ПОЕЗИЯ В ДЕСЕТ СТИХА
превод от испански: Росица Василева
ПОЕЗИЯ В ДЕСЕТ СТИХА
Беше сърцето ми крило живо и опетнено
и плашливо крило за мечтата.
Бе пролет над полята зелени.
Лазурна бе висотата и изумрудена сякаш земята.
Тя - дето ме любеше - през Пролетта се спомина.
Още помня очите й на гълъб умиращ.
Тя - дето ме любеше - очи склопи. Късно.
В късното на полята, синьото. Окъснялото на криле и пориви.
Тя - дето ме любеше - през Пролетта се спомина.
И задигна оттука Пролетта в небесата.
ДРУЖЧИЦЕ, НЕ УМИРАЙ
Дружчице, не умирай.
Чуй тези думи, които изричам и жегват,
и дето никой не щеше да каже, ако аз не го сторех.
Дружчице, не умирай.
Аз съм оня, дето в нощите звездни те чака.
И чака те още под кървящото слънце горе.
Гледам плодовете как сипят се мрачно върху земята.
Гледам как капките на росата играят в тревата.
В нощта на дълбокия дъх на розите,
когато на портиерите безкрайните сенки танцуват.
Под небето на Юга аз съм оня, дето те чака,
щом на следобеда въздухът като с устни целува.
Дружчице, не умирай.
Аз съм който гирляндите неукротими разкъса
на постелята дива, на слънце ухаеща и екзотика.
Оня, дето в ръцете си жълти зюмбюли носи.
И рози разкъсани. И макове кървави.
Оня, дето скръсти ръце сега да те чака.
Който строши лъка си. Стрелите си скърши.
Аз съм оня, дето на гроздето вкуса пази още.
Премитите снопове. Червени отхапани късове.
Дето те вика из равнините обрасли.
Аз съм онзи, който в минути любовни те иска.
На следобеда въздухът високите клони поклаща.
Опиянено, сърцето ми пред Бога потръпва.
Реката преливаща се втурва да плаче понякога,
заслабва гласът й, изтънява и потреперва.
Отеква, окъсняла синята жалба речна.
Дружчице, не умирай.
Аз съм който в звездните нощи те чака
над загорелите плажове, над хангарите жлътнали.
Оня, дето набра зюмбюли за твоето ложе и рози.
Полегнал в тревите, аз съм, който те чака!
