Робърт Фрост

превод: Христина Керанова

БРЕЗИ

Когато видя брези да люлеят стъбла
на фона на прави, по-тъмни дървета,
обичам да си мисля, че момче ги люлее.
Но разлюляни, те не скланят клони до земята,
както ако са вледенени. Често май си ги виждал -
тежки от лед в светло зимно утро
след дъжд. Удрят се една в друга и подрънкват
като се надигне бризът, и стават пъстри,
щом от ударите глазурата им фино ce напука.
После под топлото слънце ронят кристали,
които се разбиват и трупат върху снежната покривка -
купчини излишно счупено стъкло,
сякаш небесният купол се е срутил.
Товарът ги привежда чак до увяхналата папрат,
и пак не се скършват, но веднъж наведени
за дълго, не се изправят съвсем:
стъблата им превити ще видиш в гората
години след това, листата си влачат по земята,
сякаш девойки на колене спускат коси
пред лицето да съхнат на слънце.
Но се канех да кажа преди истината за леднaта стихия
да нахлуе с цялата си достоверност,
че предпочитам някое момче да ги навежда,
когато кравите прибира и извежда -
момче живяло далеч от града и бейзбол не познало,
което измисля игрите, на които играе
зиме и лете, и после само си играе.
Едно по едно то бащини дървета покорява
като все се люлее, до долу ги свежда
и сковаността им побеждава,
докато всички се огънат и ни едно не му
остава. Така то научава
добре как не трябва да избързва,
а дървото да сведе
плътно до земята. До върха
внимателно и бавно се катери,
както чаша търпеливо до ръба
ce пълни, и препълва даже.
После се оттласква с краката напред
и рита въздуха надолу към земята.
Та и аз бях нявга покорител на брезите.
И мечтая пак да бъда -
когато уморен от правила съм,
животът е като гора без път,
и лицето пламнало паяжини
разкъсва и сърби, a окото ми сълзи
от бръснала го в зеницата клонка.
Искам да се махна от земята за малко,
после да се върна и започна отначало.
И нека своенравната съдба не сгреши -
желанието ми да изпълни наполовина и ме грабне,
a не ме върне. Най-добре е да обичаш на земята:
не знам за друго място по-добро.
Искам по бреза да се катеря,
по черните клони нагоре по стъблото снежно бяло
към небето, докато не издържи дървото,
наведе върха си и пак ме пусне долу.
Плавно ще се понеса нагоре, и обратно.
Нека ми е зле брези да покорявам.

ПОСЛЕДНИТЕ ДУМИ НА ДРОЗДА

Като излизах, една вранка
с тих глас промълви: “Аха,
теб търсех на тази полянка,
къде си тръгнал сега?
Дойдох да ти кажа само
на Лесли да кажеш мило
че дроздът, нейният малък приятел
да я известя пожела,
че северният вятър снощи,
който лъска до блясък звезди
и водата в чучура заледи,
го накара да кашля така,
че остана с опашка почти без пера.
И той отлетя огорчен!
Но сбогом й праща по мен
и я моли да бъде добра,
и с шапка червена на руса глава,
да търси на скункса следите
в снега с брадва в ръцете.
И да слуша възрастните!
A на пролет може би
да пее пак ще долети.”

ПАРЧЕНЦА СИНЬО

Защо ли грабват окото парченцата синьо
на птица или пеперуда тук и там,
на цвете, пръстен или поглед взрян,
когато небето плътно синьо е застлало?

Понеже земята е може би все още земя, а не небе,
макар че за някои умници тя включва небето,
от синьото така далеч над нас във висинето,
желанието ни за синьо все расте.

ЗАСТИНАЛ

Дъждът на вятъра пошушна:
„Tи духай здраво, а аз ще пердаша листата”.
И те така удариха цветната градина,
че направо коленичиха стъблата
и застинаха така - но мъртви те не бяха.
Знам как се чувстваха цветята.

НОЩТА ПОЗНАВАМ

Нощта познавам толкова добре.
В дъжда излизам и в дъжда се прибирам.
Назад остават светлините на покрайнините.

В най-тъжните улички градски се взирам.
Подминавам пазача, който в парка патрулира
и поглед свеждам, не искам да се обяснявам.

И спирам и шумът от стъпките замира
и секва вик, литнал
над къщите от улица наблизо,

но не за сбогом или да се върна,
а там високо горе
часовник светещ в неземната далечина

обявява, че e време и не e.
Нощта познавам толкова добре.

НА ТОПЛИЯ ВЯТЪР

Донеси дъжд, о, бурен южняко!
Доведи песнопойци, съсловие гнездящо;
накарай семена в земята да мечтаят,
а улегналите преспи да димят;
открий под бялото кафяво.
Но каквото и да правиш в тъмното,
залей прозореца ми, нека да се лее,
разтопи го както ледовете;
разтопи стъклото, a рамката му остави,
за отшелника разпятие готви;
нахлуй в стаята ми тясна;
разлюлей портрета на стената;
разлисти шумно страниците;
разпръсни на пода стиховете;
изгони поета на открито.

НЕОХОТА

Вървях навън през поля и гори
и огради каменни прескачах;
изкачвах хълмове с красиви гледки,
света поглеждах, после слизах
и се прибирах по шосето вкъщи,
но ето, и с това приключих.

Мъртви са листата по земята,
освен онези, които пази дъбът
и отронва едно по едно
да се плъзгат и стържат
по кората от лед по снега,
докато другите спят.

A мъртвите листа лежат притихнали на куп
вятърът не ги разпръсква вече тук и там,
няма я последната самотна астра,
вехнат цветовете на леската,
сърцето пак да търси копнее
но “Къде ли?” се питат краката.

О, кога ли за сърцето човешко
не е предателство било
по течението да се носиш,
галантно да отстъпиш пред логичното
и с поклон да приемеш края
на любов или сезон?

ОКТОМВРИ

О, тихо, меко октомврийско утро,
листата ти узрели са за есента;
утрешният вятър, ако духа лудо,
всички ще обрули на земята.
Вранки грачат високо над гората;
утре може да се съберат и си заминат.
О, тихо, меко октомврийско утро,
остави бавно часовете да се нижат.
Да не е кратък денят направи.
И както сърцата ни се омагьосват лесно,
омагьосай ни, както си знаеш;
едно листо пусни да падне в зората
а по обед друго някое пусни;
листо от нашите дървета, и едно в далечината.
И слънцето покрий с мъгличка лека;
омагьосай с аметист полята.
Бавно, по-полека!
Заради лозата само се поспри,
че сланата вече й попари листата
и цели чепки ще окапят по земята -
лозата по стената само пощади.