ДВОЕН ЧОВЕШКИ ЧЕРЕП
(Поезия от Чили)
превод и бележка: Никола Инджов
Четири крупни фигури се възвишават в чилийската поезия като върхове на висок хребет. Това са Габриела Мистрал, Висенте Уидобро, Пабло Неруда и Никанор Парра.
Габриела Мистрал има щастливата съдба да бъде първият литературен Нобелов лауреат на Латинска Америка. Наградата й е отредена за творчество, което преодолява съществуващите до нея традиционни мотиви в т.нар. женска поезия, например еротизма, така характерен за американския постмодернизъм в началото на века. В нейната чувствителност има забележима еволюция - от най-интимните й преживявания, свързани със самоубийството на любимия човек, със страданието по нероденото дете - до проникновения в еврейската душевност, до децата и до народите на Америка и въобще до вселенските измерения на човека. Висенте Уидобро е без съмнение хронологически първият голям съвременен поет на испаноезична Америка. Докато Габриела Мистрал споделя, че поезията - това е автобиографията на автора, то Висенте Уидобро по-скоро прави биография на времето. В естетически смисъл така може да се изтълкува идеята му да обедини в една собствена система всички авангардни за епохата (двадесетте години на века) литературни школи. За това спомага и обстоятелството, че той започва формирането си като поет в Сантяго де Чили и в Буенос Айрес, а след това продължава в Париж и в Мадрид. “Едно стихотворение се отглежда по същия начин, по който природата отглежда едно дърво” - казва той. Добре е да се знае, че той се опълчи против сюрреализма - необикновена позиция в латиноамериканския свят. За сюрреалистите той пише, че са “докарали поезията до банален спиритически трик”. Неговият лирически герой може да се определи с неговите собствени думи: метафизическо животно, натоварено с мъка и скръб…
Пабло Неруда е поетът с най-голямо значение в своето поколение, може би е и най-известният по света чилийски поет. Не само заради Нобеловата награда, която получи малко преди смъртта си. Той е най-близко до реалния живот на хората, поезията му е отклик на събития със световен смисъл. Той извърши един изключителен експеримент - книгата “Всеобща песен”, която представлява голям цикъл поеми, вдъхновени от миналото и настоящото на Америка. Редом с този огромен труд са малките му лирични книги, в които има стихове за испанската война, за Сталинград, за любовта. Той стига дори до херметизъм в поезията си - това е поредно доказателство за изключителната разностранност на неговия талант.
Най-малко познат на българския читател е Никанор Парра. Но именно той изглежда оказва най-силно влияние на новите чилийски поколения в поезията. Творчеството му е поетичен израз на груби прозаизми, на изненадващи психологически ефекти, на странно раздробяване на мимолетното преживяване. Той пише, че среща във всекидневния живот същността на поезията си. Общо взето, тази кръвна връзка с действителността го прави независим и самостоятелен спрямо всякакви литературни моди, всякакви литературни призиви. И по същата причина - един от най-интересните днешни поети на Чили и на целия континент.
…През моя дом в Хавана по стечение на редица обстоятелства преминаха много хора, някои се заседяваха по-дълго около чашата с вино, около една чилийска китара. Идваха там от чилийците стария белетрист Мануел Рохас, автор на забележителния роман “Син на крадец”, поетът и есеистът Поли Делано, а китарата бе на Патрисия и Хорхе, които представляваха пред Куба правителството на Салвадор Алиенде. Когато станаха ония трагични събития в Чили през 1973 година, в дома ми остана само китарата. Кой знае защо тя ми напомняше двоен човешки череп. Тогава в Чили имаше много смърт.
Години по-късно срещнах в Богота поета Гонсало Рохас. От ония хора остана само поезията им - казваше той. Самият Гонсало бе преживял дълго изгнаничество в Германия. Както и Елохио Суарес - поетът, който живя у нас, който погреба на наша земя единия от синовете на Луис Корвалан и изчезна по дългите емигрантски пътища. Той ми даваше книги на чилийски поети, а свои книги се стесняваше да ми подари. От тези книги избрах чилийската поезия, която представям тук.
БАЛАДА ЗА НЕВЪЗВРАТИМОТО
Идваше към мене заради усмивката,
заради своето милосърдие
и сменяше часовете на деня.
Нощното небе ставаше небе предутринно.
И морето бе плодородно небе, пълно с птици.
Цветята излъчваха камбанна радост
и сърцето ми ги вдъхваше полудяло.
Вървят дните, минават
по дължината на годините.
Къде си?
Погледът ми расте.
Самотата напразно отваря врати
и тишината ечи от някогашните стъпки.
Сърцето ми нараства,
уголемяват се очите ми,
и бих искал да помоля за други очи,
за да ги сложа там, където моите свършват.
Къде си сега?
Кое място на света леденее
от твоя поглед?
Сърцето ми нараства като морска гъба
или като коралите, които
стават острови.
Безполезно е да гледам звездите
или да разпитвам побелелите камъни.
Безполезно е да гледам това дърво,
което последно ти каза сбогом
и първо ще те поздрави - ако се върнеш.
Ти си нещо от далечината.
Нищо друго.
Дните минават и те търсят.
И за да те следва навсякъде,
времето сладко пее,
докато раната затваря мигли да заспи.
Нараства ми сърцето,
раздалечава хоризонти.
Избухва в небето.
Нощта знае чие сърце е по-вгорчено.
Следвам цветята и се будя
от самота на самота.
Следвам вълните и се губя
от самота на самота.
Скрила си някъде светлината, но къде? Къде?
Дните вървят и те търсят.
Ранените дни, короновани с тръни.
Търсят те пътищата по земята
от самота на самота.
Застрашително нараства сърцето ми.
Отиват си цветя и треви.
Мирисът им повява като камбанен звън
от друга провинция.
Идат други погледи и други гласове.
Иде друга вода в реката.
Идат други листа в гората.
Всичко е променено.
Нищо не се връща.
Отидоха си пътищата,
отиде си времето.
Отдалечи се завинаги и реката.
Ще се разсипе сърцето ми над света
и вселената ще ми стане сърце!
ДА ПИЕШ ВОДА
Запомних ръцете, които
ми даваха да пия вода.
В долината на Рио Бланко,
където Аконкагуа извира,
дойдох и се надигнах да пия
от водопадната струя,
свлечена като грива, бяла
и ледена заискрила.
Устни допрях, обгори ме
оная вода свещена,
три дни устните ми кървяха
от аконгагуанската глътка.
В долината на Митла веднъж
след пътища дълги и слънце,
склоних се над кладенец - и
прихвана ме един индианец,
за да не полетя надолу,
а главата ми като плод
между дланите му остана.
Пих аз, каквото пих,
лицето му и моето лице,
и почувствах в блясък на мълния,
че от Митла е моята плът.
А на остров Пуерто Рико
в синевата на ден безкраен
при стихнало тяло и море бурно,
под високите палми родилки,
девойка една благородна
разчупи ми орех кокосов
и пих като дъщеря тяхна
материнска вода от палми.
И по-сладко не съм оттогава
ни духом, ни тялом пила.
В дома на моето детство
вода ми носеше мама,
между глътка и глътка аз виждах
как от стомната тя отпива -
колкото се надига главата,
толкова стомната се снишава.
Все още долини помня,
все още чувствувам жажда.
Навярно вечността е да бъдем
такива, каквито бяхме.
Запомних ръцете, които
ми даваха да пия вода.
АЗ СЪМ САМО ЕДИН ДЪРВОДЕЛЕЦ
Аз съм само един дърводелец.
Както някой се ражда
с ранена гръд, с дума
в устата, с плам на челото -
аз се родих дърводелец.
С този поминък идвам
и дъх на греди остава
в чергата ми и в хляба,
и крача по стърготини
позлатени.
Както лалето се ражда
и вгледано в слънце разцъфва,
целува вода и е само
лале, додето увехне -
аз се родих дърводелец.
От покрив на покрив минавам,
от стряха на стряха живея,
по тези въздушни мостове -
ни майстор, ни пеперуда -
като пчела звъня си.
Аз правя такива маси,
на които царува хлябът
и виното весело властва,
та да могат поети - братя
на мойта душа да седнат
заедно всички.
А със бичкия в ръката -
блестяща сребърна риба -
аз по света минавам
като човекът, който
затваря деня и подсвирква
на нощта да дойде.
От дъното на душата
аз съм си дърводелец,
вмирисан съм на лепило
като на лековит балсам и
така живея.
Ето, с греда в окото
и с молив зад ухото
щастлив се завръщам, правя
ластовиче гнездо като
малко балконче.
Чета Библията над стърготини
сякаш над огън. Тих съм,
но хвърлям чук в небето
да подкрепя борбата
на моите братя.
ТИ, МЪРТВА НА СЛЪНЦЕ
Ключ на забравена страна,
отключи ми тайните на имена и хора.
Ще ги намериш изписани по дърветата на твоите
ръце.
Тайнствени нарези, навлажнени от погледи.
О, нека не изсъхне моето потекло,
додето дъждът царува.
Трудно приношение на сърцето
между загадките на нощта.
Страни и представи?
Не помня друго пътешествие,
освен онова,
което предприемах по твоето чело,
за да проникна в спокойното море.
Обвит в непокорство.
Ти, мъртва на слънце,
аз - белязан с огнени знаци
и непознати мириси по кожата.
Завинаги в музиката на твоя сън
аз съм нищо от твоето утро.
Сравни петната по моето сърце и моите думи
с облаци - наполовина пропаст, наполовина сняг.
Сега гася светлини, за да те търся
по мътното слънце, което те съпровожда.
ВИСИНИТЕ НА МАЧУ ПИКЧУ
(откъс)
Звездна орлица, лозница мъглива.
Срутена кула, меч ослепен.
Звездни кервани, обреден хляб.
Стълбище вито, клепач безкраен.
Туника тънка, прозорец от камък.
Лампа гранитна, хляб от камък.
Змия перната, роза от камък.
Лодка заровена, извор от камък.
Миг равноденствен, кораб от камък.
Връх геометричен, книга от камък.
Лунен жребец, светлина от камък.
Каменен тъпан от вятър изгладен.
Звезден корал във време потънал.
Стряха небесна от пера повалена.
Зид от ръце и от взори изтъркан.
Клони, в които буря таи се.
Стволове в мъх и в треви повити.
Ноктеста лапа, възкръснала лапа.
Южният вятър, заспал във вихрушка.
Синкавоснежен водопад застинал.
Тиха камбана за заспалите вече.
Пръстен венчален на снеговете.
Тежко желязо по желязните хора.
Ръце на пума, скала кръвожадна.
Сенчеста кула, виелица шумна.
Нощ възвисена на длан и корен.
Прозорец в мъглата, гълъбица калена.
Билка вечерна, изваяна мълния.
Хребет до хребет, убежище морско.
Светъл чертог на орли отлетели.
Струна небесна, пчела планинска.
Плато кървящо, звезда ръкотворна.
Дух минерален, кварцова месечина.
Змия андинска, амарантово чело.
Отечество девствено, купол притихнал.
Морско момиче, дърво църковно.
Китка солена, чернокрила череша.
Зъбери снежни, студено ехо.
Луна в паяжина, злокобен камък.
Снеговита грива, порив на вятър.
Трепетни длани, водопади смрачени.
Сребърен повей, време стремглаво…
ПИЛИГРИМЪТ
Внимание, дами и господа, малко внимание:
обърнете за момент глави към тази страна на
републиката.
Забравете за една нощ вашите лични проблеми.
Удоволствието и страданието могат да почакат отвън.
Веднъж се чува нещо от тази страна на републиката.
Внимание, дами и господа! Момент внимание!
Една душа, която бе бутилирана дълги години
в нещо като сексуална и интелектуална пропаст,
която се е хранила оскъдно през носа,
иска вие лично да я чуете,
искам да бъда информиран за някои неща.
Трябва ми малко светлинка, градината се покрива с
комари.
Намирам се в катастрофално умствено състояние.
Постъпвам според себе си:
докато произнасям тези думи - виждам велосипед,
опрян на една страна.
Виждам мост
и автомобил, който изчезва между сгради.
Вие се подстригвате, наистина, вие
минавате пешком през градината,
под кожата си вие имате друга кожа.
Вие имате седмо чувство,
което ви позволява автоматично
да влизате и излизате.
Но аз съм като дете, което плаче за майка
иззад скалите.
Аз съм пилигримът, който вдига бял прах.
Дървото, което моли с викове листата да го покрият.
ГРАДОВЕ
Видения са градовете.
Стига една ученическа тетрадка,
за да създадеш абсурдния живот на поезията
в първото й детство:
странната повдигнатост на многостенния Дюреров куб,
болката, която не боли меланхолично.
Две бели мишки карат въртележка
със скоростта на неврозата.
След шейсет дни обиколка
по широкия свят като в клетка,
аз се съсредоточавам в една само мисъл:
мишки, които карат въртележка.
Бяло, космато, смалено кълбо,
разделено на две половини.
Те скачат, за да се съединят,
и между тях има сексуални разводи
или утешителен секс.
Където бяхме същества, излизат неща,
отчасти познати, познати отчасти.
Като време за всеобща омраза… пет минути.
Градовете сакато да се загубиш на улицата
завинаги в тази част на света, никога в друга.
Какво не може да ни даде същото,
ако всичко се завърне, с две думи,
съществото е скъпернически подобно на различния.
Слънце на първия ден, каква голяма точка!
И за поезията, и за твоята работа.
В широкия свят като в клетка
точа опасен инструмент!
ВСЕКИДНЕВЕН ТЕАТЪР
Съдията ще ти даде някаква хвърчаща хартишка,
ще ти осигури монахиня, огледало - за да се видиш,
капеланът ще ти наметне една черна дрипа.
И ще дочуеш как войската обува ботуши,
огромни ботуши, шумящи като перушина.
И надзирателят ще те покрие с някакъв шал,
и помощникът му със сапунче ще намаже твоите бузи,
ще опита бръснача по дланта на ръката си.
И ще чуеш тръбата да вдига войската, щом петелът
закукурига с твоята и с неговата си кръв.
И полицаят ще ти подметне може би някакво писмо,
адресирано за друг, но с познат почерк,
няма да го прочетеш, но ще усетиш дъх на жито.
И ще дочуеш твърдите ботуши по цимента
между дъха на конете, които пасат наблизо.
И някой ще те премери с жесток и немигащ поглед,
ще ти заповяда да спреш, да пристъпиш навън,
ще въздиша глуховато зад твоя възправен гръб.
И ще доловиш седемте блестящи изстрела,
убили най-напред птица, а после - вятър…
НОЩНИТЕ ВЛАКОВЕ
1.
Мостът среднощ
белее като скелет на бивол.
Между разкъсаната мъгла на ракитака
би трябвало да се появят призраци,
но можахме само да видим
бързото отражение на вагони в реката
и парцаливите светлини
на каменарските колиби.
2.
Помня Централната гара
привечер през декември.
Понякога се виждам с пари за една бира,
неподстриган, кален, неподвижен,
докато тръгва влака, и с него едно момиче,
което си тръгва с думи, че никога не ме е обичало,
че ще легне с всеки, освен с мене,
че никога няма да ми напише писмо…
Централната гара,
душна декемврийска привечер.
3.
С един приятел чакам да мине
експресът в 22.15,
този светкавичен влак като бутилка вино
в ръцете мои и на моя приятел.
Протегнат под нежни звезди,
прилични на дупки в продран цирков шатър,
моят приятел ми говори за едно момиче
и очаква да го види при преминаването на влака.
Аз не очаквам да видя
никого, освен тези сенки,
които търсят моята сянка.
Не очаквам нищо, освен тези стъпки,
които идват от осветената дъскорезница.
Не очаквам да видя нищо, освен парчетата на
бутилката,
които проблесват между релсите,
и не очаквам да чуя друго,
освен мяукането на котка в здравеца,
отглеждан от болната щерка на стрелочника.
Прибоят на експреса
преминава през Централната гара.
Докато моят приятел бяга
към осветените и без лица прозорци,
снишавам се под тревата,
лицето ми трепери като лист,
уморен да носи товарите на нощта.
ЗАКЛИНАНИЕТО НА ЧЕРЕПА
Ягуарска глава,
гущерска кожа, кожа на гущерица,
сприхава опашка на койот и хиена -
такъв е този накачуленият,
този зародиш на вонящата Кайкал, както и да се казва:
Ярур Банна, Ярур Лолас, Ярур Ацтура, Ярур Казакия.
Всички - магьосници.
Всички - жреци.
Всички - джуджета
на пазара в Мандинга. Акули!
Залата представлява ад. (Залата за изтезания). В ъгъла
плахо пламти чилийското знаме
между дъх на тамян
и плам на големи свещи.
Бившият министър Карлос Гонсалес Браво (уволнен)
е на колене, шията му одрана. Едно джудже
с опашка на диво прасе
изхвърля искри от всяко свое ухо
и говори с глас на колежанин:
- Аз, Дариел Фуенсалида, в името на Хуан Първи
изисквам вечна вярност към твоя цар, добро поведение
и обич към Предприятието, не говори с никого, заший
си езика,
захлупи си ушите, и преди всичко -
произвеждай, произвеждай, произвеждай!
И не лай като други, и ще бъдеш възнаграден.
Дръж се добре - и ще има възнаграждение!
Сега целуни този Пръстен и този Кръст,
този образ на Богородицата и тази Сабя.
Закълни се пред Светата Библия!
… Един череп окрилен ту светва, ту угасва
като светлинен сигнал. Пресен и усмихнат.
Черепът виси от тавана и пада в средата на залата.
Жегата е непоносима и е по-страшна отколкото в ада.
Черните завеси не помръдват,
сянката на големите свещи
удря завесите и избухва като вълна,
и изчезва в пясъка.
Не остават следи, само песен на койот се дочува.
Дим покрива Сабята.
Жреците вадят камшици, подпалват опашки,
бавно побесняват,
никой не разбира тази промяна в нрава им,
те пеят и сега вече избухват.
(Бъдещите заклинания ще са с кръв!)
Жреците струпват динамит, куршуми и пушки.
Книгите ги издават.
Подготвят бягство, но Черепът светва
и присветва
това е сигнал за тревога.
Черепът се е изморил да лъже.
Чувствате ли дъх на горена гущерска кожа?
На опърлена кожа на гущерица?
Ягуарски глави,
пушечно месо…
В ПАМЕТ НА СЕЛЯНИНА ОТ МУЛЧЕН
Все още се питам защо ти,
защо ти, а не аз,
защо ти, който вдигаше ония
пълни чували за камиона;
защо ти - толкова силен,
ти, който колеше овните,
защо не се измъкна от камиона,
а те захвърлиха мъртъв до мене
с твоето бедно пончо
като белезникаво овнешко руно;
защо ти, защо не аз,
след като от слабост не мога да вдигна
речника на Кралската академия
с една ръка…
