СОНЕТИ
превод: Николай Христозов
ХVІІ
Обичам те не затова, че си роза солена,
топаз или лъч от изгарящи карамфили:
аз те обичам тъй, както обичат загадка,
тайно от всички, дълбоко в душата и в мрака.
Обичам те като растение неразцъфтяло,
скрило отблясъци от неродени съцветия;
в моето тяло, от твоята обич събудено,
смътно живее стаеният дъх на земята.
Обичам те, без да гадая кога, откъде или колко,
обичам те просто, без всякаква цел и без гордост:
така те обичам - а иначе аз не умея, -
така, сякаш ни аз, ни ти сме отделно,
ръката ти, спряла на моята гръд, е и моя,
очите ни, слели се, сънища виждат еднакви.
XXII
Колко пъти обичах, любов, без дори да те видя,
без да срещна очите ти, без на погледа твой да отвърна.
В непознати земи под изгарящо обедно слънце
ти за мен беше мирис на хляб неразчупен.
Може би те видях и усетих в нощта на Ангола,
беше чашата пълна и светеше юнска луна.
Ти ли беше това или лъч от китара -
аз едва я докосвах, а тя като прилив звънеше.
Аз обичах, без сам да разбирам, и в спомен те търсех.
В пусти къщи се вмъквах с фенер да открадна портрета ти.
Непременно аз бих го открил. Непременно аз бих те познал.
И веднъж те докоснах, ти мина край мен, и животът притихна.
Ти за мен бе царица и ето царуваш до днеска:
oгън в тъмна гора, царица на вечния огън.
ХХІІІ
Домът ни сутрин е размесен с простотата
на пух и на чаршафи и се носи
като една залутана, безцелна лодка
сред хоризонтите на сънищата и реда.
Стремят се вещите със себе си да отнесат
следи и спомени без път и без посока.
Хартии плътно крият смачканите звуци
и недопита чаша удължава вчерашния ден.
А ти край себе си като пчела люлееш всичко,
докосваш области, разтворени от мрака,
и светлината с чиста сила завладяваш.
И се издига яснотата сътворена,
животът подчинява вещите - и ето:
хармонията има пак и хляб, и гълъбица.
XCII
Ако аз умра, а ти останеш жива,
и ако ти умреш, а аз остана жив,
скръбта ни няма друг безкрай да търси,
защото няма по-безкраен свят от нашата любов.
Прашец от житото, река от пясък в пясъка,
пътуваща вода и бавен вятър - времето
ни носи като плаващи зърна, които
спокойно са могли да се разминат.
О, шеметна огромност, която ни събра
и ти безкрайност малка, която ще оставим!
Това е любовта, без край и без начало.
И затова, че тя не е родена,
за нея няма смърт; една река безкрайна,
менят се само брегове и… устни.
XLIV
Не те обичам аз и те обичам,
животът също е ту ласкав, ту сърдит;
във всяка дума има лъх мълчание,
във всеки огън студ и сянка има.
Обичам те, защото искам да обичам,
да тръгвам винаги на път в безкрайността,
да не оставам никога без обич:
и точно затова не те обичам.
Не те обичам и обичам - сякаш имам
на щастието ключовете златни
и семената тъмни на скръбта.
Живея раздвоен, за да обичам.
Когато аз не те обичам, те обичам,
когато те обичам, те обичам.
LXV
Матилда, где си ти? Между сърцето
и вратовръзката и малко по-нагоре
усещам болка някаква в гърдите:
единствено защото теб те няма.
О, как без твоята енергия не мога,
с очи разкъсвам смътната надежда
и пустотата на дома, където
след теб останаха трагичните прозорци само.
Таванът ням напрегнато се вслушва
как падат вън безлистни дъждове,
пера, пленени от нахлуващата нощ;
като самотен дом те чакам, скъпа,
да се завърнеш, в мене да останеш.
защото иначе прозорците ще страдат.
