Пабло Неруда

превод: Александър Муратов и Атанас Далчев

FAREWELL

1.

Сега на колене от твоята утроба
едно дете печално като мен ни гледа.

В живота, запламтял във неговите вени,
ще се стреми животът ни да се закотви.

Със тез ръчици, дъщери на твоите ръце,
ще се стремят ръцете мои да отбият.

И през очите му, разкрити на земята,
един ден в твоите очи сълзи ще видя.

2.

Не искам аз това дете, любима.

За да не ни закотвя нищо,
нека нищо не ни свързва.

Ни думата, ухаеща на твоите устни,
ни туй, което думите не изразиха.

Ни празника на любовта, неотпразнуван,
ни до прозореца дълбоките ти вопли.

3.

(Обичам обичта на смелите моряци:
целуват и си заминават те.

Едничко обещание оставят
и не дохождат втори път.

Една жена на всеки пристан чака,
целуват и си заминават те.

И в някоя безлунна нощ в леглото на морето
си лягат със смъртта.)

4.

Обичам обичта, която се поделя
на хляб, целувки и легло.

Любов, която може да е вечна
и може да е само миг.

Любов, която иска да е волна,
със нова воля за любов.

Боготворена и когато тя се приближава.
Боготворена и когато си отива тя.

5.

Не се омайват вече моите очи в очите твои,
не се успокоява вече с тебе мойта скръб.
Но накъдето и да ида аз, ще нося твоя поглед
и накъдето тръгнеш ти, ще носиш мойта скръб.

Бях твой, бе моя. После? Заедно завихме
по пътя, откъдето мина любовта.

Бях твой, бе моя. Ти ще си на този, който те обича
и ще бере в градината посятото от мен.

Отивам си. Печален съм; но винаги съм бил печален.
От твоите прегръдки ида. Накъде - не знам.

… От твоето сърце едно дете ми казва сбогом.
И нему сбогом казвам аз.

НЕКА СЕ СЪБУДИ ДЪРВАРЯТ

Откъс

Мир за всички вечери, които идат,
мир за моста, мир за аленото вино,
мир за буквите, които ме тревожат,
от които в мойта кръв израства
стара песен за земя и обич,
мир и за града във утринта,
във която хлябът ви събужда,
мир и за реката Мисисипи,
за реката с корени безбройни,
мир за ризата на моя брат,
мир за книгата - печат на дните,
мир за ширнатия киевски колхоз,
мир и за праха на мъртвите другари,
мир за черното желязо в Бруклин,
мир за раздавача,
който със деня обхожда дом по дом,
мир за танцувача, който вика
във извита като съвлеков цветец фуния,
мир за моята десница твърда,
за да пише само песни,
мир за боливиеца незнаен,
бледен като съд калаен,
мир за тебе, за да се ожениш,
мир за дъскорезните по Био-Био,
мир и за сърцето наранено
на въстанишка Испания,
мир за малкия музей „Уайоминг”,
дето най-красива е възглавката със везано сърце,
мир и за хлебаря и за любовта му,
мир за мливото от жито,
мир за всеки житен клас в полето,
мир за всеки влюбен във гората,
мир за всички живи хора,
мир за всички континенти и морета.

Аз си вземам тука сбогом, аз се връщам
в мойта къща, при мечтите мои,
аз се връщам в Патагония,
дето вятърът в оборите се блъска
и посипва скреж по океана.
Аз поет съм само - нищо друго, -
всички ви обичам както тоя свят,
дето скитам без родина и без дом.
В моето отечество затварят днес миньора
и войниците командват прокурора.
Но я пак обичам, до самите й недра
аз обичам моята страна студена.
Ако трябваше хиляда пъти да умра,
само в нея щях да искам да умра,
ако трябваше хиляда пъти да се раждам,
само в нея щях да искам да се раждам,
само между дивите дървета,
между южните страхотни урагани,
при камбаните звънливи, купени наскоро.
Нека никой днес за мен не мисли,
нека за земята цяла мислим
и да чукаме по масите от радост.
Не желая да се върне пак кръвта
да накваси хляба и фасула,
музиката: искам аз да дойдат с мене
рудокопа и момичето засмяно,
адвоката и моряка,
майстора на кукли
и на кино да отидем, после да се върнем,
за да пием вино най-червено.
Аз не ида нищо да решавам.
Аз дойдох да пея
и да пееш ти със мене.

БЕГЛЕЦ

Откъс

През нощта дълбока, през живота,
от сълза към книга, от един във друг костюм
аз вървях във тези дни мъгливи.
Бях беглец, подгонен от потеря:
във часа кристален, в гъсталака
на звезди самотни
аз кръстосвах градове, гори,
равнини, пристанища далечни,
от една врата до друга,
от една ръка до много други,
Тежка е нощта, ала човекът
е поставил своите братски знаци
и наслуки по шосета и по сенки
аз пристигнах до вратата осветена,
до прозорчето, което беше мое,
до парчето хляб в гората,
неразкъсано от гладни вълци.
Помня, в някаква къщурка сред полето
аз пристигнах нощем,
с тези хора аз не бях се виждал,
нито подозирах техния живот.
Занаятът им и часовете
бяха ми напълно нови.
Влязох, бяха си дома петима:
всички като при пожар в нощта
бяха станали.
                Стиснах
им поред ръцете,
вгледах се поред в лицата -
нищо не говореха лицата: бяха като порти
в улицата, несъгледани от мене,
и очи, които не познаваха лицето ми.
Във нощта дълбока, току-що посрещнат,
аз се проснах уморен,
за да заспи скръбта на моята родина.
И додето идваше сънят,
ехото безбройно на земята
с дрезгав лай, със нишки на самотност
продължаваше нощта.
Аз си мислех: „Де съм? Кои са
те? Защо сега ме пазят?
И защо, като не са ме виждали до днес,
ми отварят своя дом
и защищават мойта песен?”
Никой не ми отговори,
чувах само ромона на обезлистената нощ,
хиляди щурци тъчаха свойта песен:
сякаш че сама нощта
трепкаше едва в листата.
Земьо нощна, ти до моето прозорче
спираше със твойте устни,
за да мога сладко аз да спя,
падайки въз хиляди листа,
от дърво върху дърво,
от гнездо в гнездо,
от клон на клон, додето изведнъж заспах
като мъртвец до корените твои.

ОДА НА ВЪЗДУХА

Както си вървях по пътя,
въздуха внезапно срещнах,
поздравих го и му казах
с почит:
„Драго ми е,
че за миг оставяш
своята прозрачност;
да си поговорим.”
Неуморният
затанцува, листите раздвижи,
в миг праха от моите подметки
със смеха си луд отърси
и подигнал
своя синкав корпус,
скелета си стъклен,
ветровитите си клепки,
неподвижен като мачта,
спря пред мен да ме изслуша.
Аз почтително целунах
плаща му на цар небесен,
в знамето му се загърнах,
знаме от лазурна свила,
и му казах:
„Властелин или другар,
нишка, цвете или птица,
аз не знам какво си,
ала за едно те моля:
да не се продаваш.
На, водата се продаде
и на всичките канали
в мъртвата пустиня
аз видях
капчиците да се свършват
и бедняците, народът,
да пътуват в люта жажда,
в пясъка да се клатушкат.
Аз видях
светлината на нощите
поделена,
светлината по-голяма
на богатите в дома.
Всичко е зора
в новите градини недостъпни,
всичко е тъма
на уличката бедна
в сянката ужасна.
И оттам нощта,
мащехата майка,
се прокрадва със една кама
между нейните очи на бухал
и едно злодейство, вик отчаян
се издига и угасва,
изведнъж от сянката погълнат.
Не, не, въздух,
ти не се продавай,
за да те не слагат във канали,
за да те не вкарват във тръби,
да те не затварят,
ни да те пресоват,
да те правят на таблетки,
ни да те наливат във бутилка,
хубаво внимавай,
викай ме,
когато се нуждаеш,
аз съм, знай, поетът, чедо
па бедняците, баща и чичо,
кръвен брат,
братовчед и зет
на бедняците, на всички,
на земята ми и цялата земя,
на бедняците покрай реката
и на тия, дето горе
в планините стръмни
чукат камък,
вдигат скели,
шият дрехи,
стрижат вълна,
правят тухли -
и затуй
искам аз да дишат,
ти си им единственото благо,
затова си ти прозрачен,
за да виждат
туй, което ще настъпи утре,
затова ти съществуваш,
въздух,
позволи им да те дишат,
не се покорявай,
нямай вяра в никой,
който с автомобил иде,
за да те изследва,
остави ги,
отмини ги с присмех,
отнеси им сламените шапки,
не приемай
предложенията техни,
да вървиме дружно,
да танцуваме в света,
да оронваме цвета
на ябълки и круши,
през прозорците да веем,
заедно да свирим
и да пеем
песнички от вчера и от утре;
до ще ден,
в който ще освободим
светлината и водата,
хората, земята,
и ще бъде като тебе
всичко тук за всички.
Затова сега
внимавай
и ела със мене,
много още ни остава
да танцуваме и пеем,
да вървиме
низ морето и по планините,
да вървиме,
дето цъфнала е вече
новата човешка пролет,
и със полъха на ветровете
и звънливи песни
заедно да поделим цветята,
аромата, плодовете,
въздуха на утрешния ден.”

СОНЕТИ

VI.

В горичките залутан, отрязах клонче тъмно
и ромона му вдигнах към жадните си устни:
това навярно беше гласът на дъжд разплакан,
на счупена камбана или сърце ранено.

Пред мен изникна нещо от толкова далече,
прикътано дълбоко, покрито от земята,
далечен вик, сподавен от есени огромни,
от влажната мъгла на разровената шума.

Събудено тогава от сънищата горски,
това лесково клонче запя във мойте устни
и мирисът му странен във мен се покатери:

със корените сякаш, забравени отдавна,
ме диреше земята, изгубена от детство,
и аз се спрях, пронизан от мириса заскитан.

LVI.

Не те обичам аз, защото те обичам много,
от толкоз много обич обичта ми секва сякаш
и те очаквам аз, когато никак те не чакам,
и преминава моето сърце от студ във огън.

Обичам те, защото тебе аз обичам само,
и те боготворя, макар и да те ненавиждам;
като слепец да те обичам аз, без да те виждам,
това на мойта обич е мерилото голямо.

И може би на зимата сиянието бяло
със своите лъчи сърцето ми пронизва цяло
и ми открадва ключовете златни на покоя.

Във тая повест горестна умирам аз едничък
и ще умра от обич сам, защото те обичам,
защото те обичам с кръв и огън, обич моя.

МАМА

Майка ми пристигна
с дървени сандали. През нощта
духна вятърът от Полюса, стрехите
се трошаха, сриваха се с трясък
мостовете и стените,
виеше нощта със своите пуми
и сега, във утринта
по помръзналото слънце, влиза
мойта майка, госпожа
Тринидад Марверде,
нежна като свежестта свенлива
на слънцето в земите буреносни,
мъничък светилник,
който ту угасва,
ту възпламва,
за да виждат всички пътя.

Моя нежна мамо -
никога не можех
мащеха да кажа, -
досега
с трепет моята уста те назовава,
че едва започнал да разбирам,
зърнах добротата в дрипи тъмни,
светостта полезна:
тази на водата и брашното,
И това бе ти: животът те направи хляб
и ядохме те ние,
зима дълга, зима безнадеждна,
с капките неспирни
вътре у дома
и твойта скромност неизменна
вееше на бедността
зърното тръпчиво,
като че поделяше със нас
река от диаманти.
Мамо, как съм могъл
да живея, без да си припомням
винаги за тебе?
Не, не е възможно. Нося аз
твоето Марверде във кръвта си,
името на хляба,
който се поделя,
на онези
ласкави ръце,
що крояха от брашнените чували
гащите на мойто детство,
на оназ, която пра, глади, готви,
ся и треската прокужда
и когато сторено бе всичко
и аз стъпих вече
здраво на крака,
си отиде, преизпълнила дълга си,
в малкия ковчег,
за първи път без работа и грижа,
под дъжда проливен на Темуко.