Пабло Неруда

превод: Атанас Далчев

VI.

В горичката залутан, отрязах клонче тъмно
и ромона му вдигнах към жадните си устни:
това навярно беше гласът на дъжд разплакан,
на счупена камбана или сърце ранено.

Пред мен изникна нещо от толкова далече,
прикътано дълбоко, покрито от земята,
далечен вик, сподавен от есени огромни,
от влажната мъгла на разровената шума.

Събудено тогава от сънищата горски,
това лесково клонче запя във мойте устни
и мирисът му странен във мен се покатери:

със корените сякаш, забравени отдавна,
ме диреше земята, изгубена от детство,
и аз се спрях, пронизан от мириса заскитан.

ХVІІ.

Не бих те аз обичал, ако беше роза
от сол, топаз или стрела от карамфил,
обичам те тъй, както тъмното обичат,
потайно, скритом между мрака и душата.

Обичам те като растението, което,
нецъфнало, светлика на цвета си носи
и с твоята любов живее в мойто тяло
дъхът благоухан, излъхван от земята.

Обичам те, но как, кога, къде - не зная,
обичам те така, без гордост и усилие:
защото не познавам, мила, друга обич

освен оназ, в която аз и ти сме двама
тъй близко, че дланта ти върху мен е моя,
тъй близко, че сънят ми склопва твойте клепки.

ХС.

Помислих, че умирам, усетих студ тогава,
от всичко преживяно за теб една си спомних,
превърнал твойте устни във дни и нощи земни
и кожата - в държава на моите целувки.

И свършиха се мигом приятелства и дружби,
съкровища и книги, събирани без отдих,
и къщата прозрачна, от двама ни сградена:
за мен изчезна всичко, освен очите твои.

Защото любовта ни, възпряна от живота,
е просто от вълните вълната най-висока,
но щом смъртта най-сетне почука на вратите,

остава твоят поглед единствен в пустотата
и само твоят пламък, за да вървя след него,
и само твойта обич, за да затворя мрака.