Робърт Фрост

превод: Кръстьо Станишев

Забрава и любов са ги довели
високо в планината, със нощта
тъй близка, ала не така високо.
И трябваше да спрат и да помислят
за своя път назад: как бе неравен,
изровен и несигурен във мрака.
Тук спря ги повалената ограда,
с бодлива тел обвита. Те стояха
и свойте сили губеха в един
последен поглед в тоя път, по който
те нямаше да тръгнат; път изгубен,
където, ако камък или сипей
се срутят през нощта, човешки крак
не ги е срутил. Да, това е всичко!
„Дървета, лека нощ!” Но не, не беше всичко.
Една сърба стоеше покрай смърча
отвъд оградата, съвсем наблизо.
Тя ги видя, видяха я и те.
А погледът й беше неподвижен
като пропукан камък: не съзряха
във облачните й очи уплаха.
Сърната мислеше, че двамата отвъд
не са опасни - само странни бяха, -
не можеха да я тревожат дълго.
Въздъхна тя и неуплашена отмина.
„Това е всичко”. Ала не, не всичко.
Пръхтене ги накара да почакат.
Един елен застанал бе до смърча
отвъд оградата, съвсем наблизо.
Видяха рог еленов, яка ноздра.
Не бе сърната, върнала се пак.
Той шеговито гледаше към тях,
поклащайки глава: „Защо не трепваш?
Нима не можеш? Аз пък се съмнявам,
че ти си жива, както ми изглеждаш.”
Еленът дълго гледа ги, набраха
те смелост да му подадат ръка
и обаянието тъй да нарушат.
Той мина неуплашен край оградата.
Тъй двойката се срещна с друга двойка.
„Навярно всичко бе това”. Но те стояха.
Една вълна се носеше към тях;
земята, сякаш станала добра,
ги правеше уверени и силни
и ги изпълваше с любов.