Литературен свят

Пабло Неруда

Пабло Неруда (Pablo Neruda, псевдоним на Рикардо Елиесер Нефтали Рейес Басоалто, 12.07. 1904 - 23.09. 1973) е чилийски поет, белетрист, политик и дипломат, сенатор в парламента на републиката, член на ЦК на Комунистическата партия на Чили. Роден в градчето Парал в централно Чили. Баща му Хосе дел Кармен Рейес Моралес е железопътен работник, майка му Роса Нефтали Басоалто Опасо - учителка, умира от туберкулоза, докато бъдещият поет е още дете. Баща му се жени втори път - за Тринидад Кандиа. Семейството се мести в Темуко, където минават детските и юношеските години на поета. Пише стихове от 10-годишен. Публикува от 1920 г. - сп. „Селва аустрал”, от тогава използва и псевдонима си. Обиква руската класическа литература: прозата на Толстой, Достоевски, Чехов. През 1921 г. постъпва в педагогически институт в Сантяго. Първите му книги са „Песента на празника” (1921) и „Дрезгавини” (1923). Стиховете му имат успех, което помага на поета да намери издателя за книгата си „Двадесет стихотворения за любовта и една песен за отчаянието” (1924), сборник, донесъл на младия поет широка известност в Латинска Америка. Той е последван от „Опит на безкрайния човек” (1925), в който Неруда преминава от модернизма към авангардизма. Пак през 1926 г. издава книгата си със стихове в проза „Пръстени” (съвместно с Томас Лаго) и краткия си авангардистки роман „Обитателят и неговата надежда.” През 1927 г. започва дипломатическата му кариера: прекарва около пет години като консул в страните от Изтока (тогава колонии): Бирма, Цейлон, Сингапур, Индия, Китай, Япония. След връщането си в Чили през 1932 г. издава книгите си „Въодушевеният войник с прашка” (1933) и „Местожителство - Земя” (1933). От август 1933 г. става консул на Чили в Аржентина, в Буенос Айрес се запознава и сприятелява с Лорка, пристигнал тук за постановка на трагедията си „Кървава сватба”. През 1934 г. е консул в Испания (Барселона, Мадрид). В Мадрид издава втория том на „Местожителство - Земя” (1935), сближава се с поетите от поколение’27, издава литературното списание „Зеленият кон на поезията”. Става свидетел на франкисткия метеж и испанската гражданска война, поддържа републиканците. Написва „Стихотворения за Мадрид” (1935) и, потресен от гибелта на Лорка, - „Испания в сърцето” (1937). През 1938 г. е изпратен с кратка мисия в Париж, където помага на републиканските бежанци да емигрират в Чили. От 1939 г. е секретар на посолството в Мексико, а после и генерален консул (1941-1944). Издава „Ярости и мъки” (1939), а в годините на ІІ световна война възпява защитниците на Сталинград в поемата „Песен за любовта към Сталинград” (1942). През 1943 г. се връща в Чили, където се занимава активно с политика, избран за сенатор (1945). През 1945 г. става член на Комунистическата партия на Чили и получава Националната награда за литература. На 6.01. 1948 г. поетът нарича в сенатска реч („Аз обвинявам”) президента Видел Гонсалес Габриел марионетка на САЩ, след което е обвинен в държавна измяна, лишен от депутатски мандат и принуден да мине в нелегалност. В същата година издава стихосбирката „Нека се събуди дърварят”. През 1949 г. тайно емигрира в Аржентина, а оттам - във Франция. В изгнание води активна обществена дейност, участва в конгреси за мир, влиза в комитета по присъждане на Сталинска награда, издава „Всеобща песен” (1950) - монументално произведение за Латинска Америка, завършено през февруари 1949 г. в нелегалност в Чили; посещава СССР, Полша, Унгария (1949), Индия (1950), Китай (1951). Известно време живее в Италия, издава „Стихове на Капитана” (Неапол, 1952). Връща се в Чили през 1953 г., посрещнат възторжено от народа. Носител на Сталинска награда за мир (1953). Издава лирическия си дневник за СССР „Лозета и вятър” (1954), в който има и елегия за Й. В. Сталин. От 1958 г. е член на ЦК на Комунистическата партия на Чили. Публикува през 50-те г. три книги „Оди за изначалните неща” (1954, 1955, 1957) и допълващата ги „Плавания и завръщания” (1959). „Книга за лудостта” (1958), „Сто сонета за любовта” (1959), „Героична песен” (1960), „Обредни песни” (1961), „Камъните на Чили” (1961) набелязват нови тенденции в поетиката на Неруда. Следват сборниците „Неограничени пълномощия” (1962), „Мемориал на Черния остров” (1964), „Птиците на Чили” (1965). Философската му лирика е събрана в книгите „Ръцете на деня” (1968) и „Краят на света” (1969). След победата на Алиенде на изборите през 1970 г. е назначен за посланик във Франция. Получава Нобелова награда за литература (1971). Връща се болен в Чили през 1972 г. Въпреки болестта си, той отново се включва в политическата борба. През януари 1973 г. излиза книгата му с красноречивото заглавие „Призив за разправа с Никсън и възхвала на чилийската революция”. След преврата на Пиночет домът му е разграбен, а самият Неруда умира в клиниката „Санта Мария” в Сантяго от рак на простатата или левкемия, според една от версиите е убит. Автобиографията му, издадена посмъртно -,„Изповядвам, че живях” (1974) е преведена и на български.

Публикации:

Поезия:

ДВОЕН ЧОВЕШКИ ЧЕРЕП/ превод и бележка: Никола Инджов/ брой 42 юли 2012

РАННА ПОЕЗИЯ - І/ превод от испански: Николай Тодоров/ брой 48 февруари 2013

ТАЗИ НОЩ/ превод от испански: Диана Павлова / брой 50 април 2013

FAREWELL/ превод: Александър Муратов и Атанас Далчев/ брой 62 май 2014

РАННА ПОЕЗИЯ - ІІ/ превод от испански: Николай Тодоров/ брой 70 февруари 2015

ПОЕЗИЯ В ДЕСЕТ СТИХА/ превод от испански: Росица Василева/ брой 77 октомври 2015

НОВИ ПРЕВОДИ/ бележка и превод от испански: Никола Инджов/ брой 79 декември 2015

СОНЕТИ/ превод: Николай Христозов/ брой 108 юли 2018

СОНЕТИ/ превод: Атанас Далчев/ брой 135 февруари 2021

За Пабло Неруда: