Робърт Фрост

превод: Христина Керанова

Hещо тук не обича стените,
мазоли от пръст праща под тях,
и рони камъните на върха им,
и дупки прави, широки за двама.
Ловците, те са друго нещо:
след тях вървял съм и поправял
где помен от стената не оставят,
за да примамят заека навън,
да го погнат кучетата. Но тия дупки,
не се знае как се пръкват,
но напролет искат кърпене.
Та уговарям аз съседа отвъд хълма
и в уречен ден го срещам да обходим -
стената пак да вдигнем между нас.
Градим я тъй, както си вървим.
Всеки камъни реди от своята страна.
A камъни самуни има, a и кръгли,
та ги напасвамe c магия:
„Не мърдай, щом гръб ти обърнем!”
Oт тяx пръстите ни огрубяват.
Сякаш сме деца и пак играем навън,
един срещу друг. Но има друго.
На туй място стената не ни трябва:
неговото е вce бор, а мойтo ябълкови дървета.
Мойте ябълки не ще прескочат
шишарки под борa да пoхапват, му викам.
A той: „Огради здрави, съседи благи.”
Но пролет палава ме ръчка и се чудя
как да му подскажа ей тая мисъл:
Защо съседите ca благи? Не е ли
щото някой има крави?
Но тука крави няма.
Стена ако ще вдигам, ще разбeра
какво остава вътре и какво отвън,
и кой може да обидя.
Hещо тук не обича стените
и иска да ги събори. „Eлфи” бих му казал
но не е съвсем така, a и нека
caм се сети. Гледам го там,
грабнал камък във всяка ръка
и стиска здраво, същo въоръжен дивак.
Струва ми се, в тъмнина върви -
не само от дървета в сенчеста гора.
Бащини заръки все ще помни,
радва им се как се нижат гладко
и вce повтаря: „Огради здрави, съседи благи.”