Инна Учкунова

Пабло Неруда, чието истинско име е Рикардо Елиесер Нефтали Рейес Басоалто, придобива световна слава като поет още на 16-годишна възраст с публикуването на еротичните му стихове “Двайсет любовни стихотворения и една отчаяна песен”.

Но най-хубавите му поеми все още не били написани. Те щели да бъдат плод на една бъдеща среща и на една все още неслучила се любов между него и Матилде Урутия, певица с чудно хубава червена коса, която Неруда среща през 1946 г. на концерт в Сантяго де Чиле. Тогава той е на 42 години, женен за втори път, дипломат и политик. От тази първа среща и едва разменените погледи… сякаш нищо не произтекло…

Три години по-късно обаче поетът вече бил политически изгнаник в Мексико, където получил пристъп на флебит. От болницата му изпратили медицинска сестра, която да се погрижи за него. Това била самата Матилде Урутия, която към този момент работела като първата жена-рехабилитатор в Латинска Америка. И това ако не е хитър план на съдбата!

Любовта припламнала веднага. В началото поетът и музата му се срещали тайно. Изживяването вляло нови творчески сили в него и той започнал да посвещава на Матилде стихове.

Ето какво се казва в някои от тях:

“Аз искам да направя с теб каквото пролетта прави с черешите…” (”Сонет 14″)

“Обичам те не затова, че си роза,
топаз или искра от изгарящи карамфили:
обичам те така, както се обича загадка,
тайно, между нощта и душата…” (”Сонет 17″)

Матилде, от своя страна, се учела да понася мисълта, че е втора в живота му. В своите мемоари тя казва обаче, че сърцето й е било до такава степен изпълнено с любов към Пабло, че въпреки отсъствията му, имала чувството, че той винаги е с нея (”присъствие в отсъствието”). Разделите им само усилвали желанието да бъдат заедно. През 1966 г. Неруда получава развод и сключва брак с Матилде.

Стиховете, които й е написал, той публикува във формата на книга, озаглавена “Сто сонета за любовта”, за което през 1971 г. получава Нобелова награда за литература.

В предговора на сонетите пише:

“…като дървени трупи аз събрах тези сонети… за основа за любовта ни; тези дървени сонети живеят само защото ти им вдъхна живот.”

Неруда умира при неизяснени обстоятелства през 1973 г. Матилде се посвещава на написването на мемоари за живота си с него. Тя често си спомня един от стиховете му:

“Ако аз умра, живей с такава сила,
че всеки студ и болка да помръкнат,
…

Не искам да пресъхват твоят смях и стъпки,
моето наследство ще е твоето щастие,
не идвай на гроба ми, аз не съм там.
Живей в отсъствието ми като във дом.
…

…и аз без дъх ще виждам как живееш,
нещастна ли си, ще умра повторно.” (”Сонет 94″)

Той завинаги остава с нея.

Присъства в сърцето й.

Живее в стиховете си, защото писателите умират само когато и последният човек спре да чете книгите им.