Той бе в любовна свада със света.”

Биографична бележка: Кръстан Дянков


Публикации:


Поезия:

РОДЕН КЪТ/ превод: Красин Химирски/ брой 36 януари 2012

ДВАМА ГЛЕДАТ ДВАМА/ превод: Кръстьо Станишев/ брой 42 юли 2012

СВЕТУЛКИ В ГРАДИНАТА/ превод: Николай Тодоров/ брой 44 октомври 2012

СЕМЕЙСТВОТО НА РОЗАТА/ превод: Николай Тодоров/ брой 48 февруари 2013

ОГЪН И ЛЕД/ превод: Николай Тодоров/ брой 49 март 2013

KЪРПЕНЕ НА СТЕНИ/ превод: Христина Керанова/ брой 64 юли 2014

ПЪТЯТ, ПО КОЙТО НЕ ПОЕХ/ превод: Христина Керанова/ брой 98 септември 2017

ИМПУЛСЪТ/ превод: Кръстьо Станишев/ брой 98 септември 2017


Публицистика:

СЛЕДАТА СЛЕД СТИХОТВОРЕНИЕТО/ автор: Кръстан Дянков/ брой 5 януари 2009