Пабло Неруда

превод от испански: Николай Тодоров

ИЗ „ПРЕБИВАВАНИЯ НА ЗЕМЯТА” (1925-1945)

МЪРТЪВ ГАЛОП

Като пепел, като изпълващи се морета,
в покорната бавност, в безформеното,
или както се чуват от височината на пътищата
да пресичат кръстосано камбанните звънения,
задържайки този звук, вече отделен от метала,
объркан, тежащ, разпрашaващ се
в същата мелница, с твърде далечните форми,
или запомнени, или невидени,
и ароматът на сливите, които търкаляйки се по земя,
изгниват във времето, безкрайно зелени.

Всичко онова така бързо, така живеещо,
и неподвижно все пак, като лудата в себе си макара,
тези колела на моторите накрая.
Съществувайки като сухите шевове на ушитото
дърво,
смълчано наоколо си по такъв начин,
като че всичките краища смесват опашките си.
И от къде е, през кое място, на кой бряг?
Постоянното въртене, неопределено, така нямо,
като люляците около конвента (1),
или пристигането на смъртта на езика на бика,
който пада с катурвания, със свалена защита, и чиите рога желаят
да звучат.

Затова, насред неподвижното, спирайки се да доловя,
тогава, като необятно махване на крила, отгоре,
като умрели пчели или множества,
ах, това, което моето бледо сърце не може да обхване,
на тълпи, на сълзи, едва появяващи се,
и човешки усилия, мъчения,
черни действия, изневиделица разкрити
като ледове, обширно безредие,
океанско, за мен, който влизам пеейки,
като меч сред беззащитни.

Сега добре, от какво е направено това избликване на гълъби,
между нощта и времето, като склон
влажен?
Този звук, така дълъг сега,
който пада, очиствайки пътищата от камъни,
по-скоро когато само един час
расте изневиделица, разширявайки се безспир.

Навътре в пръстена летен
веднъж големите тикви слушат,
протягайки стръковете си разчувстващи,
за това, от което се умолява много,
за пълното, стъмнени от тежки капки.

КОН НА СЪНИЩАТА

Ненужен, когато се видях в огледалата,
с вкус на седмици, на биографи, на книжа,
изтръгвам от сърцето си капитана на ада,
установявам безмерно тъжни клаузи.

Блуждая от една точка към друга, илюзии поемам,
разговарям с шивачите в гнездата им:
те, често, с фатален и студен глас,
пеят и карат лошите магии да бягат.

Има една обширна страна в синевата,
със суеверните килими на дъгата
и с растенията на вечернята:
натам се отправям, не без известна изнемога,
стъпвайки по разорана земя с немалко пресни гробове,
мечтая насред тези растения с объркан плод.

Минавам между употребените документи, между родословия,
облечен наподобявам първообразно и сломено създание:
обичам меда, изхабен от уважението,
сладкия катехизис, сред чиито листа
спят състарени виолетки, повехнали,
и ескобите (2) в изгнание,
а във вида им несъмнено има скръб и сигурност.
Разрушавам свирещата роза и похищаващата жажда:
разчупвам обичани краища: и дори повече,
очаквам еднообразното време без да имам мерки:
един вкус, който имам в душата, ме стяга.

Какъв ден беше сполетял! Каква тежка, млечна светлина,
събрана и идваща от пръстите, ме облагодетелства!
Бях чул да цвили неговият червен кон,
гол, без подкови, и сияещ.
Преминавам на него над църквите,
галопирам през пустите казарми,
и една нечиста армия ме преследва.
Нейните евкалиптови листа крадат сянка,
неговото тяло на камбана се затичва в галоп и тича в галоп.

Аз се нуждая от светкавица с постоянен блясък,
едно родителско веселие, което да поеме моите наследства.

НЕМОЩЕН ОТ ЗОРАТА

Денят на злочестите, блед ден се показва
с разкъсващ мирис на студ, със силите си в сиво,
без звънчета, прокапва зората навсякъде:
той е корабокрушение в празното, с околност от плач.

Защото си отиде от толкова много места влажната сянка, смълчана,
от толкова напразни колебания, от толкова земни нахождения,
където трябваше да поеме дори предназначението на коренищата,
с така остра форма, че се защитаваше.

Плача посред нападнатото, сред обърканото,
сред нарастващия вкус, полагайки слух
в чистия кръговрат, в нарастването,
отстъпвайки безпосочно пътя на това, което акостира на сушата,
това, което се появява облечено с вериги и карамфили,
сънувам, понасяйки останките от своя морал.

Няма нищо забързано, нито радостно, нито с горда форма,
всичко изглежда, че се извършва с очевидна бедност,
светлината на земята излиза от неговите клепачи
не като камбанния звън, а като сълзите:
тъканта на деня, слабото му платно,
служи за превръзка на болни, служи за правенето на знаци
по време на прощаване, зад отсъствието:
това е цветът, който само иска да замести,
покрие, преглътне, победи, да създаде разстояния.

Сам съм сред разнебитени материи,
дъждът пада отгоре ми и струва ми се,
струва ми се, със своята изменчивост, самотен в мъртвия свят,
отречен с падането си и без постоянна форма.

ОЗНАЧАВА СЕНКИ

Коя надежда да зачета, кое чисто предчувствие,
коя окончателна целувка да погреба в сърцето,
да подчиня на произходите на пренебрежението и интелигентността,
мека и сигурна на вечно развълнуваните води?

Какви жизнени, бързи криле на един нов ангел на сънища,
да прикрепя към голите си рамене за постоянна сигурност,
по такъв начин, че пътят между звездите на смъртта
да бъде жесток полет, започнат преди много дни и месеци и векове?

Вероятно естествената слабост на подозрителните и жадуващи същества
внезапно търси постоянство във времето и границите на земята,
вероятно изнемогванията и възрастите неумолимо натрупани,
се разпростират като лунната вълна на един наскоро сътворен океан,
над крайбрежията и земите скръбно пустинни.

Ах, нека това, което съм, да продължава да съществува и да спира да съществува,
и моята подчиненост да се нареди заедно с такива състояния от желязо,
че трусовете на смъртите и на ражданията да не разчувстват
дълбокото място, което искам вечно да запазя за себе си.

Нека да бъде тогава това, което съм, някъде и през цялото време,
установен и уверен и пламенен свидетел,
внимателно разрушаващ се и съхраняващ се непрестанно,
неотменно обвързан с първоначалното си занятие.

БАРКАРОЛА (3)

Ако само докоснеше ти сърцето ми,
ако само допреше уста до сърцето ми,
твоята нежна уста, твоите зъби,
ако допреше със своя език като червена стрела
мястото, където моето прашно сърце бие,
ако вдъхнеше в сърцето ми, близо до морето, плачейки,
то би прозвучало с тъмен шум, със звук на колелата на сънен влак,
като колебливи води,
като разлистена есен,
като кръв,
с шум на влажни пламъци, обгарящи небето,
звучащи като сънища или клони, или дъждове,
или тръбните призиви на тъжно пристанище;
ако вдъхнеше в сърцето ми близо до морето,
като бял призрак
на ръба на пяната,
насред вятъра,
като освободен призрак на брега на морето, плачейки.

Като проточило се отсъствие, като внезапна камбана,
морето разделя звука на сърцето,
валящ, смрачаващ се над самотен бряг:
нощта пада без съмнение
и нейното мрачно синьо като на флаг при корабокрушение
се обсипва с планети от одрезгавяло сребро.

И звучи сърцето като горчива раковина,
вика, о, море, о, печал, о, чезнещ страх,
разпръснат по неволи и разбити вълни:
из звучността морето обвинява
своите почиващи сенки, своите зелени макове.

Ако неочаквано ти съществуваше на един мрачен бряг,
заобиколена от мъртвия ден,
пред една нова нощ,
пълна с вълни,
и вдъхнеше в сърцето ми от хладен страх,
вдъхнеше в самотната кръв на сърцето ми,
вдъхнеше в движението му на гълъб с пламъци,
биха прозвучали неговите черни сричания от кръв,
биха се надигнали неспирните му червени води,
и би прозвучало, би прозвучало като за сенки,
би прозвучало като смъртта,
би зовало като тръба, пълна с вятър или плач,
или бутилка, разливаща страх на тласъци.

Така е, и светкавиците биха закрили твоите плитки,
и дъждът би влязъл през твоите отворени очи,
за да подготви плача, който глухо спотайваш,
и черните криле на морето биха се извивали около
теб, с големи нокти, и крясъци, и полети.

Искаш ли да бъдеш призрака, който самотно вдъхва
близо до морето в своя безплоден, тъжен инструмент?
Ако само призовеш
неговия продължителен звук, неговото зло просвирване,
неговата заповед на ранени вълни,
някой вероятно би дошъл,
някой би дошъл,
от върховете на островите, от червеното дъно на морето,
някой би дошъл, някой би дошъл.

Някой би дошъл, вдъхвай с ярост,
за да звучи като сирена на разбит кораб,
като стенание,
като изцвилване насред пяната и кръвта,
като свирепа вода, хапеща себе си и звучаща.

На морското пристанище
неговата раковина от сянка обикаля като вик,
морските птички го пренебрегват и бягат,
неговите листове със звуци, неговите мрачни тактове
се надигат на бреговете на самотния океан.

СЕКСУАЛНА ВОДА
(фрагмент)

Въртейки се на едри самотни капки,
на капки като зъби,
на тежки едри капки от мармалад и кръв,
въртейки се на капки,
пада водата,
като меч на капки,
като една раздираща река от стъкло,
пада хапейки,
удряйки оста на симетрията на ушитото
на душата,
чупейки изоставени неща, наводнявайки тъмното.

Само един повей, по-влажен от плача,
една течност, една пот, една киселина без име,
едно остро движение,
правейки се, сгъстявайки се,
пада водата,
бавни едри капки,
към своето море, към своя сух океан,
към своята вълна без вода.

НЯМА ЗАБРАВА
(соната)

Ако ме попитате къде съм бил,
трябва да кажа: „Случва се.”
Трябва да говоря за притъмнената от камъните земя,
за реката, която в своето траене се разрушава:
знам само нещата, които птичките изгубват,
морето, оставено назад, или плачещата ми сестра.
Защо толкова региони, защо един ден
се свързва с един ден? Защо една черна нощ
се насъбира в устата? Защо мъртви?

Ако ме попитате от къде идвам, трябва да разговарям с
изгнили неща,
с прибори твърде горчиви,
с големи зверове често покварени,
и с моето наскърбено сърце.

Не са спомени тези, когато са се пресекли,
нито е жълтеникавият гълъб, който спи в забравата,
а лицата със сълзи,
с пръсти в гърлото,
и това, което пада от листата:
тъмнината на един изминал ден,
един ден, хранен с нашата тъжна кръв.

Имам тук виолетки, лястовици,
всичко, което ни се нрави и се появява
на сладките картички, навързани на дълго,
където се разхождат времето и сладостта.

Но да не проникваме по-нататък от тези зъби,
да не захапваме черупките, които времето насъбира,
защото не знам какво да отговоря:
има толкова мъртви,
и толкова вълноломи, които червеното слънце разделя,
и толкова глави, които удрят корабите,
и толкова ръце, които са затворили целувки,
и толкова неща, които искам да забравя.

ДЖОУЗИ БЛИС (4)

Син цвят на погубени фотографии,
син цвят с листенца и разходки до морето,
окончателно име, което пада в седмиците
с удар от стомана, който ги убива.

Каква рокля, каква пролет прекосява,
каква ръка безспир търси гърди, глави?
Очевидният дим на времето пада напразно,
напразно са сезоните,
прощаванията, където пада димът,
забързаните случки, които чакат с меч:
внезапно има нещо,
като объркано нападение на червенокожи,
хоризонтът на кръвта трепери, има нещо,
нещо несъмнено клати розовите храсти.

Син цвят на клепачи, които нощта е близала,
звезди на обезумял кристал, фрагменти
от кожа и хлипащи увивни растения,
цвят, който реката откопава, удряйки се в пясъка,
синьо, което е приготвило големите капки.

Вероятно продължавам да съществувам на една улица, която въздухът разплаква,
с едно решително мрачно стенание по такъв начин,
че всички жени се обличат в глухо синьо:
съществувам в този отреден ден,
съществувам там, като един камък, настъпен от бик,
като свидетел, несъмнено забравен.

Син цвят на крило на птичка на забрава,
морето е намокрило изцяло перата,
неговата киселина - отслабена, неговата вълна - с бледа тежест,
преследва нещата, натрупани в ъглите на душата,
и напразно димът блъска вратите.

Там са, там са
целувките, повлечени от праха, заедно с един тъжен кораб,
там са изчезналите усмивки, костюмите, които една ръка
разтърсва, викайки зората:
изглежда, че устата на смъртта не желае да захапе лицата,
пръстите, думите, очите:
там са пак като големи риби, които допълват небето
със своя син материал небрежно непобедим.

Бележки на преводача:

1. Наименованието на женските манастири в западната християнската традиция.
2. Ескоби - друго название на мимозите.
3. Популярна песен, изпълнявана от венецианските гондолиери, с ритъм, напомнящ за гребане.
4. Джоузи Блис е бирманка, една от близките на Неруда жени. Той я среща в Янгон и живее известно време с нея. Когато тя заплашва да го убие с ножа си от ревност, той я изоставя и тайно заминава за Цейлон. Джоузи го намира и застава на прага му с една дълга рогозка, с торба ориз, тъй като вярва, че ориз има само в Рангун, и плочите, които обичат да слушат. Тя е готова този път да подпали дома му. След това обаче идва нова драматична раздяла.